Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (4)

Четвърта глава
Сутрин в „Грийн Гейбълс“

Вече съвсем се беше развиделило, когато Анн се събуди и седна в леглото, загледана объркано в прозореца, през който нахлуваше поток от весела слънчева светлина, а вън нещо бяло и пересто се люшкаше пред мяркащите се сини небеса.

За миг тя не можа да си спомни къде е. Първо я облада възхитителна тръпка за нещо много приятно, после — ужасен спомен. Това беше „Грийн Гейбълс“ и те не я искаха, защото не е момче!

Но беше утро и — да! — това пред прозореца й беше вишнево дърво, цялото обсипано с цвят. С един скок тя се намери на пода и прекоси стаята. Анн бутна прозореца и той се отвори бавно и сковано, сякаш не е бил отварян много отдавна (което беше вярно), и се задържа толкова плътно, че нямаше нужда да го подпре с нещо.

Анн се отпусна на колене и загледа юнското утро навън с блеснали от възхищение очи. О, не беше ли то прекрасно? Не беше ли чудно това място? Ами ако тя наистина не остане тук! Ще си въобразява, че е останала. Тук има простор за въображение.

Огромно вишнево дърво растеше вън тъй близо, че клоните му опираха стените, и беше тъй гъсто нацъфтяло, че не се виждаше кажи-речи нито един лист. От двете страни на къщата имаше големи овощни градини — едната ябълкова, а другата вишнева, също отрупани с цвят, а тревата под тях бе цялата изпъстрена с глухарчета. В градината долу имаше люляци, морави от цвят и сутрешният ветрец носеше замайващия им сладък дъх към прозореца.

Под градината се спускаше поле с буйна детелина, а в долния край течеше поточето и десетки бели брези се издигаха, поникнали безгрижно от гъсталаци, които подсказваха за папрати, мъхове и какви ли не горски растения. Отвъд имаше хълм, зелен и прошарен със смърчове и ели; имаше и една пролука, където се виждаше сивата странична стена на къщурката, която Анн беше зърнала от другия бряг на Езерото на бляскавите води.

По-нататък наляво бяха големите обори, а зад тях, зад надолнището със зелените ниви, тук-там искреше синьо море.

Обичащите красотата очи на Анн се спираха на всичко това и жадно го поглъщаха: бедничката беше виждала толкова много непривлекателни неща в живота си, а това беше по-хубаво от всичко, което бе видяла някога в своите мечти.

Тя остана на колене там, без да вижда нищо друго, освен красотата наоколо, докато се стресна от една ръка на рамото си. Марила беше влязла, без да я усети малката мечтателка.

— Трябваше вече да си облечена — каза тя строго.

Марила всъщност не знаеше как да говори на детето и непохватното й неумение я правеше рязка и суха, без да е имала такова намерение.

Анн се изправи и бавно, дълбоко въздъхна.

— Ах, не е ли великолепно! — промълви тя и с движение на ръката обгърна чудесния свят отвън.

— Голямо дърво е — откликна Марила — и цъфти чудесно, но вишните не са никога чак толкова много… дребни и червиви.

— О, аз не мислех само за дървото; разбира се, то е прекрасно… да, то е сияйно хубаво… цъфти с всички сили… но аз мислех за всичко, за цветята и за овощната градина, и за поточето и гората, за целия ширен, чуден свят. Не чувствате ли, че в утро като днешното ей тъй обичате света? И аз мога чак тук горе да чуя как се смее поточето. Не сте ли забелязали какво весело нещо са поточетата? Те винаги се смеят. Дори зимно време съм ги чувала под леда. Толкова се радвам, че има поточе до „Грийн Гейбълс“! Може да си мислите, че това няма значение за мен, щом няма да ме задържите, но то има значение. Аз винаги с удоволствие ще си спомням, че край „Грийн Гейбълс“ има поточе, макар и да не го видя никога пак. Ако нямаше поточе, щеше да ме преследва неприятното чувство, че би трябвало да има. Тази сутрин не съм потънала в отчаяние. Сутрин никога не мога да се чувствам тъй. Не е ли прекрасно нещо, че има сутрини? Но ми е много тъжно. Тъкмо бях си представила, че в края на краищата сте искали именно мен и че аз ще остана тук завинаги и винаги. То беше голямо утешение, докато трая. Но най-лошото като си представяш разни неща е, че идва време, когато трябва да спреш и от това боли.

