Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (23)

Двадесет и трета глава
Анн изпада в беда поради един облог

Случи се така, че Анн трябваше да изживее повече от две седмици до срещата с новата учителка. Беше минал почти цял месец след злополучната торта с лекарството и беше крайно време да се забърка в някаква нова беда, ако не смятаме извършените дребни грешки, например, когато изсипа тава бито мляко в кошница с кълбета и когато прекрачи през ръба на дървения мост направо в потока, унесена дълбоко в някаква въображаема история.

Една седмица след чая в дома на свещеника, Дайана покани съученичките си на гости.

— Малко и подбрани — каза Анн на Марила, — само момичета от нашия клас.

Те се веселяха много и нищо нередно не се случи, докато след чая излязоха в градината на Дайана Бари, малко отегчени от всичките игри и настроени за всякакво немирство, предложено от момента. И ето че то се изрази в „подсторване“.

Подсторването тъкмо тогава беше модно забавление на дребосъците в Авонлий. Беше започнало между момчетата, но скоро се разпространи и сред момичетата, и всички глупости, сторени в Авонлий през това лято поради това, че извършителите им са били „подсторени“ да ги извършат, биха напълнили цяла книга.

Първа от всичките Кари Слоун подстори Руби Гилис да се качи до известна височина по огромната стара върба пред входната врата. Въпреки смъртния ужас от тлъстите зелени гъсеници, плъзнали по това дърво, и страха от майка си, както я виждаше пред очите си, ако скъса новата си муселинова рокля, Руби Гилис пъргаво го направи, за изумление на споменатата Кари Слоун.

После Джоузи Пай подстори Джейн Андрюс да обиколи градината, като подскача на един крак на земята, което Джейн Андрюс смело се опита да направи, но се отказа на третия ъгъл и трябваше да се признае за победена.

Понеже Джоузи прояви тържествуването си по-открито, отколкото допускаше добрият вкус, Анн Шърли я подстори да мине по дъсчения стобор, който заграждаше градината към изток. Да „ходиш“ по дъсчен стобор изисква повече ловкост, устойчивост и сигурност в краката, отколкото може да предположи някой, който не се е опитвал да го направи. Обаче Джоузи Пай, макар и да й липсваха някои качества, които създават популярност, имаше поне естествена и вродена дарба, развита съответно чрез упражнение, да ходи по дъсчени стобори. Тя мина по оградата на Бари с надменно равнодушие, с което сякаш искаше да каже, че такова дребно нещо не си заслужава „подсторване“. Пресилено възхищение поздрави подвига й, понеже повечето от останалите момичета можеха да го оценят, тъй като бяха претърпявали разни несполуки в опитите си да ходят по стобори. Джоузи слезе от високата ограда, зачервена от своята победа, и хвърли предизвикателен поглед към Анн.

Анн тръсна червените си плитки.

— Не смятам за чак толкова удивително нещо да минеш по малък, нисък дъсчен стобор — каза тя. — Познавах едно момиче в Морисвил, което умееше да ходи по гребена на покрив.

— Не вярвам — решително отсече Джоузи. — Не вярвам някой да може да мине по гребена на покрив — във всеки случай ти не би могла.

— Не бих могла? — извика Анн, без да се замисли.

— Щом смееш, искам да го направиш — каза Джоузи предизвикателно. — Ако смееш, качи се ей там и мини по гребена на кухненския покрив на господин Бари!

Анн пребледня, но явно можеше да направи само едно нещо. Тя се запъти към къщата, където имаше дървена стълба, облегната на кухненския покрив. От всички петокласнички се изтръгна едно „О!“ — отчасти от възбуда, отчасти от уплаха.

— Няма да го направиш, Анн! — умолително възкликна Дайана. — Ще паднеш и ще се убиеш. Остави я Джоузи Пай! Не е честно да предизвикаш някого да извърши толкова опасно нещо.

— Трябва да го направя. Това е въпрос на чест — заяви Анн сериозно. — Ще мина по гребена, Дайана, или ще загина, когато се опитвам да го направя. Ако се убия, оставям на теб бисерния си пръстен.

Анн се качи сред пълно мълчание, стигна гребена, изправи се и потърси равновесие на тази несигурна точка и запристъпва по наклона, замаяна от съзнанието, че е неприятно високо над всичко и че ходенето по гребена на покрив не е нещо, при което въображението може да ти помогне много-много. Въпреки това тя успя да направи няколко крачки, преди да се случи бедата. Изведнъж се олюля, загуби равновесие, спъна се и падна, хлъзна се надолу по напечения от слънцето покрив и се строполи през гъсталака на дивата лоза долу — всичко това, преди поразената група да може да нададе ужасен вик в един глас.

