Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (7)

Седма глава
Анн чете молитвите си

Когато заведе Анн да си легне тази вечер, Марила й каза строго:

— Знаеш, Анн, снощи забелязах, че като си се събличала, си захвърлила дрехите си, където завариш по пода. Това е много неспретнат начин и аз не мога да позволя такова нещо. Щом свалиш нещо от дрехите си, сгъни го и го сложи на стола. Не ми трябват момиченца, които не са спретнати.

— Снощи толкова страдах, че изобщо не съм мислила за дрехите — отговори Анн. — Ще ги наредя хубаво тая вечер. Винаги са ни карали да го правим в сиропиталището. Обаче през ден, през ден забравях: толкова много бързах да легна удобно и тихичко и да си представям разни неща.

— Ще трябва да помниш всичко малко по-добре, ако живееш тук — предупреди я Марила. — Ето, така изглежда добре. Сега си прочети молитвите и лягай.

— Аз никога не чета молитви — заяви Анн.

Марила беше ужасно изумена.

— Как така, Анн, какво искаш да кажеш? Никога ли не са ви учили да казвате молитвите си? Господ винаги иска малките момиченца да четат молитвите си. Нима не знаеш кой е Господ, Анн?

— Бог е дух, безграничен, вечен и непроменим в своето същество, мъдрост, могъщество, святост, справедливост, любов и истина — без да се забави и без да се запъне откликна Анн.

Марила си поотдъхна.

— Ти все пак знаеш нещо, слава Богу! Не си съвсем неука. Къде си го научила това?

— О, в Неделното училище на сиропиталището. Караха ни да научим целия катехизис. Много го харесах. Има нещо прекрасно в някои от думите. „Безграничен, вечен и непроменим.“ Не е ли величествено? Звукът така прелива в тях — също като че ли свири голям орган. Не може да се нарече точно поезия, мисля, но звучи почти така, нали?

— Ние не говорим за поезия, Анн, ние говорим за четенето на твоите молитви. Не знаеш ли, че е ужасно греховно да не четеш молитвите си всяка вечер? Страх ме е, че си много лошо момиченце.

— Щяхте да видите, че е по-лесно да бъдеш лоша, отколкото добра, ако бяхте червенокоса — рече Анн с укор. — Тия, дето не са червенокоси, не знаят каква беля е то. Госпожа Томас ми казваше, че Господ направил косата ми червена нарочно и аз съм го разлюбила оттогава. И без това винаги съм била много уморена вечер, за да се сещам за молитви. От хора, които трябва да се грижат за близнаци, не можеш да очакваш да четат молитви. Кажете, наистина ли мислите, че може?

Марила реши, че с верското обучение на Анн трябва да се започне веднага. Явно нямаше време за губене.

— Докато си под моя покрив, трябва да четеш молитвите си, Анн.

— Ами, разбира се, щом вие го искате — радостно се съгласи Анн. — За вас съм готова да направя всичко. Но този път ще ми помогнете, защото не зная какви думи трябва да казвам. След като си легна, ще измисля истински хубава молитва, която да казвам винаги. Вярвам, че ще бъде много интересна, като си мисля сега за нея.

— Трябва да коленичиш — смутено каза Марила.

Анн коленичи в краката на Марила и вдигна към нея сериозен поглед.

— Защо хората трябва да коленичат, когато се молят? Ако наистина ми се поиска да се помоля, ще ви кажа какво бих направила. Бих излязла на голямо, широко поле съвсем сама, или дълбоко, дълбоко в гората, и бих вдигнала очи нагоре към небето… нагоре… нагоре… нагоре към това прекрасно синьо небе, което изглежда така, сякаш няма край за неговата синева. И тогава щях именно да почувствам, че се моля. Е, аз съм готова. Какво трябва да кажа?

Марила се смути, както никога досега. Беше имала намерението да научи Анн на класическото детинско „Сега лягам аз в леглото“. Но у нея имаше, както ви казах, проблясъци на чувство за хумор, което е просто друго наименование на чувство за съответствие на нещата, и изведнъж й стана ясно, че тази простичка малка молитва, свята за детенце с бяла нощничка, което я срича, коленичило пред майка си, беше съвършено неподходяща за тази луничава малка вещица, която не знаеше и пет пари не даваше за божията любов, никога не беше стигнала до нея чрез посредничеството на човешка обич.

— Ти си достатъчно голяма, за да се молиш сама, Анн — най-после каза тя. — Само му поблагодари за изпратената ти благодат и го помоли смирено за това, което желаеш.

— Добре, ще се постарая колкото мога — обеща Анн и зарови лице в скута на Марила. — Милостиви Отец наш небесен — така казват свещениците в черквата, затова мисля, че то е правилно в лична молитва, не е ли? — добави тя, като вдигна за миг глава.

„Милостиви Отец наш Небесен, благодаря Ти за Белия път на възхищението и за Езерото на бляскавите води, за Гиздавеца и Снежната царица. Наистина съм безкрайно благодарна за тях. И това е цялата благодат, за която се сещам да Ти благодаря сега. А колкото за нещата, които желая, те са толкова много, че би ми отнело много време да ги изброя всичките, затова ще спомена само двете най-важни. Моля Ти се позволи ми да остана в «Грийн Гейбълс» и моля Ти се нека бъда хубава, когато порасна. Оставам с уважение.

Твоя Анн Шърли“

— Ето, добре ли го намислих? — попита тя със затаен дъх и се изправи. — Можех да го направя много по-цветисто, ако имах малко повече време да го обмисля.

Бедната Марила успя да не припадне, само като си спомни, че това не беше непочитание, че единствено липса на духовно обучение бе виновно за тази необичайна канцеларска молба. Тя зави детето в леглото и вече излизаше със свещта от стаята, когато Анн я повика.

— Ей сега се сетих. Трябваше да кажа „Амин“, вместо „с уважение“, нали?… Както казват свещениците. Бях го забравила, но се сетих, че трябва някак да завърша молитвата, затова казах другото. Мислите ли, че има значение?

— Аз… аз мисля, че няма значение — отговори Марила. — Сега да спиш като добро дете. Лека нощ.

— Тая вечер мога да кажа „лека нощ“ с чиста съвест — промълви Анн и се сви сладко в завивките.

Марила слезе в кухнята, рязко остави свещта на масата и се тросна на Матю:

— Матю Кътбърт, май че е време някой да осинови това дете и да го научи на едно-друго. Тя е кажи-речи съвсем безбожна. Ще ми повярваш ли, че преди тая вечер никога в живота не се е молила? Утре ще ида при свещеника да поискам назаем детско молитвениче и някои други книжки, ето какво ще направя. И ще я пратя на Неделното училище, щом смогна да й направя подходящи дрехи. Предвиждам, че без работа няма да остана. Да, да, не можем да си караме живота на тоя свят без нашия дял грижи. Животът ми е бил доста лек досега, но ето че е дошло и моето време и май ще трябва да се потрудя колкото мога.