Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (31)

Тридесет и първа глава
Където поточето се среща с реката

Анн прекара своето „хубаво“ лято и му се нарадва от все сърце. Двете с Дайана живяха кажи-речи навън и се наслаждаваха на всичките радости, които им предлагаха Пътеката на влюбените, Бълболенето на дриада, Ракитака и остров Виктория. Марила не се противопоставяше на това скитничество. Лекарят от Спенсървейл, който беше дошъл през нощта, когато Мини Мей бе имала круп, видя Анн един следобед в дома на свой пациент, огледа я е остър поглед, сви устни, поклати глава и прати бележка на Марила Кътбърт по друг човек. Той й писа:

„Дръжте това ваше червенокосо момиче на открито цялото лято и не й позволявайте да чете книжки, докато не почне да ходи по-живо.“

Тази бележка уплаши Марила и й подейства благодатно. Тя прочете в нея смъртна заплаха от туберкулоза, ако не спазва нареждането най-съвестно. Благодарение на това Анн изживя златното лято на своя живот, доколкото това се отнасяше до свобода и веселие. Тя се разхожда, греба, бра ягоди и мечта колкото й душа пожелаеше; и когато настъпи септември, погледът й беше ясен и буден, походката — каквато би задоволила доктора от Спенсървейл, и сърце, отново изпълнено с амбиция и жар.

— Пак ми се ще да уча с всички сили — заяви тя, когато свали книгите си от тавана. — О, добри стари другарчета, радвам се пак да видя честните ви лица… да, дори и тебе, геометрийо! Аз прекарах неповторимо прекрасно лято, Марила, и сега се радвам, както здрав човек пред чакащо го надбягване, както господин Алан каза миналата неделя. Господин Алан чете великолепни проповеди, нали? Госпожа Линд казва, че той става все по-добър от ден на ден и току-виж, че някоя градска черква го е лапнала и ни е напуснал, и трябва да търсим и приучваме на работа друг пастор. Но аз не виждам никаква полза да пресрещаме бедата на половин път, как мислиш, Марила? Аз мисля, че ще е по-добре само да се радваме на господин Алан докато е при нас. Ако бях мъж, мисля, че щях да стана проповедник. Те може да имат толкова голямо добро влияние, ако богословието им е здраво; а пък трябва да е вълнуващо да четеш чудесни проповеди и да трогваш сърцата на слушателите си. Защо жените не могат да бъдат проповеднички, Марила? Питах госпожа Линд и тя се възмути и каза, че такова нещо би било скандално. Каза, че в Щатите би могло да има жени проповеднички, и тя мисли, че има, но, слава Богу, ние в Канада още не сме стигнали до това и тя се надява, че никога няма да стигнем. Но аз не виждам защо. Аз мисля, че жените биха били прекрасни проповеднички. Когато трябва да се уреди вечеринка или чай в полза на черквата, или нещо друго за събиране на пари, жените са, които трябва да се заловят и да свършат работата. Сигурна съм, че госпожа Линд като нищо може да се моли не по-зле от директора Бел, и не се съмнявам, че би могла да чете и проповеди, като се поупражнява.

— Да, смятам, че би могла — забеляза сухо Марила. — Тя и така достатъчно проповядва неофициално. Никой в Авонлий няма и най-малка възможност да съгреши, без Рейчъл да го забележи.

— Марила — заговори Анн в изблик на довереност, — искам да ти разкажа нещо и да те питам какво мислиш за това. То ужасно ме е тревожило… в неделните следобеди, искам да кажа, точно, когато мисля по тези въпроси. Искам искрено да бъда добра, когато съм с тебе или с госпожа Алан, или с госпожица Стейси, искам го повече от всеки друг път и искам да бъда точно това, което бихте одобрили и от което бихте били доволни. Обаче в повечето случаи, когато съм с госпожа Линд, се чувствам отчаяно лоша и сякаш ми се иска да отида и да направя точно онова, което тя ми казва, че не бива да направя. Изпитвам непреодолимо влечение да го направя. И как мислиш, какво ме кара да се чувствам така? Смяташ ли, че е защото съм наистина лоша и упорита в грешките си?

За миг Марила като че се колебаеше. После се изсмя.

— Ако ти си такава, сигурно и аз съм също, Анн, защото Рейчъл често действа така и на мен. Понякога си мисля, че тя би имала повече добро влияние, както казваш и ти, ако не опяваше непрекъснато на хората да бъдат добри. Би трябвало да има отделна Божия заповед против опяването. Но знаеш, не би трябвало да говоря така. Рейчъл е добра християнка и желае доброто. Няма по-добра душа от нея в Авонлий и тя никога не клинчи, когато трябва да се направи нещо.

