Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (15)

Петнадесета глава
Училищна буря в чаша вода

— Какъв чудесен ден! — каза Анн с дълбока въздишка. — Не стига ли само да си жив в такъв ден? Съжалявам тези, които още не са се родили, че ще го пропуснат. Разбира се, и те може да имат хубави дни, но никога няма да имат този. А още по-възхитително е да имаш такъв красив път, по който да отиваш на училище, нали?

— Той е много по-приятен, отколкото да обикаляш по шосето: там е прашно и горещо — допълни практичната Дайана, като надзърташе в своята кошничка с обяда и пресмяташе наум: ако раздели трите сочни, вкусни питки с малини, наредени там, между десет момичета, по колко залъка ще се паднат на всяко.

Малките момичета от училището в Авонлий ядяха всичко заедно. Ако някоя изяде три питки с малини съвсем сама или дори ги раздели с най-добрата си приятелка, ще бъде заклеймена за вечни времена като „ужасно безчестна“. А пък ако се разделят питките между десет момичета, това само раздразва апетита.

Пътят, по който Анн и Дайана ходеха на училище, беше наистина хубав. Анн смяташе, че това отиване и връщане от училище с Дайана дори и въображението не можеше да направи по-хубаво. Обикалянето по главния път щеше да бъде толкова неромантично; но да вървиш по Пътеката на влюбените, през Ракитака, Теменужния дол и Брезовата пътека беше романтично, ако нещо изобщо може да бъде романтично.

Пътеката на влюбените започваше под овощната градина на „Грийн Гейбълс“ и отиваше далеч в гората до края на стопанството на семейство Кътбърт. Това беше пътят, по който извеждаха кравите на задното пасище, а зиме докарваха дърва у дома. Анн беше го нарекла Пътеката на влюбените още към края на първия си месец във фермата „Грийн Гейбълс“.

— Не че там наистина ходят влюбени — обясни тя на Марила, — ами Дайана и аз четем една съвсем великолепна книга и в нея има Пътека на влюбените. Затова и ние искаме да си имаме. И то е много хубаво име, нали? Толкова е романтично! Знаеш, ние можем да си въобразяваме влюбените по нея. Харесвам я тая пътека, защото там можеш да си измисляш на глас, без хората да казват, че си луда.

Като тръгваше сама сутрин, Анн отиваше по Пътеката на влюбените чак до поточето. Тук я посрещаше Дайана и двете момиченца тръгваха нататък по пътечката под пищния свод от кленове — „кленовете са толкова общителни дървета — казваше Анн, — те винаги шумолят и ти шепнат“ — докато стигаха до грубо направено мостче. Тогава напускаха пътеката и минаваха през задната ливада на господин Бари и край Ракитака. Оттатък Ракитака започваше Теменужния дол — малка зелена падина в сянката на голямата гора на господин Андрю Бел.

— Разбира се, сега там няма теменужки — обясни Анн на Марила, — но Дайана казва, че ги има с милиони през пролетта. О, Марила, не можеш ли само да си представиш, че ги виждаш? На мене направо дъхът ми се спира. Аз я нарекох Теменужния дол. Дайана казва, че никога не е знаела някой друг така сполучливо да измисля имена, както аз. Хубаво е да ти върви в нещо, нали? Но Дайана нарече пътеката Брезова. Всеки може да намисли такова име. Но Брезовата пътека е едно от най-красивите места в света, Марила.

И тя наистина беше. И други хора, освен Анн мислеха така, когато попадаха на нея. Беше тесничка криволичеща пътечка, която се виеше надолу по дълъг рид направо през гората на господин Бел, където светлината се процеждаше през толкова много изумрудени прегради, че ставаше бистра като сърцевината на брилянт. По цялата й дължина от двете страни имаше редица стройни млади брезички, белокори и с гъвкави вейки; папрати, диви момини сълзи, кичури червени зърнести плодове растяха край нея, въздухът бе винаги напоен е чудни аромати и се носеха птичи песни, и ромон, и смях на горски ветрове в дърветата над главите. От време на време можеше да се види заек да прекосява пътя (ако пазите тишина), което на Дайана и Анн почти не се случваше. След като слизаше в долината, пътечката се преливаше в главния път и по малко нагорнище със смърчова гора се стигаше в училището.

