Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (27)

Двадесет и седма глава
Суетност и огорчение

Късно през една априлска вечер, на връщане у дома от събрание на Благотворителното дружество, Марила си даде сметка, че зимата е свършила и си е отишла, и изпита радостната възбуда, която пролетта неизменно донася както на най-старите и най-печалните, така и на най-младите и най-веселите. Марила нямаше склонност да анализира своите мисли и чувства. Вероятно си въобразяваше, че мисли за Благотворителното дружество, за тяхната черковна каса и за новия килим в църковната канцелария, обаче зад тези размишления се криеше хармонично усещане за червеникавата почва по нивите с парата, вдигаща се от тях към бледорозовите мъгли около залязващото слънце, островърхите сенки на смърчове, проснали се по ливадата отвъд потока, смълчаните, обсипани с червени пъпки кленове около приличащото на огледало горско езеро, за пробуждащия се свят и раздвижването на скрити сили под сивата пръст. Пролетта беше се ширнала по земята и стъпките на трезвата и попреминала Марила бяха по-леки и по-бързи поради тази нейна дълбока първична радост.

Очите й се спираха обичливо върху „Грийн Гейбълс“, надзърнали през плетеницата от дървета и отразяващи слънчевия блясък от прозорците си с няколко великолепни малки светлика. Пристъпвайки внимателно по влажната пътека, Марила си мислеше колко голямо удоволствие е да знае, че се прибира у дома при весело пращящия огън и хубаво сложена маса за чай, вместо слабата утеха в тези вечери след събрание, преди Анн да беше дошла във фермата „Грийн Гейбълс“.

И затова, когато влезе в кухнята си и намери огъня угаснал и никъде никаква следа от Анн, Марила се почувства справедливо разочарована и ядосана.

Беше заръчала на Анн непременно да приготви чай за пет часа, а сега трябва да бърза да свали своята втора най-добра рокля и да приготви вечеря, докато Матю се върне от оран.

— Аз ще я наредя госпожица Анн, когато си дойде — каза Марила мрачно, докато стържеше с ножа за месо подпалки по-енергично, отколкото беше необходимо. Матю беше влязъл и чакаше търпеливо чая в своя ъгъл. — Тя се развява някъде е Дайана, пише разкази или репетира диалози, или се занимава с някакви други измишльотини, и никога май не помисля за времето и задълженията си. За такива неща трябва да й се говори кратко и ясно. Госпожа Алан не ме трогва, като твърди, че тя била най-умното и най-сладкото дете, което е познавала. Може да е много умна и сладка, но главата й е пълна е глупости и човек не знае накъде ще я избие утре. Щом й омръзне една приумица, току се захване с друга. Но да знаеш! Казвам ти го сега, толкова се ядосах на Рейчъл Линд, като се обади днес на събранието. Истински се зарадвах, когато госпожа Алан похвали Анн, защото, ако не беше я похвалила, аз щях да кажа нещо много остро на Рейчъл пред всички. Анн си има достатъчно много грешки, Господ ги знае колко, и съвсем не искам да ги отрека. Но аз съм тази, която я възпитава, а не Рейчъл Линд, — която би намерила грешки и у Ангел Гавраил, ако той живееше в Авонлий. И все пак Анн няма право да напуска къщата току-така, когато съм й наредила да стои следобед у дома и да върши работа. Трябва да кажа, че въпреки всичките й грешки, никога досега не се е показала непослушна и винаги съм могла да разчитам на нея; затова много съжалявам за днешния случай.

— Ами… не зная — обади се Матю, който беше търпелив, умен, а най-вече гладен, и сметна, че най-добре да остави Марила да си изприкаже яда, без да я прекъсва; беше научил от опит, че тя свършва всичко, каквото има да прави много по-бързо, отколкото ако я забавят с ненавременни възражения. — Може би съдиш за нея твърде прибързано, Марила. Не казвай, че не можеш да разчиташ на нея, преди да си сигурна, че не те е послушала. Ами ако всичко това може да бъде обяснено: Анн много я бива да обяснява.

— Да, но сега я няма, а й бях казала да бъде тук — отвърна Марила. — Струва ми се, че ще й се види трудно да обясни това задоволително за мен. Разбира се, аз знаех, че ти ще бъдеш на нейна страна, Матю. Но аз съм тази, която я възпитава, не ти!

Беше вече се стъмнило, когато вечерята бе готова, а все още не се виждаше Анн да идва прибързано през дървения мост или по Пътеката на влюбените, задъхана и с виновен вид, поради пренебрегнати задължения. Марила навъсено изми и прибра чиниите. След това, понеже й трябваше свещ като слиза в мазето, тя се качи в източната таванска стая за свещта, която обикновено стоеше на масичката на Анн. Когато я запали и се обърна, видя я да лежи по корем, заровила лице във възглавниците.

— Боже Господи — рече изумено Марила, — спала ли си, Анн?

— Не — беше приглушеният отговор.

— Болна ли си тогава? — тревожно я попита Марила и отиде при леглото.