— По-добре ще е да се облечеш, да слезеш долу и да не си представяш повече — каза Марила, щом й се удаде да я пресече. — Закуската чака. Умий си лицето и си среши косата. Остави прозореца отворен и обърни завивките върху гърба на леглото. Колкото можеш по-бързо.

Анн явно умееше да бъде и бърза, защото след десет минути беше вече долу, спретнато облечена, със сресана и сплетена на плитки коса и завладяло душата й приятно съзнание, че е изпълнила всичките заръки на Марила. Всъщност обаче беше забравила да обърне завивките на леглото.

— Тази сутрин съм много гладна — заяви тя, когато се отпусна на стола, сложен за нея от Марила. — Светът не ми се вижда чак такава мрачна пустиня както снощи. Радвам се, че утрото е слънчево. Но аз много обичам и дъжделиви сутрини. Всякакви сутрини са интересни, не сте ли съгласни? Човек не знае какво ще се случи през деня и има голям простор за въображението. Но аз се радвам, че днес не вали, защото е по-лесно да бъдеш весел и да понасяш несрети в слънчеви дни. Струва ми се, че ще трябва да изтърпя доста нещо. Хубаво е да четеш за скърби и да си представяш, че ги понасяш героично, но не е толкова хубаво, когато наистина те сполетят, нали?

— За Бога, дръж си езика — обади се Марила. — Ти приказваш твърде много за едно малко момиче.

След това Анн си сви езика толкова послушно и съвсем млъкна, та продължителното й мълчание подейства на нервите на Марила, сякаш в това имаше нещо неестествено. Матю също си сдържаше езика, но това поне беше естествено, — тъй че закуската беше твърде мълчалива.

Постепенно Анн ставаше все по-замислена и по-замислена, ядеше механично, с големите неподвижни и невиждащи очи, забити в небето през прозореца. Това правеше Марила по-нервна от всеки друг път: тя изпитваше неприятно чувство, че макар телом това странно дете да беше там, на масата, духом то беше в някакво далечно, въздушно царство, носено върху крилата на въображението. Кой би искал да има такова дете у дома си?

А Матю пък искаше да я задържи — най-непонятното от непонятните неща! Марила чувстваше, че той го иска не по-малко, отколкото миналата вечер, и че ще продължава да го иска. Матю си беше такъв — като си науми нещо, продължава да държи на него с най-удивително мълчаливо постоянство — постоянство десетократно по-силно и резултатно със самата му мълчаливост, отколкото ако беше говорил за него.

Когато закуската свърши, Анн се изтръгна от своя унес и предложи да измие чиниите.

— Можеш ли да миеш чиниите добре? — попита Марила с недоверие.

— Доста добре. Обаче по-добре ми върви да гледам деца. Там имам голям опит. Толкова жалко, че нямате тука, за да ги гледам.

— Май че не ми се иска да имам за гледане повече деца, отколкото ги имам сега. Да си кажа правичката, и ти си ми достатъчна. Не зная какво да те правя. И Матю ако не е смешен човек!

— Аз мисля, че той е чудесен — с укор каза Анн. — Той толкова ми допада. Нямаше нищо против моите приказки, те като че ли му харесаха. Аз почувствах, че той е сродна душа, още щом го видях.

— И двамата сте достатъчно смахнати, ако това е, което разбираш под „сродни души“ — подхвърли Марила. — Можеш да измиеш чиниите. Няма да пестиш горещата вода и гледай добре да ги избършеш. Аз имам достатъчно работа тази сутрин, защото следобед ще трябва да отида до „Белите пясъци“ да се видя с госпожа Спенсър. Ти ще дойдеш с мен и ще решим какво трябва да направим с теб. След като свършиш с чиниите, иди горе и си оправи леглото.

Анн изми чиниите достатъчно сръчно, както забеляза Марила, която под око следеше работата й. След това оправи леглото си с по-малък успех, защото никога не я бяха учили на изкуството да се бори с пухен юрган. Но и това някак го направи и го заглади и тогава Марила, за да се отърве от нея, й каза, че може да излезе навън и да се забавлява до обяд.

Анн хвръкна към вратата със светнало лице, с блеснали очи. Но на самия праг внезапно спря, обърна се кръгом, върна се и седна на масата, като цялата светлина и пламък в очите й бяха съвършено заличени, сякаш някой ги бе загасил с едно духване.

