Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (5)

Пета глава
Историята на Анн

— Знаете ли — заговори простосърдечно Анн, решила съм да се радвам на това пътуване. От опит зная, че човек може почти винаги да се радва на всичко, ако твърдо е решил да се радва. Разбира се, трябва да го решите твърдо. Аз няма да мисля за връщането в сиропиталището докато пътуваме. Ще мисля само за пътуването. Я, вижте, има една цъфнала мъничка шипка! Не е ли прекрасна? Не мислите ли, че тя сигурно се радва, че е шипка? Нямаше ли да е чудесно, ако шипките можеха да говорят? Сигурна съм, че биха могли да ни разкажат такива чудесни неща. И не е ли розовият най-омайният цвят на света? Аз много го обичам, но не мога да го нося. Червенокосите хора не могат да носят розово, дори и във въображението си. Познавали ли сте някога жена, чиято коса е била червена на младини, но е добила друг цвят, когато е пораснала?

— Не, мисля, че никога не съм познавала — отговори безмилостно Марила, — и не вярвам, че може да се случи и на тебе.

Анн въздъхна.

— Е, още една загубена надежда. Моят живот е гробище на погребани надежди. Това е изречение, което прочетох веднъж в една книга, и си го повтарям, за да се утеша всеки път, когато се разочаровам в нещо.

— Не виждам какво утешение може да има в това — каза Марила.

— Ами защото звучи толкова хубаво и романтично, също като че ли съм героиня в някоя книга, знаете… Аз толкова обичам романтичните неща, а гробище, пълно с погребани надежди, е горе-долу най-романтичното нещо, което човек може да си представи, нали? Аз много се радвам, че имам такова нещо. Ще минем ли днес през Езерото на бляскавите води?

— Няма да минаваме през Езерото на Бари, ако то е, което наричаш Езерото на бляскавите води. Ще минем по крайбрежния път.

— Крайбрежен път звучи хубаво — каза Анн замечтано. — Дали е толкова хубав, както звучи? Щом го казахте „крайбрежен път“, аз веднага го видях в ума си като картинка. И „Белите пясъци“ е красиво име също, но не ми харесва както Авонлий. Авонлий е прекрасно име. То звучи като музика. Колко далече са „Белите пясъци“?

— Пет мили, и понеже явно си решила да говориш, нищо не би ти попречило да говориш за нещо по-полезно и да ми разкажеш какво знаеш за себе си.

— О, това, което зная за себе си, съвсем не заслужава да се разказва — припряно отговори Анн. — Стига да ме оставите да ви разкажа какво си представям за себе си, ще се съгласите, че е много-много по-интересно.

— Не, не искам никакви твои измислици. Искам да се придържаш до голите факти. Започни от самото начало. Къде си се родила и на колко си години.

— През март навърших единадесет — започна Анн с малка въздишка, придържайки се до голите факти. — И съм се родила в Болингброук, Нова Скоша. Баща ми се казваше Уолтър Шърли и беше учител в гимназията в Болингброук. Майка ми се казваше Бърта Шърли. Не са ли Уолтър и Бърта прекрасни имена? Много се радвам, че родителите ми са имали хубави имена. Би било направо наказание баща ти да се казва… е, да речем Джедедайа, нали?

— Аз смятам, че няма никакво значение как се казваш, стига да се държиш прилично — забеляза Марила, която се чувстваше задължена да насажда добродетелни и полезни нрави.

