Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (35)

Тридесет и пета глава
Зимата в Кралската академия

Носталгията на Анн поотслабна, което до голяма степен се дължеше на връщането у дома в края на всяка седмица. Докато времето го позволяваше, в петък вечер студентите отиваха с влака по новата линия до Кармоди. Дайана и неколцина други младежи обикновено ги посрещаха там и всички заедно се връщаха във весела компания в Авонлий. Анн смяташе, че тези петъчни вечери и минаването през есенните ридове в свежия златен въздух със светлинките на Авонлий, мигащи отвъд, бяха най-хубавите и най-скъпите часове на цялата седмица.

Гилбърт Блайт почти винаги вървеше с Руби Гилис и носеше нейната чанта. Руби беше много хубава млада госпожичка, мислеше се за съвсем пораснала, каквато всъщност беше; тя носеше поли, дълги толкова, колкото й позволяваше майка й, в града си решеше косата нагоре, макар да трябваше да я пуска надолу, когато се връщаше у дома. Тя имаше големи лъчисти очи, чисто бяло лице и привлекателна закръглена фигура, много се смееше, беше добродушна и открито се радваше на приятните неща в живота.

— Но не ми се вярва да е от тези момичета, каквито харесват на Гилбърт — пошепна Джейн на Анн. Анн също не вярваше, обаче не би казала такова нещо за стипендията в Ейвъри. Неволно си мислеше и това, че би било много приятно да има приятел като Гилбърт, да се шегува и да бърбори с него, да разменя мисли за книги, за следването, за стремежите. Гилбърт имаше стремежи, тя го знаеше, а Руби Гилис не изглеждаше да е от тези, с които може да се говори сериозно за такива неща.

В мислите на Анн за Гилбърт нямаше глупава сантименталност. Момчетата, когато изобщо помислеше за тях, бяха за нея само възможни добри другари. Ако бяха приятели с Гилбърт, за нея нямаше да има значение колко други приятелки има, нито с кого върви. Тя имаше дарба да започва нови приятелства; приятелки имаше предостатъчно, но някак смътно съзнаваше, че мъжко приятелство би могло да бъде също добро нещо, което да закръгли схващанията за общуване и да изгради по-широки гледища в преценките и сравненията. Не че Анн би могла да изложи чувствата си по този въпрос в точно такава ясна дефиниция. Но си мислеше, че ако Гилбърт тръгваше с нея от влака за вкъщи през свежите полета и по обраслите с папрат преки пътеки, те биха водили много весели и интересни разговори за новия свят, който се разкрива около тях, и за надеждите си с вложените в тях амбиции. Гилбърт беше умен младеж със свои собствени схващания за нещата и твърдо решение да вземе най-доброто от живота и да вложи в него най-доброто от себе си. Руби Гилис беше казала на Джейн Андрюс, че не разбира и наполовина това, което казва Гилбърт Блайт; той говори също като Анн Шърли, когато се впуска в размишления, и колкото за самата нея, не смята за удоволствие да си хаби времето за книги и такива неща, щом не ти се налага. Франк Стокли има много повече замах и устрем, но не е и наполовина хубав като Гилбърт, и тя наистина не може да реши кого харесва повече!

В Академията Анн постепенно привлече около себе си малък кръг приятелки — мислещи, амбициозни, с богато въображение. С „розово-червеното“ момиче Стела Мейнард, и „замечтаното момиче“ Пришила Грант тя скоро стана близка и откри, че втората — бледата девойка с одухотворен вид — прелива от пакостничество, лудории и закачки, докато сърцето на живата, черноока Стела е пълно с тъжни мечти и фантазии, въздушни и слънчеви, като на самата Анн.

След коледните празници студентите от Авонлий престанаха да се връщат в петък у дома и се заеха с усилена работа. По това време всичките студенти бяха намерили своето място в Академията и различните курсове бяха придобили ясно определени и улегнали характеристики. Известни факти станаха общоприети. Разбра се, че броят на състезаващите се за медала се е свел до трима — Гилбърт Блайт, Анн Шърли и Луис Уилсън; стипендията в Ейвъри беше по-съмнителна — за нея имаше шест възможни победители. Бронзовият медал за математика се смяташе кажи-речи за спечелен от дебело смешно момченце от вътрешността на страната с чело на буци и с кръпки на палтото.

Руби Гилис беше най-хубавото момиче на годината; във вторите курсове Стела Мейнард спечели палмата на първенството за красота с малобройно, но критично малцинство в полза на Анн Шърли. Етъл Мар бе призната от всички знаещи съдии да се отличава с най-елегантните фризури, а Джейн Андрюс — простичката, трудолюбива, добросъвестна Джейн — спечели почестите в курса по домакински науки. Дори и Джоузи Пай се отличи с известност като студентката с най-остър език в Академията. Така може справедливо да се отбележи, че бившите ученици на госпожица Стейси се проявиха достатъчно добре във всички поприща, предлагани от академическия курс.