Училището на Авонлий беше варосана сграда с ниска стряха и широки прозорци, обзаведена вътре с удобни, масивни старомодни чинове с чекмеджета, които се отваряха и затваряха, целите нашарени отгоре с изрязани инициали и йероглифи на три поколения ученици. Сградата беше построена навътре от пътя, а зад нея имаше елова гора и поточе, където всички деца оставяха сутринта бутилките си с мляко, за да се запази студено и да не се вкисне до обедния час.

Марила изпрати Анн на училище на първи септември е много вътрешни опасения. Анн беше толкова странно девойче. Как ли ще се разбира с другите деца? И как ли, за Бога, ще съумее да си държи езика през време на часовете?

Обаче всичко стана по-добре, отколкото Марила очакваше. Тази вечер Анн се върна у дома в повишено настроение.

— Струва ми се, че училището тука ще ми хареса — заяви тя. — Обаче не мога да кажа същото за учителя. През цялото време си суче мустаците и се заглежда в Приси Андрюс. Приси е голяма, нали знаеш. Тя е на шестнайсет години я учи за изпит в Кралската академия в Шарлоттаун идущата година. Тили Боултър казва, че учителят е влюбен до уши в нея. Тя има чудесен цвят на лицето и къдрава кестенява коса, и я сресва толкова красиво. Тя седи на дългата пейка в дъното на стаята и той повечето време също сяда там — за да й обяснява нейните уроци, както казва. Руби Гилис разправя, че го видяла да пише нещо на нейната плоча и като го прочела, Приси се изчервила, станала червена като цвекло и се закикотила; Руби Гилис казва, че не вярва то да е имало нещо общо с нейния урок.

— Анн Шърли, да не съм те чула пак да говориш по такъв начин — сряза я остро Марила. — Ти не ходиш на училище, за да критикуваш учителя. Аз смятам, че той може да те научи на едно-друго, а твоята работа е да го разбереш и запомниш. И искам да разбереш още сега, че не желая да идваш у дома да разправяш приказки за него. Това е нещо, за което няма да те хваля. Надявам се, че си била добро момиче.

— Да, бях — отговори Анн спокойно. — Нито беше толкова трудно, колкото може да си го представиш. Седях с Дайана. Нашето място е до самия прозорец и можем да гледаме надолу към Езерото на бляскавите води. Има сума симпатични момичета в училището и чудесно се забавлявахме и играхме по обяд. Толкова е хубаво да имаш много момиченца, с които да играеш! Но, разбира се, аз харесвам Дайана най-много и винаги ще я харесвам. Обожавам Дайана. Аз съм ужасно по-назад от другите. Те всички вече учат по петата читанка, а аз едва по четвъртата. Чувствам, че то е един вид срамно. Но няма нито една между тях, която да има въображение като моето и аз много скоро открих това. Днес имахме четене и география, и канадска история, и диктовка. Господин Филипс каза, че правописът ми бил срамотен и вдигна моята плоча така, че всички да могат да я видят, цялата с поправки. Потънах в земята, Марила; мисля, че можеше да бъде по-учтив спрямо нова ученичка. Руби Гилис ми даде ябълка, а София Слоун ми даде да се порадвам на красива розова картичка с надпис „Мога ли да те изпратя?“.

Трябва да й я върна утре. А Тили Боултър ми позволи да нося мънистения й пръстен целия следобед. Може ли да си взема от тия бисерни мъниста от стария игленик на тавана и да си направя пръстен? И, о, Марила, Джейн Андрюс ми каза, че Мини Макфърсън й казала, че чула Приси Андрюс да казва на Сара Гилис, че съм имала много хубав нос. Марила, това е първият комплимент, който ми е бил правен някога, и не можеш да си представиш колко странно чувство събуди у мен. Марила, наистина ли имам хубав нос? Зная, че ще ми кажеш истината.

