Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Green Gables, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

ИК „ПАН’96“, София, 1996

Редактор: Цанко Лалев

ISBN: 954-657-110-5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава
Основаване на клуб за съчинения

За младежта в Авонлий беше трудно да се върне към скучното всекидневно еднообразие. Особено на Анн всичко се виждаше страшно блудкаво, скучно и безсмислено след чашата на възбудата, от която бе пила седмици наред. Нима можеше да се върне към предишните спокойни удоволствия на отминалите дни преди концерта? Отначало, както каза на Дайана, тя не можеше и да помисли, че би могла.

— Аз съм съвсем сигурна, Дайана, че животът никога не ще може да бъде пак същият, както в ония стари времена — каза тя печално, сякаш говореше за период от преди най-малко петдесет години. — Може след известно време да свикна, но ме е страх, че концертите развалят хората за всекидневния живот. Предполагам, че точно заради това Марила не ги одобрява. Марила е толкова разумна жена. Трябва да е много по-добре да бъдеш разумен; но все пак не ми се вярва, че наистина искам да бъда разумна личност, защото те са толкова неромантични. Госпожа Линд казва, че няма опасност някога да стана такава, обаче човек никога не знае. Аз чувствам и сега, че като порасна, може да стана разумна. Но това може да е само защото съм уморена. Снощи просто не можах да заспя кой знае колко време. Само си лежах будна и си представях концерта пак и пак. Това е прекрасното нещо в такива преживявания — толкова е хубаво да си ги спомняш.

С времето обаче училището в Авонлий тръгна пак по утъпкания си път и се върна към старите си интереси. Разбира се, концертът остави своите следи. Руби Гилис и Ема Хуайт, които се бяха скарали за по-предно място на сцената, вече не седяха на един чин и многообещаващата тригодишна дружба бе скъсана. Джоузи Пай и Джулия Бел „не си говориха“ три месеца, защото Джоузи Пай беше казала на Беси Райт, че поклонът на Джулия Бел, когато станала да декламира, я накарал да си помисли за пиле, което си дръпва главата, а Беси съобщи това на Джулия. Никой от семейството Слоун не искаше да има нищо общо със семейството Бел, защото вторите заявили, че първите имали много голямо участие в програмата, а първите бяха отвърнали, че вторите не били способни да изпълнят както трябва и малкото, което трябвало да изпълнят. И най-сетне Чарли Слоун се сби с Муди Спърджън Макфърсън, защото Муди Спърджън казал, че Анн Шърли си вирила носа със своите декламации, и Муди Спърджън „ял бой“, след което сестрата на Муди Макфърсън — Ела Мей — не говорила на Анн Шърли до края на зимата. С изключение на тези дребни търкания, работата в малкото царство на госпожица Стейси продължаваше редовно и гладко.

Зимните седмици се изнизаха. Тази зима беше необичайно мека, с толкова малко сняг, че Анн и Дайана можеха да отиват на училище почти всеки ден по Брезовата пътека. На рождения ден на Анн те леко пристъпваха надолу по нея, с очи и уши нащрек, въпреки непрекъснатото бърборене, защото госпожица Стейси им беше казала, че скоро ще трябва да напишат съчинение за „Зимна разходка в гората“ и това ги караше да бъдат наблюдателни.

— Само си помисли, Дайана, от днес съм тринайсетгодишна — отбеляза Анн с тържествен тон. — Просто не мога да повярвам, че вече не съм в детска възраст. Когато се събудих тази сутрин, струваше ми се, че всичко трябва да е по-друго. Ти навърши тринадесет години преди един месец, та предполагам, че за тебе в това няма нищо ново, както за мене. Това прави живота да изглежда по-интересен. След още две години ще бъда наистина възрастна. Голямо утешение е, като си помисля, че ще мога да употребявам големи думи, без да ми се смеят.

— Руби Гилис разправя, че смята да си има приятел, щом навърши петнадесет — каза Дайана.