— Аз не съм сигурна — Анн доби замислен вид. — Четох веднъж в една книга, че розата, каквото име и да носеше, щеше да има същият сладък дъх, но все не мога да повярвам. Не вярвам, че розата щеше да бъде пак толкова хубава, ако се наричаше „магарешки бодил“ или беше някое смрадливо растение. Вярвам, че баща ми можеше да бъде добър човек, дори да се казваше Джедедайа, но сигурна съм, че за него е щяло да бъде неприятно. Както и да е, майка е била също гимназиална учителка, но когато се омъжила за татко, разбира се, се отказала от учителството. Един съпруг е достатъчно голямо задължение. Госпожа Томас разправяше, че били две деца и бедни като черковни мишки. Те се заселили в една мъничка жълта къщурка в Болингброук. Никога не съм я видяла тази къща, но съм си я представяла хиляда пъти. Мисля, че трябва да е имало орлови нокти над прозореца на всекидневната, люляци в предния двор и момини сълзи до самата порта. Да, и муселинови перденца на всичките прозорци. Муселиновите пердета придават на къщата такава атмосфера! Аз съм се родила в тази къща. Госпожа Томас казваше, че съм била най-грозното бебе, което е виждала. Била съм толкова мършава и мъничка, само едни очи, но майка ми ме мислела направо за красива. Аз бих казала, че една майка може да отсъди по-добре, отколкото някоя бедна чистачка, нали? Аз се радвам, че е била доволна да ме има все пак; би ми било много тъжно, ако мислех, че е била разочарована от мене… защото, знаете, не е живяла много дълго след това. Тя умряла от треска, когато съм била само на три месеца. Много ми се иска да беше живяла достатъчно дълго, за да си спомням как съм я наричала „мама“, не сте ли съгласна? А татко умрял четири дена след нея, също от треска. Така съм останала сираче и госпожа Томас казваше, че хората просто не знаели какво да правят. Виждате ли, никой не ме е искал още тогава. Изглежда такава ми е съдбата. Татко и мама били и двамата от далечни места и всички знаели, че нямали живи сродници. Най-после госпожа Томас казала, че ще ме вземе, макар и да била бедна и мъжът й бил пияница. Отгледала ме с биберон. Знаете ли дали има нещо особено в това да бъдеш отгледана с биберон, което прави хората, отгледани така, по-добри, отколкото другите? Защото всеки път, когато бях непослушна, госпожа Томас ме питаше как мога да бъда толкова лошо момиче, след като тя ме е отгледала с биберон, казваше го като упрек.

Господин и госпожа Томас се преместили от Болингброук в Мерисвил и аз живях при тях докато станах осемгодишна. Помагах им да гледат децата си — те имаха четири, по-малки от мене — и мога да ви кажа, че искаха много гледане. После господин Томас умря, прегазен от влак, и майка му предложи да вземе госпожа Томас и децата, но мен не ме искаше. На госпожа Томас не й стигнал ума — тя така казваше, — какво да прави с мене. Тогава госпожа Хамънд, която живееше по-горе по реката, дойде долу при нас и каза, че ще ме вземе, като вижда, че се оправям с децата, и аз отидох горе да живея у тях, на малко сечище между пъновете. Беше много усамотено. Сигурна съм, че никога не бих могла да живея там, ако нямах въображение. Господин Хамънд имаше малка дъскорезница там горе, а госпожа Хамънд имаше осем деца. Три пъти беше раждала близнаци. Аз обичам бебета с мярка, обаче близнаци три почти едно след друго е твърде много. И го казах на госпожа Хамънд решително, когато се родиха последните двама. Ужасно се изморявах да ги разнасям насам-натам.

Живях горе на реката при госпожа Хамънд повече от две години и тогава господин Хамънд умря, а госпожа Хамънд се отказа от семейния живот. Тя разпредели децата между роднините си и отиде в Щатите. Аз трябваше да отида в сиропиталището в Хоуптън, защото никой не искаше да ме вземе. Те не ме искаха и в сиропиталището; казаха, че било претъпкано, което си беше вярно. Но трябваше да ме вземат и аз останах там четири месеца, докато дойде госпожа Спенсър.

Анн свърши с още една въздишка, този път въздишка на облекчение. Личеше й, че не обича да говори за преживяното в един свят, който не я искаше.

— Ходила ли си някога на училище? — поиска да знае Марила, като подкара дорестата кобила по крайбрежния път.

— Не кой знае колко. Ходих малко през последната година при госпожа Томас. Когато отидох горе на реката, ние бяхме толкова далече от училище, че не можех да се придвижвам дотам през зимата, а през лятото имаше ваканция, тъй че можех да ходя само през пролетта и есента. Но, разбира се, ходих докато бях в сиропиталището. Аз чета доста добре и зная безброй стихотворения наизуст… „Битката при Хохенлинден“, „Единбург след Флоден“, „Бинген на Рейн“, много от легендите за Крал Артур, „Годишните времена“ от Джеймс Томпсън. Не обичате ли поезия, от която ви полазват тръпки по гърба? Има едно стихотворение в Петата читанка — „Падението на Полша“ — пълно с неща, от които да потрепериш. Разбира се, аз още не бях стигнала до Пета читанка, учех само от четвъртата, но големите момичета ми даваха техните да почета.