— Носът ти е достатъчно добър — кратко отговори Марила. Тайничко тя си помисли, че носът на Анн с удивително хубав, но нямаше намерение да й го каже.

Това бе станало преди три седмици и досега всичко вървеше гладко. А сега, в тази хладна септемврийска сутрин, Анн и Дайана крачеха весело по Брезовата пътека, две най-щастливи момиченца в Авонлий.

— Предполагам, че Гилбърт Блайт ще дойде на училище днес — каза Дайана. — Той е бил на гости при братовчедите си в Ню Брънсуик цялото лято и се е върнал у дома едва в събота вечер. Той е ужасно хубав, Анн. И дразни момичетата страхотно. До сълзи ни докарва.

По гласа на Дайана се познаваше, че май повече й се харесваше да я докарват до сълзи, отколкото да не се занимават с нея.

— Гилбърт Блайт? — запита Анн. — Не е ли неговото име написано на стената над входната врата заедно с името на Джулия Бел и с големи букви отгоре „Забележете“?

— Да — отговори Дайана и тръсна глава, — но аз съм сигурна, че той не харесва Джулия Бел чак толкова много. Чувала съм го да казва, че учил таблицата на умножението по нейните лунички.

— О, не ми говори за лунички! — умолително я прекъсна Анн. — Не е хубаво, като виждаш колко съм луничава. Но мисля, че да се пишат на стената разни „забележете“ за момчета и момичета е най-глупавото нещо. Бих искала да видя някой да посмее да напише моето име заедно с името на някое момче! Разбира се — побърза тя да добави, — не че някой би го направил.

Анн въздъхна. Тя не искаше да напишат нейното име. Но беше малко унизително да знае, че такава опасност не съществува.

— Глупости — рече Дайана, чиито черни очи и бляскави плитки действаха тъй опустошително върху сърцата на момчетата в училището, че името й се четеше в пет-шест надписа „Забележете“ над входните врати. — Те го правят само на шега. А ти не бъди чак толкова сигурна, че никога няма да напишат твоето име. Чарли Слоун е хлътнал по тебе. Бил казал на майка си — на майка си, вземи си бележка, — че ти си най-умното момиче в училището. Това е повече, отколкото да бъдеш хубава.

— Не, не е — възрази Анн, женствена до дън душа. — Бих предпочела да съм хубава, отколкото умна. И аз мразя Чарли Слоун, не мога да понасям момче с изпъкнали очи. Ако някой напише моето име с неговото, никога няма да го преживея, Дайана Бари. Но не е лошо човек да бъде пръв в своя клас.

— Скоро ще имаш Гилбърт в твоя клас — каза Дайана, — а той е свикнал да бъде първенец на своя клас, това мога да ти кажа. Той е едва на четвъртата читанка, макар да е почти четиринадесетгодишен. Преди четири години баща му се разболя и трябваше да отиде в Алберта заради здравето си и Гилбърт отиде с него. Те прекараха там три години и Гил почти не е ходил на училище докато не се върнаха. Няма да ти е никак лесно да бъдеш първа след това, Анн.

— Радвам се — веднага отговори Анн. — Нямаше да се чувствам наистина горда да бъда първа пред девет или десетгодишните момченца и момиченца. Вчера, като ме вдигнаха, написах правилно „експлозия“. Джоузи Пай беше първа и, да ти кажа, тя хвърли око на учебника. Господин Филипс не я видя — той гледаше Приси Андрюс, — но аз я видях. Аз само я погледнах със смразяващо презрение и тя се изчерви, стана по-червена от цвекло, и в края на краищата пак го написа погрешно.

— Тия сестри Пай винаги са безчестни — възмути се Дайана, когато двете се прекачваха през оградата на главния път. — Да ти кажа, Гърти Пай отиде и сложи своята бутилка с мляко на моето място във водата вчера. Можеш ли да си представиш? Сега не й говоря.