Анн се занимаваше усилено и непоколебимо. Съперничеството й с Гилбърт беше тъй напрегнато, както е било винаги и в Авонлий, макар и да не беше широко известно в курса, но беше някак изгубило ожесточението си. Анн не искаше вече да надвие, за да победи Гилбърт; правеше го по-скоро поради гордото съзнание за добре спечелена победа над достоен противник. Тя заслужаваше да се спечели, обаче Анн вече не мислеше, че животът ще бъде непоносим, ако загуби.

Въпреки учението, студентите намираха време и за приятни забавления. Анн прекарваше много от свободните си часове в „Буките“ и обикновено в неделя обядваше там и ходеше на черква с госпожица Бари, която казваше, че остарява, ала черните й очи не се премрежваха, не намаляваше и остротата на езика й. Но тя никога не беше рязка спрямо Анн, която все тъй оставаше най-голямата любимка на критичната стара дама.

— Това мое момиче Анн става все по-добро — каза тя. — Другите момичета ми додяват: има в тях нещо предизвикващо и вечно едно и също. Анн има толкова много оттенъци, като слънчева дъга, и всеки оттенък е най-хубав, докато трае. Не зная дали е тъй забавна, колкото е била като дете, но ме кара да я обичам, а аз харесвам хората, които ме карат да ги обичам. Това ми спестява толкова затруднения да накарам себе си да ги обикна.

После, почти преди някой да го разбере, дойде пролетта; вън, в Авонлий, иглики надничаха по голите пустоти, където още имаше преспи, и „зелена мъгла“ покриваше горите и долините. Но в Шарлоттаун подплашени студенти мислеха и говореха само за изпити.

— Вижда ми се невъзможно семестърът да е към края — каза Анн. — Нали миналата есен той ни изглеждаше толкова дълъг, докато свърши — цяла зима учене и лекции. А ето че изпитите се задават идущата седмица. Момичета, понякога ми се струва, че тези изпити значат всичко, ала като погледна големите пъпки, които се издуват по клоните на кестените, и мъглявия син въздух в края на улиците, вече не ми се виждат и наполовина толкова важни.

Джейн, Руби и Джоузи, които се бяха отбили при нея, не смятаха така. За тях наближаващите изпити постоянно бяха важно нещо — далеч по-важни от пъпките по кестените и майските мъгли. Лесно й беше на Анн, която беше сигурна, че поне ще ги издържи, да си позволява моменти, когато да ги омаловажава, но когато цялото ти бъдеще зависи от тях — както момичетата с право мислеха за себе си — не можеха да гледат на тях философски.

— Отслабнах със седем фунта през последните две седмици — въздъхна Джейн. — Няма смисъл да казваш „Не се тревожи“. Аз ще се тревожа! Тревоженето мъничко помага: все ти се струва, че правиш нещо, когато се тревожиш. Ще бъде ужасно, ако ме скъсат и не получа свидетелството за учителка, след като съм ходила в Академията цяла зима и съм похарчила толкова много пари.

— Пет пари не давам — намеси се Джоузи Пай. — Ако не мина тази година, ще дойда пак идущата. Баща ми може да си позволи да ме изпрати. Анн, Франк Стокли казва, че професор Тримейн казал, че Гилбърт Блайт положително щял да получи медала, а Емили Клей вероятно ще спечели стипендията в Ейвъри.

— Това може да ме разстрои утре, Джоузи — изсмя се Анн, — но точно сега, честно казано, като зная, че теменужките разцъфтяват виолетови в долчинката под фермата „Грийн Гейбълс“ и малките папрати подават главички нагоре по Пътеката на влюбените, чувствам, че няма кой знае каква разлика дали ще спечеля Ейвъри или не. Направила съм всичко каквото мога и започвам да разбирам какво значи „сладостта на борбата“. Най-доброто нещо след това да се опиташ и победиш, е да се опиташ и да не успееш. Момичета, стига сте говорили за изпитите! Погледнете този бледозелен небесен свод на къщите и си представете как ли трябва да изглежда той над мораво тъмните букаци там в Авонлий.

— Какво ще си сложиш на годишния акт, Джейн? — попита практичната Руби.

Джейн и Джоузи отговориха в един глас и приказките им се отклониха към модата. Но Анн, облакътила се на прозореца, опряла нежната си буза на сключените ръце и с очи, изпълнени с видения, продължаваше да гледа разсеяно над градските покриви и комини този великолепен, огрян от залеза свод на небето и да изплита в своите мечти възможното бъдеще от златните нишки на младежкия оптимизъм. Цялото Отвъд беше нейно, със спотайващи се в него розови възможности в идните години — всяка година многообещаваща роза в един безсмъртен венец.