— Бяха ли тия жени, госпожа Томас и госпожа Хамънд, добри с теб? — попита Марила, като поглеждаше Анн с крайчеца на окото.

— У-у-уф! — запъна се Анн. Чувствителното й личице внезапно се изчерви и на него се изписа смущение. — О, те искаха да бъдат… аз зная, че са искали да бъдат колкото могат по-добри и мили. А когато хората искат да бъдат добри към тебе, мъчиш се да им простиш, ако не са съвсем… винаги. Те си имаха достатъчно много неща да ги тревожат, нали знаете. Много мъчително е да имаш мъж пияница, разбирате ли, и трябва да е много мъчително да имаш три пъти наред близнаци, не сте ли съгласна? Но съм сигурна, че са искали да бъдат добри с мене.

Марила спря да задава въпроси. Анн изпадна в мълчалив възторг от крайбрежния път, а Марила, дълбоко замислена, разсеяна караше кабриолета. В сърцето й внезапно се събуждаше състрадание към детето. Колко беден, лишен от обич е бил животът му: тежка работа, немотия и изоставеност; защото Марила бе достатъчно прозорлива, за да чете историята на Анн между редовете и да долавя истината. Нищо чудно, че Анн е била така възхитена от изгледите да има истински дом. Жалко, че трябва да я изпрати обратно. Какво ли ще е, ако тя, Марила, угоди на Матю и се съгласи с необяснимото му хрумване да приеме момичето? Той го беше решил за себе си; а детето изглеждаше да е мило, схватливо създанийце.

„Много обича да говори — мислеше си Марила, — но човек можеше да я отучи от това. Пък и няма нищо невъзпитано или просташко в това, което казва. Държи се вежливо. Вероятно родителите й са били порядъчни хора.“

Крайбрежният път беше „горист, запуснат и безлюден“. Отдясно нискорасли ели, яки и устойчиви след дълги години борба със заливните ветрове, растяха нагъсто. Отляво стръмните червени пясъчникови скали на места се издигаха толкова близо до пътя, че по-неспокоен кон от дорестата кобила би могъл да хаби много повече нервите на хората зад нея. Долу, в основата на скалите, имаше купища размити от прибоя отломки от канарите или малки дупки в пясъчника, инкрустирани с камъчета като с океански брилянти; отвъд се простираше морето, трепкащо и синьо, а над него прехвърчаха чайки и крилата им бляскаха сребристи на слънцето.

— Не е ли чудно морето? — заговори Анн, изтръгнала се от продължителния си мълчалив унес, с широко отворени очи. — Веднъж, когато живеех в Мерисвил, господин Томас нае голяма кола, фургон, и ни закара всичките да прекараме деня на морето, на десет мили от дома. Всеки миг от този ден беше наслада, макар и да трябваше през цялото време да наглеждам децата. Аз го преживявах в щастливи мечти много дълго. Но тоя бряг е по-хубав от брега край Мерисвил. Не са ли прекрасни тия чайки? Бихте ли искали да бъдете чайка? Мисля, че и аз бих искала… искам да кажа, ако не можех да бъда момиче. Не мислите ли, че би било чудесно да се събудиш по изгрев-слънце и да литнеш над водата, далече, и да летиш над тази чудесна синева цял ден; а после, привечер, да се върнеш в гнездото си? О, аз мога да го видя във въображението си. Каква е тази голяма къща точно пред нас, моля ви се?

— Това е хотелът „Белите пясъци“. Държи го господин Кърк, но сезонът още не е започнал. Сума американци идват в него за лятото. Те смятат този бряг за много приятен.

— Беше ме страх да не е къщата на госпожа Спенсър — печално проточи Анн. — Не искам да стигнем там. Не знам защо, но то ще бъде като край на всичко за мен.