Когато господин Филипс беше отзад в стаята и изпитваше Приси Андрюс по латински, Дайана прошепна на Анн:

— Ето този е Гилбърт Блайт, който седи от другата страна на пътеката до тебе. Само го погледни и виж, не ти ли се вижда хубав?

Анн се обърна да погледне. Имаше удобен случай, защото споменатият Гилбърт Блайт съсредоточено забождаше скришом русата плитка на Руби Гилис, която седеше пред него, на облегалката на чина й. Беше високо момче с къдрава кестенява коса, дяволити светлокафяви очи и уста, извита в закачлива усмивка. След миг Руби се надигна, за да занесе решената от нея задача на учителя; тя слабо изписка и се отпусна обратно на мястото си, помислила, че някой й скубе косата. Всички се обърнаха към нея, а господин Филипс я изгледа толкова заплашително, че Руби се разплака. Гилбърт беше светкавично дръпнал карфичката настрана и четеше своята история с невъзмутим вид; но когато всички се поуспокоиха, той погледна Анн и й намигна с неизразима закачливост.

— Мисля, че твоят Гилбърт Блайт е наистина хубав — довери Анн на Дайана, — но мисля също, че е много безочлив. Не е прилично да намига на непознато момиче.

Обаче истинските събития започнаха да се развиват чак следобед.

Господин Филипс обясняваше отзад в ъгъла една задача по алгебра на Приси Андрюс, а останалите ученици правеха горе-долу каквото си поискат — ядяха зелени ябълки, шепнеха си, рисуваха картинки на плочите си и караха нагоре-надолу по пътеката между чиновете вързани с конци щурчета. Гилбърт Блайт напразно се мъчеше да накара Анн Шърли да го погледне, защото в този миг Анн беше съвършено забравила за съществуването не само на Гилбърт Блайт, но и на всички други ученици в училището в Авонлий, а и за самото училище. Опряла брадичка на двете си ръце и забила очи в късчето от Езерото на бляскавите води, което се виждаше през западния прозорец, тя беше далече в прекрасната страна на мечтите и нито чуваше, нито виждаше нещо друго, освен собствените си чудни блянове.

Гилбърт Блайт не беше свикнал да полага кой знае какви усилия, за да накара някое момиче да го погледне и да не сполучи. Тя трябва да го погледне, тая червенокоса Шърли с острата брадичка и големите очи, които не приличаха на очите на никое друго момиче от училището в Авонлий!

Гилбърт посегна през пътеката, хвана дългата червена плитка на Анн за крайчеца, опъна я с протегната ръка и пророни с пронизителен шепот:

— Моркови! Моркови!

Тогава Анн се извърна и стрелна Гилбърт с унищожителен поглед.

В следващия миг тя скочи на крака, а гневните искри в очите й бяха угасени от също толкова гневни сълзи.

— Подъл, отвратителен хлапак! — избухна тя. — Как смееш!

И след това — „прас“! Анн стовари плочата си върху главата на Гилбърт и я спука — плочата, не главата — от край до край.

Авонлий винаги посрещаше с радост скандали. Този скандал беше особено забавен. Всички, ужасени, възкликнаха с възторг „О!“. Дайана хлъцна. Руби Гилис, която беше склонна към истеричност, се разплака. Томи Слоун изтърва безвъзвратно своя впряг щурци докато гледаше с отворена уста картинката.

Господин Филипс закрачи по пътеката и тежко сложи ръка върху рамото на Анн.

— Анн Шърли, какво значи това? — ядосано попита той.

Анн не му отговори. Трябваше да събере твърде много човешки сили, за да каже пред цялото училище, че са я нарекли „моркови“. Гилбърт беше този, който смело му отговори:

— Вината беше моя, господин Филипс. Аз я предизвиках.

Господин Филипс не обърна внимание на Гилбърт.