— Много се радвам, че и ти мислиш като мен — каза Анн решително. — Това толкова насърчава. Няма толкова много да го мисля занапред. Но все си казвам, че ще има други неща да ме тревожат. През цялото време възникват все нови неща, които озадачават, знаеш. Установиш едно нещо, и ето ти друго веднага след него. Има толкова много неща, които трябва да се обмислят и решат, когато започваш да порастваш. И цялото време си заета да ги обмисляш и да решаваш кое е правилното. Сериозно нещо е да порастваш, нали, Марила? Но щом имам такива добри приятели като тебе и Матю, и госпожа Алан, и госпожица Стейси, трябва да порасна успешно и съм сигурна, че грешката ще бъде изцяло моя, ако това не стане. Аз разбирам, че отговорността е голяма, защото имам само една възможност. Ако не порасна такава, каквато трябва да бъда, не мога да се върна и да започна отначало. Това лято съм пораснала три пръста, Марила. Господин Гилис ме мери, когато бяхме у тях на рождения ден на Руби. Така се радвам, че си ушила новите ми рокли по-дълги! Тази тъмнозелената е толкова хубава и беше много мило от теб да й сложиш волан! Разбира се, аз зная, че той не беше действително необходим, но воланите са тъй модни тази есен и Джоузи Пай има волани на роклите си. Зная, че ще мога да уча по-добре, защото и аз имам. Ще имам такова приятно чувство дълбоко в ума си заради този волан.

— То си има своята стойност да го имаш — съгласи се Марила.

Госпожица Стейси се върна в училището в Авонлий и намери всичките си ученици нетърпеливи да заработят пак. Особено подготвителният клас за Академията решително запретна ръкави за борбата, защото в края на следващата година, леко засенчил вече техния път, се мержелееше това съдбовно нещо, известно под името „Конкурс“, при мисълта, за който сърцата на всичките до един се свиваха. Ами ако не го издържат! На тази мисъл бе отсъдено да преследва Анн през будните часове на зимата, включително и в неделните следобеди, почти с единственото изключение на нравствените и духовните проблеми. Когато сънуваше лоши сънища, Анн се виждаше забила отчаян поглед в списъка на издържалите конкурса, където името на Гилбърт Блайт бе изписано най-отгоре, а нейното го нямаше изобщо.

Но това беше хубава, дейна, щастлива, бързо отминаваща зима. Училищната работа беше все тъй интересна, съревнованието в класа все тъй поглъщащо, както преди. Пред ненаситните очи на Анн като че ли се откриваха нови светове на мисли, чувства и амбиции, свежи, увличащи простори на неизследвани знания.

„Едни била изникваха над други и Алпи се издигаха над Алпи.“

Голяма част от всичко това се дължеше на тактичното внимателно ръководство и широкия светоглед на госпожица Стейси. Тя напътстваше своя клас да мислят, да търсят и да откриват сами за себе си и ги насърчаваше да се отклоняват от старите утъпкани пътища до степен, съвсем шокираща госпожа Линд и училищните настоятели, които гледаха на всички нововъведения в установените методи с голямо съмнение.

Освен в учението, Анн се развиваше и в обществено отношение, защото Марила не забравяше мнението на доктора от Спенсървейл и вече не й забраняваше от време на време да излиза. Клубът за дебати процъфтяваше и уреди няколко концерта, имаше една-две сбирки почти на равнището на вечеринки за възрастни, устройваха се много разходки с шейни и веселия с пързаляне на кънки.

Междувременно Анн растеше и се източваше тъй бързо, че един ден, когато беше застанала до нея, Марила с изумление откри, че момичето е по-високо от нея.

— Я гледай, Анн, колко си порасла! — възкликна тя, без да повярва на очите си. Тези думи бяха последвани от въздишка. Марила изпита странно съжаление за нейното израстване. Момичето, което беше се научила да обича, беше някак си изчезнало и вместо детето, пред нея стоеше висока петнадесетгодишна девойка със сериозни очи, замислено изражение и гордо вдигната главица. Марила обичаше момичето колкото беше обичала детето, но усещаше странно тъжно чувство на загуба. И тази вечер, когато Анн бе отишла на молитвено събрание с Дайана, Марила седя сама в зимния здрач и си позволи слабостта да поплаче. Матю, като влезе с фенер, я завари така и я загледа толкова смаяно, че Марила неволно се засмя през сълзи.

— Мислех си за Анн — обясни тя. — Станала е едно такова голямо момиче… а идущата зима вероятно няма да е у нас. Ужасно ще ми липсва.