— Какво има сега? — строго попита Марила.

— Не смея да изляза — отговори Анн с тон на великомъченица, която се отказва от всички земни радости. — Щом не мога да остана тук, няма смисъл да обикна „Грийн Гейбълс“. А пък ако отида там, навън, и се запозная с всичките тези дървета и цветя, и с градината, и с поточето, няма да мога да не ги обикна. То ми е трудно и сега, не искам да го направя още по-трудно. Толкова много ми се иска да изляза… всичко сякаш ме вика „Анн, Анн, ела с нас, ние искаме другарче“, но по-добре ще е да не отивам. Няма смисъл да обикваш разни неща, щом ще те откъснат от тях, нали? А е толкова трудно да се опазиш и да не ги обикваш, нали? Точно затова така се бях зарадвала, когато си помислих, че ще живея тук! Мислех си, че ще има толкова много неща, които да обичам, и нищо няма да ми пречи. Но тази краткотрайна мечта свърши. Аз съм се примирила със съдбата си сега и затова мисля да не излизам, защото ме е страх, че няма да удържа на примирението си. Моля ви се, как се казва това мушкато там на прозореца?

— Това е мушкато с ябълков дъх.

— О, не съм мислила за такова име. Мислех за онова име, с което сте го нарекли самата вие. Не сте ли му дали някакво име? Може ли да му го дам аз? Може ли да го нарека… чакайте малко… „Гиздавец“ ще му приляга… може ли да го наричам Гиздавец докато съм тук? О, нали ми позволявате?

— Божичко, за мен няма значение. Но какъв е смисълът, за Бога, да дадеш име на едно мушкато?

— Ах, аз обичам всяко нещо да си има име, с което да се обръщаш към него, било то и само едно мушкато. Това ги прави да изглеждат повече като хора. Отде знаете дали на мушкатото не му е обидно да го наричат само „мушкато“, и нищо друго? На вас не би ви харесало да ви наричат постоянно само „жена“, и нищо друго. Да, аз ще го наричам Гиздавец. Тази сутрин дадох име на вишната пред прозореца на моята спалня. Нарекох я „Снежна царица“, защото е толкова бяла. Разбира се, тя не може винаги да цъфти, но човек може да си я представи цъфнала, нали?

— Никога през целия си живот не съм виждала, нито чувала такова нещо — промърмори Марила и потърси спасение в мазето, за да вземе картофи. — Тя е някак си интересна, както казва Матю. Усещам вече, че се чудя какво ли, за Бога, ще каже след малко. Ще ме омагьоса и мене. Омагьосала е Матю. С тоя поглед, дето ми хвърли на излизане, той повтори всичко, което ми каза или загатна снощи. Бих искала да е като другите мъже и да си казва каквото мисли. Човек би могъл да му отвърне и да му напълни главата. Но какво може да се направи с един мъж, който само гледа?

Анн отново се беше унесла, подпряла брадичката си с двете ръце и забила очи в небето, когато Марила се върна от мазето. И тя остави момичето там, докато ранният обед бе сложен на масата.

— Смятам, че мога да взема кобилата и кабриолета, след като се нахраним? — попита Марила.

Матю кимна и тъжно погледна Анн. Марила забеляза погледа и неумолимо продължи:

— Ще отида до „Белите пясъци“ и ще уредя този въпрос. Ще взема Анн със себе си и госпожа Спенсър вероятно ще направи нужното веднага да я изпрати обратно в Нова Скоша. Аз ще приготвя чая за тебе и ще се върна навреме да издоя кравите.

Матю пак не каза нищо и Марила изпита чувството, че напразно е похабила думи и дъх. Няма нищо, което да дразни повече, отколкото човек, отказващ да поведе спор, освен ако този човек е жена.

Матю, без да се бави, впрегна дорестата кобилка в кабриолета и Марила и Анн потеглиха. Матю им отвори портата и когато те минаваха през нея, каза като че ли не се обръща към някого в частност:

— Малкият Джери Бюот от Крийк се отби отзарана и аз му казах, че може да го взема на работа през лятото.

Марила не отговори, но шибна дорестата кобила така ожесточено с камшика, че нещастното конче, несвикнало на такова отношение, възмутено препусна надолу по пътя с опасна бързина. Марила се озърна веднъж, когато кабриолетът се понесе напред и видя проклетия Матю, облегнал се на портата, да гледа тъжно подире им.