— Съжалявам, че виждам моя ученичка да проявява такава избухливост и отмъстителност — изрече той с тържествен тон, сякаш самият факт някой да бъде негов ученик трябваше да изкорени всички пагубни страсти от сърцата на малките несъвършени деца. — Анн, върви и стой до черната дъска до края на часовете.

Анн много повече би предпочела да я набият, отколкото да получи това наказание, от което чувствителната й природа изтръпваше като от удар с бич. С побеляло лице тя се подчини. Господин Филипс взе тебешира и написа на черната дъска над главата й:

„Ан Шърли има много лош нрав. Ан Шърли трябва да се научи да се владее.“

След това го прочете на глас толкова високо, че дори първолачетата, които не можаха да четат, да го разберат.

Анн стоя до края на следобедните часове с този надпис над нея. Не заплака, нито обори глава. Гневът все още твърде силно гореше в сърцето й и й помагаше да се държи въпреки всичките мъки на унижението. С негодувание в очите и пламнали от яд бузи тя посрещаше еднакво и съчувствения поглед на Дайана, и възмутеното клатене с глава на Чарли Слоун, и злобните усмивки на Джоузи Пай. Колкото за Гилбърт Блайт, тя дори не го поглеждаше. Никога вече нямаше да го погледне! Никога нямаше да му проговори!!!

Когато занятията свършиха, Анн излезе с решителна крачка, високо вдигнала червената си глава. Гилбърт Блайт се опита да я пресрещне на входната врата.

— Много съжалявам, че се присмях на косата ти, Анн — пошепна той разкаяно. — Честна дума, съжалявам. Моля ти се, не ми се сърди завинаги.

Анн мина надменно край него, без да го погледне, нито да покаже, че го е чула.

— О, как можа, Анн? — пророни Дайана наполовина с упрек и наполовина с възхищение, когато двете тръгнаха по пътя. Дайана чувстваше, че тя никога не би могла да устои на молбата на Гилбърт.

— Аз никога няма да простя на Гилбърт Блайт — каза Анн решително. — А и господин Филипс написа името ми с едно „н“. Камък падна в душата ми, Дайана.

Дайана нямаше ни най-малка представа какво искаше да каже Анн, но разбра, че е нещо страшно.

— Не трябва да обръщаш внимание на това, че Гилбърт се пошегува с косата ти — опита се да я утеши тя. — Ами че той се присмива на всички момичета. На мен се смее, че косата ми е толкова черна. Десетина пъти ме е наричал „гарга“, но никога досега не съм го чула да се извинява за нещо.

— Много голяма е разликата да те нарича „гарга“, а не „моркови“ — каза Анн с чувство за лично достойнство. — Гилбърт Блайт нарани самочувствието ми угнетително, Дайана.

Навярно това щеше да се размине без повече угнетяване, ако не се беше случило нищо друго. Но когато това-онова започне да се случва, има вероятност случките да продължат.

Учениците от Авонлий често прекарваха обедния час в смърчовата горичка на господин Бел оттатък хълма и на другия край на голямото му пасище и събираха смола за дъвка. Оттам можеха да държат под око къщата на Ибън Райт, където живееше учителят. Щом видеха господин Филипс да излиза, те се втурваха бегом към училището; но разстоянието беше три пъти по-дълго, отколкото пътеката на господин Райт, и те често пристигаха задъхани и заморени три минути по-късно.

На другия ден господин Филипс бе обзет от един от спазматичните си припадъци за въвеждане на ред и преди да отиде у дома на обяд съобщи, че иска да намери всички ученици на местата им, когато се завърне. Всеки, който закъснее, ще бъде наказан.