Ако Анн беше паднала от онази страна на покрива, от която се беше качила, Дайана вероятно е щяла да стане наследница на бисерния пръстен в същия миг. За щастие тя падна от другата страна, където покривът продължаваше надолу над входната врата толкова ниско до земята, че падането оттам представляваше значително по-малка опасност. Въпреки това, когато Дайана и другите момичета обиколиха презглава къщата (освен Руби Гилис, която остана като закована на мястото си и изпадна в истерия), те намериха Анн да лежи пребледняла и отпусната сред остатъци от дивата лоза.

— Анн, жива ли си? — изкрещя Дайана и падна на колене до приятелката си. — О, Анн, скъпа, кажи ми поне една дума, да зная, че си жива!

За безграничното облекчение на всички момичета, а особено на Джоузи Пай, която, въпреки че беше лишена от въображение, беше угнетена от страшното видение на бъдещето, заклеймена като момичето, станало причина за ранната и трагична смърт на Анн Шърли, Анн се повдигна, седна замаяно и отговори неуверено.

— Да, Дайана, жива съм, но май че съм загубила съзнание.

— Къде? — изхлипа Кари Слоун. — О, къде, Анн? Преди да успее да отговори, на сцената се появи госпожа Бари. Като я зърна, Анн се помъчи да се вдигне на крака, но се отпусна пак с лек вик от болка.

— Какво има? Къде си се наранила? — поиска да знае госпожа Бари.

— Глезенът ми — изпъшка Анн. — О, Дайана, моля те си се, намери татко си и го помоли да ме заведе у дома. Зная, че не мога да отида дотам. И съм сигурна, че не бих могла да скачам така далече на един крак, щом Джейн не може да обиколи с подскачането дори градината.

Марила беше вън, в овощната градина, и береше в една тава ранни ябълки, когато видя господин Бари да минава по дървения мост и нагоре по склона, с госпожа Бари до него и цяла процесия малки момичета, проточила се подир тях. Той носеше на ръце Анн и главата й лежеше отпусната на рамото му.

В този миг Марила прозря. С внезапна болка, която я прониза в самото сърце, тя разбра какво означаваше сега Анн за нея. Тя е щяла да признае, че обича Анн… не, че много обича Анн. Сега, когато безумно затича надолу по склона, тя разбра, че Анн й е по-скъпа от всичко друго на света.

— Господин Бари, какво й е станало? — задъхано отрони тя, повече пребледняла и потресена, отколкото сдържаната и трезва Марила е била в продължение на много години.

Анн повдигна глава и й отговори сама:

— Не се плаши много, Марила. Ходих по гребена на покрива и паднах. Май че съм си навехнала глезена. Но, Марила, бих могла да си счупя врата. Хайде да погледнем нещата откъм по-розовата страна.

— Знаех си аз, че ще вземеш да направиш нещо такова, когато позволих да отидеш на гости — каза Марила рязко и свадливо, подтикната от облекчението си. — Внесете я тука, господин Бари, и я сложете на кушетката. Милостиви Боже, че то детето е припаднало!

Това беше вярно. Измъчена от болката, Анн беше загубила съзнание и така се изпълни още едно от желанията й.

Матю, повикан набързо от жътвата, бе веднага изпратен за лекар, и лекарят дойде, без да се забави, само за да открие, че нараняването е било по-сериозно, отколкото бяха предположили. Костта в глезена на Анн беше счупена.

Тази вечер, когато Марила се качи в източната таванска стая, където лежеше едно момиченце с пребледняло лице, от леглото я посрещна плачевен глас:

— Не ти ли е много жал за мен, Марила?

— Виновна си беше самата ти — каза Марила, дръпна щората и запали лампата.

— И точно заради това трябва да ти е жал за мене — каза Анн, — защото мисълта, че виновна съм си само аз, е, което прави нещата толкова трудни. Ако можех да хвърля вината върху някой друг, щях да се чувствам много по-добре. Но какво щеше да направиш ти, ако тебе те бяха подсторили да минеш по гребена на покрив?

— Щях да си стоя на земята и да ги оставя да си подсторват. Такава глупост!

Анн въздъхна.