Анн се зарови по-надълбоко във възглавниците, сякаш искаше да се скрие завинаги от човешки поглед.

— Не. Но моля ти се, Марила, иди си и не ме гледай. Аз съм потънала в отчаяние и ми е все едно кой ще излезе пръв в класа или ще напише най-доброто съчинение, или ще пее в хора на Неделното училище занапред. Такива дребни неща не са никак важни сега. Не вярвам някога да мога да отида някъде пак. На моята кариера е дошъл край. Моля ти се, Марила, иди си и не ме поглеждай.

— Чул ли е някой някога нещо подобно? — запита озадачената Марила. — Анн Шърли, какво ти е станало? Какво си направила? Веднага да станеш, в тази минута, и да ми кажеш! Още в тази минута, ти казвам! Хайде сега, какво има?

Анн се беше изхлузила на пода с отчаяно покорство.

— Погледни косата ми, Марила — пошепна тя.

Тогава Марила вдигна свещта и внимателно загледа косата на Анн, разпиляна тежко по гърба й. Тя действително имаше много чудноват вид.

— Анн Шърли, какво си направила на своята коса? Че тя е зелена!

Зелена би могла да се нарече, ако беше някакъв земен цвят — той беше чудноват, мътен, бронзовозелен, тук-там с жилки от първоначалното червено, които изостряха ужасното впечатление. В целия си живот Марила не беше виждала нещо толкова отблъскващо, като косата на Анн в този миг.

— Да, зелена е — изстена Анн. — Мислех, че нищо не би могло да бъде по-лошо от червена коса. Но сега зная, че е десет пъти по-лошо да е зелена. О, Марила, ти не можеш да разбереш колко безкрайно злочеста съм аз!

— Не мога да разбера как си се подредила така, но искам да узная — каза Марила. — Ела веднага долу в кухнята, тука горе е много студено, и ми разправи какво си направила. Очаквах нещо налудничаво от известно време. Не си забърквала каша повече от два месеца и бях сигурна, че е време за нещо ново. Хайде сега, какво си направила с косата си?

— Боядисах я.

— Боядисала си я! Боядисала си косата си! Анн Шърли, не знаеше ли, че е порочно да се прави такова нещо?

— Да, знаех, че е малко порочно — призна Анн. — Но си мислех, че си заслужава да бъда малко порочна и да се отърва от червената коса. Имах предвид цената, Марила. Освен това бях решила да бъда извънредно добра в други неща в замяна.

— Чудесно! — каза Марила саркастично. — Ако аз бях решила, че си заслужава да боядисам моята коса, щях да я боядисам поне в приличен цвят. Нямаше да я боядисам зелена.

— Но аз не съм искала да я боядисам зелена, Марила — унило протестира Анн. — Ако съм направила грях, направила съм го с известна цел. Той каза, че боята ще направи косата ми прекрасно гарваново черна, той сериозно ме убеждаваше в това. Как можех да не повярвам на думите му? Аз зная как се чувства човек, когато не му вярват на думата. И госпожа Алан казва, че не бива никога да се съмняваме в никого, че не ни казва истината, освен ако имаме доказателства. Сега аз имам доказателство: зелена коса е достатъчно доказателство за когото и да било. Но тогава нямах, и повярвах на всяка негова, дума безрезервно.

— Кой е казал? За кого говориш?

— Амбулантът, търговецът, който мина оттук следобед. Купих боята от него.

— Анн Шърли, колко пъти съм ти казвала никога да не пускаш никого от тези италианци в къщата! Аз съм против тяхното обикаляне изобщо.

— О, аз не го пуснах вътре. Не съм забравила какво си ми казала и излязох вън, внимателно затворих вратата и разглеждах неговите неща на стъпалата. Освен това той не беше италианец, беше немски евреин. Имаше голяма кутия, пълна с интересни неща, и ми разправи, че работел много, за да спечели достатъчно пари и да доведе тука жена си и децата от Германия. Говореше за тях с толкова чувство, че ме трогна до дън душа. Исках да купя нещо, за да му помогна в тази благородна цел. Тогава изведнъж видях шишето с боя за коса. Амбулантът каза, че е било гарантирано тя да боядиса моята коса в красиво гарваново черно и нямало да се измие. В този миг видях себе си с красива гарваново черна коса и съблазънта беше непреодолима. Но цената на шишето беше седемдесет и пет цента, а имах само петдесет от тези, дето ми даваш. Мисля, че амбулантът беше добър по сърце, защото каза, че като ме гледа, ще го продаде за петдесет цента, и то ще е все едно, че ми го подарява. Тогава го купих и щом той си отиде, дойдох тука горе и се намазах със стара четка за коса, както пишеше в упътването. Употребих цялото шише и о, Марила, като видях ужасния цвят, който придоби косата ми, разкаях се, че съм била лоша — ако щеш ми вярвай! И оттогава досега се кая.