Всичките момчета и някои от момичетата отидоха, както обикновено, в смърчовата горичка с честното намерение да останат там само колкото да съберат смола „за едно дъвкане“. Обаче смърчовите гори са съблазнителни, а жълтите топчици смола — примамливи; те събираха и се разтакаваха; и както винаги, първото нещо, което ги подсети как лети времето, беше викът на Джими Глоувър от върха на престарял смърч: „Учителят идва!“

Момичетата, които бяха долу, тръгнаха първи и успяха да стигнат в училището навреме, в последната секунда. Момчетата, които трябваше бързо да се смъкнат от смърчовете, позакъсняха; а Анн, която изобщо не събираше смола, а бъбреше щастлива в отвъдния край на гората, нагазила до кръста в папратите, и тихичко си пееше с венец от лилии на главата, като някое диво божество от царството на сенките, закъсня повече от всички други. Обаче Анн можеше да тича като кошута; тя хукна напред и като за подигравка надбяга момчетата на вратата и тълпата я вмъкна вътре в училището, тъкмо когато господин Филипс слагаше на закачалката шапката си.

Краткият възпитателски устрем на господин Филипс беше секнал; не искаше да си прави труда да наказва десетина ученици, но беше необходимо да направи нещо, за да удържи на думата си. Когато се поогледа, за да намери някоя изкупителна жертва, той я намери в лицето на Анн, отпуснала се задъхана на мястото си, със забравения венец от лилии, увиснал накриво на едното й ухо, което й придаваше особено гаменски вид.

— Анн Шърли, понеже ти изглежда обичаш момчешка компания, ще задоволим твоя вкус този следобед — каза той саркастично. — Махни тези цветя от косата си и седни до Гилбърт Блайт.

Другите момчета захихикаха. Дайана пребледня от съжаление, дръпна венеца от главата на Анн и й стисна ръката. Анн гледаше учителя като вкаменена.

— Чу ли какво ти казах, Анн? — строго попита господин Филипс.

— Да, сър — бавно отговори Анн, — но смятах, че не го казвате на сериозно.

— Уверявам те, че не съм се шегувал — в думите му прозвуча все същият саркастичен тон, който всичките деца, а особено много Анн, мразеха. — Направи го веднага.

За миг изглеждаше, че Анн има намерение да не се подчини. После си даде сметка, че не може нищо да промени, гордо се изправи, прекрачи през пътеката, седна до Гилбърт Блайт и захлупи лице в ръцете си на чина. Руби Гилис, която го зърна, когато Анн го свеждаше, разказа на другите на връщане у дома, че тя „наистина никога не е виждала нещо подобно: беше побеляло с ужасни червени петънца по него“.

За Анн това беше краят на всичко. Достатъчно беше да се спрат за наказание именно върху теб измежду десетина други, не по-малко виновни от теб; още по-лошо беше да ти заповядат да седнеш до момче; но това, че момчето беше Гилбърт Блайт, увеличаваше обидата до оскърбление от съвършено непоносима степен. Анн чувстваше, че не може да го понесе и че е безполезно да се опита. Цялото й същество кипеше от срам, гняв и унижение.

Отначало другите ученици поглеждаха, кикотеха се и се посбутваха. Но тъй като Анн не вдигаше глава, а Гилбърт решаваше задачи с дроби и сякаш цялата му душа беше погълната от тях и нищо друго, те скоро се върнаха към собствените си занимания и забравиха за Анн. Когато господин Филипс повика да излезе класът по история, Анн не се помръдна. А господин Филипс, който беше започнал да пише стихотворение „На Присила“ преди да повика класа, все още се бореше с една упорита рима и не усети отсъствието й. Веднъж, когато никой не гледаше, Гилбърт извади от чина си малък розов бонбон с формата на сърце и със златен надпис „ти си сладка“ и го мушна под извивката на Аннината ръка. Анн веднага се вдигна, взе розовото сърце предпазливо с крайчеца на пръстите си, хвърли го на пода, стри го на прах с тока на обувката си и седна пак в същата поза, без да удостои Гилбърт с поглед.

Когато учениците си тръгнаха, Анн отиде при своя чин и извади всичко от него: книги и бележник, мастило и писалка, Евангелието и аритметиката, и ги подреди старателно върху спуканата си плоча.