— Руби Гилис не мисли за нищо друго, освен за приятели — отговори пренебрежително Анн. — Всъщност тя е предоволна, когато някой напише името й горе в „забележете“, колкото и да се преструва, че я е толкова яд. Но страх ме е, че това е жестока приказка. Госпожа Алан казва, че не би трябвало никога да казваме жестоки неща, но те пак често се изплъзват, преди да си помислим, нали? Аз просто не мога да говоря за Джоузи Пай, без да направя жестока забележка, затова никога не я споменавам изобщо. Може да си забелязала това. Мъча се да бъда колкото мога като госпожа Алан, защото мисля, че тя е безупречна. Така мисли и господин Алан. Госпожа Линд казва, че той направо боготвори пръстта, по която тя стъпва, и смята, че всъщност не е правилно свещеник да отдава чувствата си до такава степен на едно смъртно създание. Но от друга страна, Дайана, свещениците също са човешки създания и си имат своите пороци, както всеки друг. Имах много интересен разговор за пороците е госпожа Алан миналата неделя следобед. Има само няколко неща, за които може да се говори в неделни дни, и това е едно от тях. Моят порок е прекаленото въображение и забравяне на задълженията. Мъча се с всички сили да го превъзмогна и сега, като станах вече на тринадесет, може би ще успявам повече.

— След още четири години ще можем да сресваме косата си нагоре — рече Дайана. — Алис Бел е само на шестнайсет и си я реши нагоре, но мисля, че е смешно. Аз ще чакам докато стана на седемнайсет.

— Ако имах кривия нос на Алис — решително заяви Анн, — нямаше да го правя, но ето на! Няма да кажа това, което ми беше на езика, защото беше крайно порочно. Освен другото, аз го сравнявах с моя нос, а това е суетност. Боя се, че мисля твърде много за носа си, откакто чух този комплимент за него преди много време. Той наистина е голяма утеха за мене. О, Дайана, погледни ей там едно зайче! Това е нещо, което трябва да се запомни за нашето съчинение. Наистина смятам, че през зимата гората е толкова хубава, колкото и през лятото. Тя е бяла и тиха, сякаш спи и сънува хубав сън.

— Няма да имам нищо против да напиша това съчинение, когато му дойде времето — въздъхна Дайана. — Мога да се справя да пиша за гората, но това, дето трябва да предадем в понеделник, е ужасно. Това хрумване на госпожица Стейси — да напишем разказ, измислен от самите нас!

— Че от това по-лесно няма — възрази Анн.

— Лесно е за тебе, защото имаш въображение — отвърна Дайана, — но какво щеше да правиш, ако се беше родила без въображение? Ти сигурно вече си го написала, твоето съчинение?

Анн кимна, като положи усилие да няма самодоволен вид, но съвсем безуспешно.

— Написах го миналия понеделник вечерта. То се казва „Ревнивата съперница или смъртта не ги раздели“. Прочетох го на Марила и тя каза, че било от глупаво по-глупаво. После го прочетох на Матю и той каза, че било чудесно. Ето такава критика обичам. То е тъжна и сладка история. Аз, да ти кажа, плаках като дете докато го писах. То е за две красиви девойки, на име Корделия Монтморенси и Джералдайн Сеймър, които живеели в едно и също селище и били свързани с предано приятелство. Корделия била много тъмна брюнетка с венец от тъмна като нощ коса и искрящи черни очи. Джералдайн била царствена блондинка с коса като златна прежда и кадифени виолетови очи.

— Никога не съм виждала някой с виолетови очи — промълви неуверено Дайана.

— И аз не съм. Само си ги представих. Исках нещо необикновено. Джералдайн имала алабастрово чело. Аз намерих какво е „алабастрово чело“. Това е едно от предимствата да си на тринайсет години. Знаеш много повече, отколкото, когато си била на дванайсет.

— Добре, какво е станало с Корделия и Джералдайн? — попита Дайана, която започваше да се чувства доста заинтересувана от тяхната съдба.