— Но ти имаш такава воля, Марила. Не бих могла да понеса презрението на Джоузи Пай. Щеше да злорадства през целия ми живот. И си мисля, че съм била наказана толкова жестоко, та няма защо много да ми се сърдиш, Марила. Да припаднеш не било никак хубаво в края на краищата. А и от доктора ужасно ме боля, когато ми нагласяваше глезена. Няма да мога да ходя шест или седем седмици и няма да видя новата учителка. Тя няма вече да е нова, когато тръгна на училище. И Гил… всички ще ме изпреварят в клас. О, аз съм огорчена до смърт, но ще понеса всичко смело, само ти да не ми сърдиш, Марила.

— Хайде, хайде, не ти се сърдя — утеши я Марила. — Ти си дете без късмет, за това няма съмнение; но, както казваш, ще си го изстрадаш. А сега, помъчи се да хапнеш нещо за вечеря.

— Не е ли щастие, че имам такова въображение? — забеляза Анн. — То великолепно ще ми помогне да търпя, така се надявам, Марила.

През последните седем тягостни седмици Анн имаше пълно право да благословя въображението си. Но за това й помогна не само въображението. Тя имаше много гости и не минаваше ден без една или няколко съученички да се отбият да й поднесат цветя или книги и да й разправят за всичко, каквото става в младежкия свят на Авонлий.

— Всички бяха толкова добри и мили, Марила — щастливо въздъхна Анн в деня, когато можеше за първи път да закуцука из стаята. — Не е много приятно все да лежиш; но в това има и нещо хубаво, Марила. Тогава разбираш колко много приятели имаш. Ами че дори директорът Бел дойде да ме види, а той е наистина фин човек. Не е сродна душа, разбира се, но все пак много го харесвам и ужасно съжалявам, че някога съм критикувала неговите молитви. Сега вярвам, че той наистина е искрен в тях, само че е добил навика да ги произнася така, сякаш не е искрен в тях. Би могъл да го пребори, ако положи малко усилие. Аз се помъчих да направя моите лични малки молитви интересни. Той ми разправи всичко за онова време, когато си счупил глезена като момче. Наистина, много странно е да си представиш, че директорът Бел е бил някога момче. Дори и моето въображение си има граници, защото не мога да си представя това. Когато се мъча да си го представя като момче, виждам го е побелели бакенбарди и с очила, също както изглежда в неделното училище, само че малък. Е да, толкова е лесно да си представя госпожа Алан като малко момиченце. Госпожа Алан ме споходи четиринадесет пъти. Не е ли това нещо, с което да се гордея, Марила? След като съпругата на един свещеник има толкова много задължения! И тя е толкова приятен човек, който да ти дойде на гости! Тя никога не ти казва, че сама си виновна и че се надява сега да станеш по-добро момиче. Госпожа Линд винаги ми казваше това, когато идваше да ме види, и ми го казваше по един такъв начин, който ме караше да почувствам, че би се надявала да стана по-добро момиче, но не може да повярва, че наистина ще стана. Дори Джоузи Пай дойде да ме види. Аз я посрещнах колкото можех по-учтиво, защото мисля, че тя съжалява, дето ме е подсторила да мина по гребена на покрива. Ако бях се убила, на нея щеше цял живот да й тежи черното бреме на разкаянието. Дайана беше вярна приятелка. Тя идваше всеки ден да ме разтуши в моята самота. Но знаеш — о! — колко много ще се радвам, когато ще мога да отида на училище, защото са ми разправяли такива интересни неща за новата учителка. Момичетата всичките мислят, че е направо прекрасна. Дайана казва, че тя има най-чудесната руса къдрава коса и такива очарователни очи. Обличала се много красиво и буфаните на ръкавите й били по-големи, отколкото, на който да било друг в Авонлий. Всеки втори петък при нея има декламации и всеки трябва да декламира или да участва в диалог. О, то направо възхитително само като помислиш за него Джоузи Пай казва, че ненавижда това, но то е само защото Джоузи няма въображение. Дайана, и Руби Гилис, и Джейн Андрюс подготвят диалог, наречен „Сутрешно посещение“, за идущия петък. А в петъчните следобеди, когато нямат рецитали, госпожа Стейси ги извежда всички в гората за „ден на открито“ и учат за папрати, цветя и птички. А всяка сутрин и вечер имат физкултурни занятия. Госпожа Линд казва, че никога не е чувала за подобни неща и всичко това е само защото имаме жена учителка. Но аз мисля, че това трябва да е великолепно и, вярвам, че ще открия в госпожица Стейси сродна душа.

— Едно нещо е напълно ясно, Анн — забеляза Марила, — а то е, че падането от покрива на господин Бари съвсем не е засегнало езика ти.