— Защо ще носиш всички тези неща у дома си, Анн? — поиска да знае Дайана, щом излязоха на пътя. Не беше посмяла да зададе този въпрос преди това.

— Аз няма вече да идвам на училище — отговори Анн.

Дайана хлъцна и я загледа да види дали говори сериозно.

— Дали Марила ще ти позволи да останеш у дома? — попита тя.

— Ще трябва — отговори Анн. — Аз никога вече няма да отида на училище пак при този човек.

— О, Анн! — Дайана като че ли беше готова да заплаче. — Това не е честно. Какво ще правя аз? Господин Филипс ще ме накара да седя с тая ужасна Гърти Пай… Сигурна съм, че така ще стане, защото тя седи самичка. Хайде ела пак, Анн!

— Бих направила кажи-речи всичко на света заради тебе, Дайана — отговори тъжно Анн. — Бих се оставила да ме късат на парчета за твое добро. Но не мога да направя това, тъй че, моля ти се, не го искай от мене. Ти ме измъчваш до дъното на душата.

— Само си помисли за всичките интересни неща, от които се отказваш — печално продължаваше Дайана. — Ние ще направим най-сладката нова къщичка долу при поточето; и ще организираме бал идущата седмица, а ти никога не си била на бал, Анн. Страхотно вълнуващо е. И ще научим нова песен — Джейн Андрюс я разучава сега; а Алис Андрюс ще донесе нова интересна книга и всички ще я четем на глас глава по глава долу при поточето. А ти знаеш колко обичаш да четеш на глас, Анн.

Нищо ни най-малко не трогваше Анн. Тя беше взела решение. Няма да отиде пак на училище при господин Филипс; и го каза на Марила, когато се върна у дома.

— Глупости! — каза Марила.

— Съвсем не са глупости — възрази Анн, загледала Марила със сериозен, упрекващ поглед. — Не разбираш ли, Марила? Мен ме оскърбиха.

— Оскърбили са те, дрън-дрън! Утре ще отидеш на училище, както винаги.

— О, не! — Анн поклати леко глава. — Няма да се върна, Марила. Ще си уча уроците у дома и ще бъда колкото мога по-добра, и ще си държа езика зад зъбите през цялото време, ако изобщо е възможно. Но няма да отида на училище, можеш да бъдеш сигурна.

Марила видя нещо забележително, приличащо на несломима упоритост, изписано по личицето на Анн. Тя разбра, че няма да й е лесно да я сломи, но взе мъдро решение да не казва нищо повече засега.

„Ще отида да поговоря с Рейчъл довечера — помисли си тя. — Няма полза да споря с Анн сега. Много е възбудена и ми се струва, че може да бъде страшно упорита, когато реши нещо. Доколкото мога да разбера от това, което разправя, господин Филипс се е държал доста заповеднически. Но не мога да й го кажа в никакъв случай. Най-добре ще е да поприказвам с Рейчъл. Тя е пращала на училище десет деца и би трябвало да разбира нещо от тия работи. А досега трябва вече да е чула цялата история.“

Марила завари госпожа Линд както винаги да се занимава бодро и трудолюбиво със своите килимчета.

— Предполагам, че знаете за какво съм дошла — каза тя стеснително.

Госпожа Рейчъл кимна утвърдително.

— Сигурно за това, което Анн е забъркала в училището — каза тя. — Тили Боултър се отби на връщане у дома и ми разправи всичко.

— Не зная какво да я правя — продължи Марила. — Тя заявява, че нямало да се върне в училището. Никога не съм виждала дете толкова възбудено. Очаквах неприятности, откакто е тръгнала на училище. Знаех си, че всичко върви твърде гладко, за да трае дълго. Толкова е чувствителна! Какво бихте ме посъветвали, Рейчъл?