— Тя ще може да идва у дома често — утеши я Матю, за когото Анн все още беше и винаги щеше да бъде малкото, живо момиченце, което беше довел от Брайт Ривър в тази юнска привечер преди четири години. — Отклонението на железопътната линия от Кармоди ще бъде готово дотогава.

— Няма да е същото, както когато е тук през цялото време — мрачно въздъхна Марила, твърдо решила да се наслаждава докрай на безутешната си скръб. — Но то се знае: мъжете не могат да разберат тези неща!

Имаше и други промени в Анн, не по-малко явни, отколкото външните. Преди всичко тя стана много по-тиха. Може би мислеше много повече и мечтаеше не по-малко от преди, но положително говореше по-малко. Марила го забеляза и спомена и това:

— Ти не бърбориш и наполовина толкова, колкото преди, Анн, нито употребяваш и наполовина толкова големи думи. Какво ти е станало?

Анн се изчерви и се позасмя, остави книгата си и погледна замечтано през прозореца, където едри, плътни пъпки се разпукваха на вейките, в отговор на примамващото ги пролетно слънце.

— Не зная… Не ми се приказва толкова много — отговори тя, замислено притиснала брадичката си с показалеца. — По-приятно е да мислиш милите си хубави мисли и да ги пазиш в сърцето си като съкровища. Не обичам, когато ги осмиват или им се чудят. И не знам защо, не ми се ще вече да употребявам големи думи. Почти за съжаление е, нали, сега, когато наистина ставам достатъчно голяма за тях, ако исках да ги казвам. Интересно е да си горе-долу пораснала в някои отношения, но не е така забавно, както очаквах, Марила. Има толкова много за научаване, вършене и мислене, че няма време за големи думи. Освен това госпожица Стейси казва, че късите думи са много по-силни и по-добри. Тя ни кара да пишем всичките си съчинения колкото може по-просто. Отначало беше трудно. Бях толкова свикнала да вмъквам всичките чудесни големи думи, за които можех да се сетя… и се сещах за колкото щеш такива. Но вече свикнах, и виждам, че без тях е много по-добре.

— Какво стана с вашия клуб за съчинения. Отдавна не съм те чула да го споменаваш.

— Клубът за съчинения вече не съществува. Нямахме време за него и — знаеш ли — струва ми се, че той ни омръзна. Глупаво беше да пишем за любов, убийства, приставане и мистерии. Госпожица Стейси понякога ни кара да пишем по някой разказ, като упражнение по литературно съчинение, но не ни позволява да пишем неща, които не биха могли да се случат в Авонлий, в нашия собствен живот, и ни критикува много остро, кара ни да критикуваме и собствената си работа. Никога не съм мислила, че в моите съчинения има толкова много грешки, докато не започнах да си ги търся сама. Толкова се засрамих, че исках да се откажа изобщо, но госпожица Стейси каза, че бих могла да се науча да пиша добре, само ако свикна най-строго да критикувам сама себе си. И аз се мъча да го правя.

— Остават ти още само два месеца до конкурса — продължи Марила. — Как мислиш: ще можеш ли да го издържиш?

Анн потръпна.

— Не зная. Понякога мисля, че ще изкарам… а после ужасно ме хваща страх. Ние учихме упорито и госпожица Стейси ни подготви старателно, но въпреки всичко това може и да не влезем. Всеки от нас си има по някое слабо място. Моето, разбира се, е геометрията, на Джейн е латинският, на Руби и Чарли алгебрата, а на Джоузи аритметиката. Муди Спърджън казва, че в костите си чак усеща как ще го скъсат по английска история. Госпожица Стейси ще ни подложи на изпити през юни, толкова трудни, както ще бъдат на конкурса, и ще ни прецени също толкова строго, та ще имаме известна представа. Бих искала всичко да е свършило, Марила. То ме измъчва. Понякога се събуждам през нощта и се чудя какво ще правя, ако пропадна.

— Ами, ще ходиш на училище идущата година и ще се опиташ пак — каза равнодушно Марила.

— О, не вярвам, че ще мога да се реша. Ще бъде такъв позор да пропадна, особено ако Гил… ако другите изкарат. Мен ме хващат такива нерви на изпит, че сигурно ще объркам всичко. Бих искала да имам нерви като Джейн Андрюс. Нищо не я трогва.

Анн въздъхна, откъсна очи от магиите на пролетния свят, примамващия ден с ветрец и синьо небе, и зеленината, покарала в градината, и решително заби глава в книгата си. Щеше да има и други пролети, но Анн се чувстваше убедена, че ако не сполучи да влезе в Академията, никога не ще се съвземе да им се радва.