— Е, надявам се, че разкайването ще ти дойде добре — безжалостно каза Марила — и че сега видя до какво те докара суетността ти, Анн. Бог знае какво може да се направи. Предполагам, че първото нещо е да й дръпнем на косата ти едно хубаво миене и да видим дали ще помогне.

И така Анн се залови да си мие главата, да я търка с всички сили със сапун и вода, но то беше все едно, че търка истинската си червена коса. Амбулантът положително не беше излъгал, когато я увери, че боята не се измива, колкото съмнителни и да са били другите му уверения.

— О, Марила, какво ще правя? — заливаше се от плач Анн. — Никога няма да преживея това. Хората горе-долу са забравили другите ми грешки — лекарството в кейка, напиването на Дайана и избухването с госпожа Линд. Но те никога няма да забравят това! Те ще мислят, че не съм почтена. „О, колко объркана мрежа плетем, когато за пръв път си служим с лъжата“, Марила. Това е стихотворение, но е вярно. И, о, как ще се смее Джоузи Пай! Марила, не мога да се покажа пред Джоузи Пай. Аз съм най-нещастното момиче на остров Принц Едуард.

Анн се чувстваше нещастна една седмица. През това време не отиде никъде и си миеше косата всеки ден. От всички външни хора единствена Дайана знаеше съдбовната тайна, но даде тържествено обещание никога да не я издава и може веднага да се потвърди, че спази думата си. На края на седмицата Марила решително заяви:

— Няма смисъл, Анн. Това е трайна боя, ако изобщо съществуват такива. Трябва да ти острижем косата, друг изход няма. Не можеш да излезеш с нея, както изглеждаш сега.

Устните на Анн затрепериха, но тя прозря горчивата истина в бележката на Марила. С печална въздишка отиде да вземе ножиците.

— Моля ти се, острижи я веднага, Марила, че да свърши всичко. О, аз чувствам, че сърцето ми е разбито. Това е такава неромантична беда! Момичетата в книгите загубват косата си от треска или я продават, за да получат пари за някакво добро дело, и аз съм сигурна, че би ми било наполовина по-лесно да загубя косата си по някакъв такъв начин. Но няма нищо утешително в това да ти острижат косата, защото си я боядисала в такъв ужасен цвят, нали? Аз ще плача през цялото време докато я стрижеш, ако това не ти пречи. То ми се вижда толкова трагично!

След това Анн се разплака, но после, когато се качи горе и се погледна в огледалото, замълча от мъка. Марила свърши работата си старателно, а беше се наложило да стриже косата колкото може по-ниско. Резултатът не я разхубавяваше, ако го определим по възможност по-меко. Анн веднага обърна огледалото със стъклото към стената.

— Никога няма да се погледна пак, докато косата не ми порасне! — възкликна тя разгорещено.

После изведнъж оправи огледалото.

— Ще се гледам пак! Ще изкупвам грешката си по този начин. Ще се поглеждам всеки път, когато влизам в стаята си, и ще се виждам колко съм грозна. Нито ще се мъча да си представя, че не е така. Никога не съм помисляла, че съм суетна и заради косата си — как ли не! — но сега зная, че е било така, макар и да беше червена, защото беше толкова дълга, гъста и къдрава. Предполагам, че и на носа ми ще се случи нещо.

Остриганата глава на Анн направи сензация в училището следващия понеделник, но за нейно облекчение никой не се досети за истинската причина, дори и Джоузи Пай, която обаче не пропусна случая да осведоми Анн, че изглежда като истинско плашило.

— Аз не й отговорих нищо, когато Джоузи ми го каза — довери Анн вечерта на Марила, която лежеше на кушетката след едно от своите главоболия, — защото си помислих, че това е част от моето наказание и трябва да го понасям търпеливо. Обидно е да ти кажат, че приличаш на плашило и ми се искаше да отговоря нещо. Но премълчах. Само я изгледах с презрителен поглед и след това й простих. То те кара да се чувстваш много добродетелна, когато прощаваш на хората, нали? Възнамерявам да полагам крайни усилия да бъда добра след това и никога не ще се мъча да бъда красива пак. Разбира се, по-добре е да бъдеш добра. Зная, че е така, но понякога е трудно да повярваш нещо, дори когато го знаеш. Аз наистина искам да бъда добра, Марила, като теб, и госпожа Алан, и госпожица Стейси, и да порасна такава, че да се гордеете с мен. Дайана казва, когато косата ми започне да расте, да вържа на главата си черна кадифена панделка с фльонга от едната страна. Казва, че според нея ще бъде много хубаво. Аз ще я нарека „кордела“, то звучи толкова романтично. Но прекалено много ли говоря, Марила? Боли ли те главата от толкова?

— Главата ми е по-добре сега. Обаче следобед ме болеше ужасно. Тези мои главоболия стават все по-лоши и по-лоши. Ще трябва да отида при лекар да ме види. Колкото за твоето дърдорене, не усещам да ми пречи: толкова съм свикнала с него.

Това беше маниерът на Марила да каже, че й харесва да го чува.