— Е, щом сте дошли да ме питате за съвет, Марила — заговори госпожа Линд добродушно (госпожа Линд много обичаше да я молят за съвет), — аз първо бих я покоткала малко, ето какво бих направила. Убедена съм, че господин Филипс не е бил прав. И разбира се, не бива да казваме това на децата, нали? И разбира се, той е постъпил правилно, като я е наказал вчера за избухването. Но днес работата е била друга. Другите, които са закъснели, е трябвало да бъдат наказани, както и Анн, това е то. И не вярвам, че е правилно да слагаш момичета да сядат до момчета за наказание. Не е благоприличие. Тили Боултър беше направо възмутена. Тя взе страната на Анн отначало докрай и каза, че всички ученици били на страната на Анн. Анн изглежда е някак си много популярна между тях. Никога не съм мислила, че ще се разбира с тях толкова добре.

— Значи вие наистина мислите, че ще е по-добре да й позволя да остане у дома — каза смаяно Марила.

— Да. Дори не бих й споменала за училището, докато не го спомене самата тя. Бъдете сигурна, Марила, тя ще се успокои за седмица, седмица и нещо, и ще бъде готова да се върне по свой собствен почин. Докато, ако вие я карате да се върне веднага, кой знае каква нова щуротия ще й дойде на ум и ще стане още по-голяма беля. Колкото по-малко я закачате, толкова по-добре, това е моето мнение. Нямо да загуби Бог знае колко, като не ходи на училище, ако въпросът е за това. Господин Филипс изобщо не го бива за учител. Установеният от него ред е скандален, това е то; той пренебрегва дребосъците и посвещава цялото си време на ония, големите, които подготвя за Кралската академия. Нямаше да може да остане в училището още една година, ако чичо му не беше един от настоятелите, по-точно главният от настоятелите, защото той води другите двама за носа. Да ви кажа, не зная докъде ще стигне образованието на този остров.

Госпожа Рейчъл поклати глава, сякаш да каже, че ако тя беше начело на образователната система в Провинцията, всичко щеше да върви много по-добре.

Марила възприе съвета на госпожа Рейчъл и на Анн вече не се каза нито дума за връщане в училището. Момичето учеше уроците си у дома, гледаше си домашната работа и играеше с Дайана в хладния морав есенен полумрак, но когато срещнеше Гилбърт Блайт на пътя или в Неделното училище, отминаваше го с ледено презрение, което не се размразяваше ни най-малко от очевидното му желание да се сдобри с нея. Дори усилията на Дайана да ги помири оставаха без резултат. Анн явно беше решила да мрази Гилбърт Блайт до края на живота си.

Обаче, колкото много мразеше Гилбърт, толкова много обичаше Дайана с цялата обич на пламенното си сърчице, еднакво емоционално и в обичта, и в омразата. Една вечер, когато се върна от овощната градина с кошница ябълки, Марила завари Анн, седнала в здрача до източния прозорец, горчиво да плаче.

— Какво има пък сега, Анн? — попита тя.

— За Дайана плача — сълзливо изхлипа Анн. — Толкова много обичам Дайана, Марила. Не мога и да помисля да живея без нея. Но много добре зная, че като пораснем, Дайана ще се омъжи, ще се отдели и ще ме остави. И, о, какво ще правя тогава? Мразя мъжа й ужасно! Представих си всичко, сватбата и всичко друго: Дайана, облечена със снежнобели дрехи, с було и толкова красива и царствена като кралица, и аз — шаферка, също с прекрасна рокля с буфан ръкави, но с разбито сърце, скрито под усмихнатото ми лице. И после сбогуването с Дайана-а-а… — тук Анн, окончателно сломена, зарида още по-горчиво.

Марила побърза да се обърне настрана, за да скрие потрепващите си устни, но не успя: тя се отпусна на близкия стол и избухна в такъв сърдечен и необичайно звънлив смях, че Матю, който навън прекосяваше двора, спря от изумление. Кога ли преди е чувал Марила да се смее така?

— Чудесно, Анн Шърли — рече Марила, щом можа да заговори, — ако предварително си измисляш главоболия, измисляй нещо по-близко до нас. Ако и ти нямаш въображение, то кой ли тогава!