— Те расли и хубавеели, докато станали шестнайсетгодишни. Тогава Бъртрам де Вър дошъл в родното им село и се влюбил в русата Джералдайн. Той й спасил живота, когато нейният кон се подплашил и побягнал, повличайки двуколката й; тя припаднала в неговите ръце и той я носил три мили до дома й, защото — нали разбираш? — колата била цялата на парчета. Видя ми се много трудно да си представя предложението за женитба, понеже нямах опит, който да използвам. Питах Руби Гилис дали знае нещо за това как мъжете правят предложение, защото си помислих, че тя трябва да ги знае тия работи, като има толкова много омъжени сестри. Руби ми каза, че се скрила в килера в хола, когато Малкълм Андрюс направил предложение на сестра й Сюзан. Тя ми разправи, че Малкълм казал на Сюзан, че неговият баща му подарил стопанството, и след това Малкълм рекъл: „Какво ще кажеш, скъпото ми момиче, ако се задомим наесен?“. Сюзан казала: „Да… не… не знам… чакай да видя…“ — и след това веднага се сгодили. Но на мен такова едно предложение не ми се видя чак толкова романтично, та в края на краищата трябваше да си го представя колкото мога сама. Направих го много цветисто и поетично: Бъртрам паднал на колене (макар Руби Гилис да казва, че това не се правело в днешно време), а Джералдайн го приела с реч, дълга цяла страница. Мога да ти кажа, че тази страница ми струва много труд. Преписах я пет пъти и я смятам за мой шедьовър. Бъртрам й поднесъл пръстен с брилянт и рубинена огърлица и й казал, че ще отидат на сватбено пътешествие в Европа, понеже бил страхотно богат. Но тогава, уви, сенки помрачили техния път. Корделия била тайно влюбена в Бъртрам и когато Джералдайн й казала за годежа, изпаднала направо в бяс, особено когато видяла огърлицата и брилянтния пръстен. Цялата й обич към Джералдайн се превърнала в дълбока омраза и тя се заклела, че никога няма да допусне приятелката й да се омъжи за Бъртрам. Но се преструвала, че е все така вярна на Джералдайн. Една вечер двете стояли на моста пред буен поток и Корделия, която мислела, че са сами, бутнала Джералдайн през ръба с диво, подигравателно „Ха-ха-ха!“. Но Бъртрам видял всичко й веднага се хвърлил в течението, като викнал: „Аз ще те спася, моя прекрасна Джералдайн!“ Но уви, той би забравил, че не знае да плува, и двамата се удавили прегърнати. Скоро след това течението изхвърлило телата им на брега. Те били погребани в един гроб и погребението им било грандиозно, Дайана. Много по-романтично е да завършиш разказ с погребение, отколкото със сватба. Колкото за Корделия, тя се побъркала от угризения на съвестта и била затворена в лудница. Реших, че това беше поетично възмездие за престъплението й.

— Колко безупречно хубаво! — въздъхна Дайана, която в критиката принадлежеше към школата на Матю. — Не ми е ясно как можеш сама да съчиняваш в ума си такива вълнуващи неща, Анн. Бих искала моето въображение да бъде като твоето.

— То би било, ако го развиваше — рече насърчително Анн. — Ей сега ми хрумна един план, Дайана. Хайде двете с тебе да си направим клуб за съчиняване, съвсем наш, и да пишем разкази за упражнение. Аз ще ти помагам, докато се научиш да ги пишеш сама. Ти трябва да развиваш въображението си. Така казва госпожица Стейси. Само трябва да започнем в правилна насока. Аз й разправих за Омагьосаната гора, но тя каза, че сме тръгнали в погрешна насока там.

Ето как възникна клубът за съчинения. Отначало той беше ограничен за Дайана и Анн, но скоро в него влязоха Джейн Андрюс и Руби Гилис и още едно-две момичета, които чувстваха нужда да развият въображението си. Момчета не се допускаха в клуба — въпреки мнението на Руби Гилис, че тяхното включване щяло да го направи по-вълнуващ, — и всеки член трябваше да написва по един разказ седмично.

— Това е извънредно интересно — каза Анн на Марила. — Всяко момиче трябва да прочете своя разказ на глас и след това говорим за него. Ние ще ги пазим всичките като светиня, за да ги четат нашите потомци. Всяка от нас пише под псевдоним. Моят е Розамонд Монтморенси. Всичките момичета пишат доста добре. Руби Гилис е много сантиментална. Тя влага твърде много любов в своите разкази, а ти знаеш, че твърде много е по-лошо от твърде малко. Джейн никога не пише за любовта, защото, тя казва, това я кара да се чувства толкова глупава после, когато трябва да го прочете на глас. Разказите на Джейн са крайно разумни. А Дайана вмъква в своите прекалено много убийства. Казва, че в повечето случаи не знае какво да прави с хората и затова ги убива, та да се отърве от тях. Аз почти винаги трябва да им казвам за какво да пишат, но това не е трудно, защото имам милиони хрумвания.

— Аз мисля, че тази работа с писането на разкази е най-глупавата досега — присмя й се Марила. — Ще натъпчете куп глупости в главите си и ще загубите време, което трябва да отделите за уроците. Да четете разкази е достатъчно лошо, но да ги пишете е още по-лошо.

— Но ние толкова внимаваме да вложим в тях морал, Марила — обясни Анн. — Аз държа на това. Всичките добри лица са възнаградени, а всичките лоши получават подходящо наказание. Сигурна съм, че това трябва да оказва благотворно влияние. Моралът е велико нещо. Господин Алан казва така. Прочетох един от моите разкази на него и на госпожа Алан и двамата се съгласиха, че поуката е прекрасна. Само че се смяха на погрешните места. На мен повече ми харесва, когато хората плачат. Джейн и Руби почти винаги плачат, когато стигна до прочувствените места. Дайана писа на леля си Джоузефин за нашия клуб и леля й Джоузефин отговори, че трябва да й изпратим някои от нашите разкази. Тогава преписахме четири от най-добрите и й ги изпратихме. Госпожица Джоузефин Бари ни отговори, че никога в живота не е чела нещо по-забавно. Това донякъде ни озадачи, защото разказите бяха всичките много трогателни и почти всички в тях умираха. Но се радвам, че госпожица Бари ги хареса. Това доказва, че нашият клуб прави нещо добро на този свят. Госпожа Алан казва, че това би трябвало да бъде нашата цел във всичко. Аз наистина се мъча да направя това моя цел, но толкова често го забравям, когато се забавлявам. Надявам се, че ще приличам малко на госпожа Алан, когато порасна. Мислиш ли, че това може да стане, Марила?

— Не бих казала, че има голяма възможност — бе насърчителният отговор на Марила. — Сигурна съм, че госпожа Алан никога не е била такова глупаво и разсеяно момиче като тебе.

— Да, но не е била винаги и толкова добра, колкото е сега — сериозно възрази Анн. — Тя сама ми го каза, тоест тя ми каза, че е била ужасна пакостница, когато е била малко момиче, и вечно правела бели. Това ми вдъхна толкова надежда, когато го чух. Много ли е грешно от моя страна, Марила, да изпитвам надежда, когато чувам, че други хора са били лоши пакостливци? Госпожа Линд казва, че винаги се възмущава, когато чува за някого, че някога е бил лош, без значение колко малък е бил тогава. Госпожа Линд казва, че веднъж чула свещеник да признава, че, когато бил малко момче, откраднал сладкиш с ягоди от килера на леля си, и че тя никога вече не изпитала уважение към този свещеник. Аз пък нямаше да го приема така. Щях да си кажа, че е било наистина благородно от негова страна да признае, и щях да си мисля колко поощрително щеше да бъде за малките момчета днес, които вършат лоши неща, като знаят, че може въпреки това да станат свещеници като пораснат. Ето така щях да го приема аз, Марила.

— Начина, по който го приемам аз сега, Анн — отговори Марила, — е, че е крайно време да свършиш миенето на тия чинии. С твойто бърборене то ти отне половин час повече от необходимото време. Научи се първо да работиш и да говориш след това.