Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (29)

Двадесет и девета глава
Една епоха в живота на Анн

Анн прибираше кравите от задното пасбище по Пътеката на влюбените. Беше септемврийска вечер и всички пролуки и полянки в гората бяха залени с рубинената светлина на залеза. Тук и там пътеката беше прошарена с нея, но в по-голямата си част беше съвсем потънала в сянката на кленовете, а междините под смърчовете бяха изпълнени с ясен виолетов здрач, като с леко вино. Ветровете бяха нахлули в техните върхове, а на земята май няма по-сладка музика от музиката на вятъра в смърчове привечер.

Кравите кротко се клатушкаха надолу по пътеката, а Анн вървеше унесено подир тях и повтаряше на глас бойната песен от поемата на Уолтър Скот „Мармион“, също включена в курса им по английски предишната зима, която госпожица Стейси ги беше накарала да научат наизуст, и се наслаждаваше на устрема в стиховете и звънтенето на копията във възникващите образи. Когато стигна до редовете: „Напредваха копиеносците добри във тъмните, непроходимите гори“, тя спря в захлас и затвори очи, за да си представи по-ясно героичния звънтеж. Когато пак ги отвори, видя Дайана да минава през портата към нивата на Бари с такъв важен вид, щото Анн веднага се досети, че има някаква новина. Но не й се искаше да се покаже чак толкова любопитна.

— Не прилича ли тази вечер на ален сън, Дайана? Тя ме кара да се чувствам щастлива, че живея. Сутрин винаги мисля, че най-хубави са сутрините, а когато настъпи вечер, мисля, че тя е още по-хубава.

— Вечерта е чудесна — каза Дайана, — но, о, Анн, да знаеш каква новина имам! Анн. Отгатни. Хайде, до три пъти.

— Шарлот Гилис ще се венчае в черквата в края на краищата и госпожа Алан иска ние да я украсим — възкликна Анн.

— Не. Шарлотиният годеник няма да се съгласи на това, защото никой още не се е венчал в черква и той смята, че ще прилича твърде много на погребение. Това е много дребнаво, защото щеше да бъде толкова хубаво. Опитай се пак.

— Майката на Джейн ще й позволи да покани гости за рождения си ден?

Дайана поклати глава, черните й очи искряха от удоволствие.

— Не мога да измисля какво може да бъде — каза Анн отчаяна. — Освен ако Муди Спърджън Макфърсън те е изпратил до вас след молитвеното събрание снощи. Това ли е?

— Разбира се, не! — възкликна Дайана с негодувание. — Надали щях да се хваля, ако беше ме изпратил, този ужасен тип! Бях сигурна, че няма да се сетиш. Майка получи днес писмо от леля Джоузефин, и леля Джоузефин иска да отидем в града идущия вторник и да останем при нея за Изложбата. Разбра ли!

— О, Дайана — рече шепнешком Анн, като сметна за необходимо да се облегне на един клен, за да се задържи на крака, — истина ли казваш? Но мен ме е страх, че Марила няма да ме пусне. Тя ще каже, че не може да поощрява миткане по разни забавления. Така беше миналата седмица, когато Джейн ме покани да ги съпроводя с техния кабриолет на американския концерт в хотела на Белите пясъци. Аз исках да отида, но Марила каза, че е по-добре да си седя у дома и да си уча уроците, и Джейн също. Аз бях горчиво разочарована, Дайана. Беше ми толкова криво, че се отказах да прочета молитвите, когато си лягах. Но после се разкаях и станах посред нощ да ги прочета.

— Знаеш ли какво ще направим? — каза Дайана. — Ще накараме майка да я помоли. Така ще е по-сигурно, че ще те пусне; и ако се съгласи, знаеш ли колко весело ще бъде! Аз никога не съм била на изложба, а е толкова досадно да чуваш другите момичета да говорят за техните пътувания. Джейн и Руби са били два пъти и тази година пак ще ходят.

— Няма да мисля за това, докато не разбера дали ще отида или не — реши Анн. — Ако мисля и после бъда разочарована, ще бъде повече, отколкото мога да понеса. Но в случай, че отида, много се радвам, че новото ми палто ще бъде готово за тогава. Марила мислеше, че нямам нужда от ново палто. Каза, че старото щяло да изкара още една зима и трябвало да съм доволна, че имам нова рокля. Роклята е много хубава, Дайана: морскосиня и толкова модно ушита! Сега Марила винаги прави роклите ми модни, защото, казва, нямала намерение да кара Матю да отива при госпожа Линд, за да ми ги прави. Толкова се радвам! Безкрайно по-лесно е да бъдеш добра, ако дрехите ти са модни. Поне за мен е по-лесно. Предполагам, че по начало за добрите хора няма голяма разлика. Но Матю каза, че трябва да имам ново палто, и Марила купи чудесно парче синьо сукно и го шие истинска шивачка в Кармоди. Трябва да бъде готово в събота вечер и аз се мъча да не си представям как минавам по пътеката в черквата в неделя с новите си дрехи и шапка, защото ме е страх, че не е редно да си представяш такива неща. Но просто то се натрапва на ума, въпреки желанието ми. Шапката ми е тъй красива! Матю ми я купи, когато бяхме в Кармоди. Тя е една от тези малки сини кадифени шапчици, дето са толкова модни, със златен шнур и пискюли. Твоята нова шапка е елегантна, Дайана, и тъй ти прилича! Когато те видях да влизаш в черквата миналата неделя, сърцето ми се препълни с гордост, като си помислих, че ти си най-скъпата ми приятелка. Смяташ ли, че не е редно да мислим толкова много за дрехите си? Марила казва, че било голям грях. Но то е толкова интересна тема, нали?

Марила се съгласи да пусне Анн в града и се уговориха господин Бари да заведе момичетата следващия вторник. Тъй като до Шарлоттаун имаше тридесет мили, а господин Бари искаше да отиде и да се върне същия ден, наложи се да тръгнат много рано. Обаче за Анн всичко това беше радост и тя беше на крак преди изгрев-слънце.

Един поглед от прозореца я увери, че денят ще бъде хубав, защото източното небе зад смърчовете на Омагьосаната гора беше сребристо и безоблачно. В пролуката между дърветата бляскаше светлинка в западната таванска стая на Градския склон — знак, че Дайана също е станала.

Анн беше облечена, докато Матю запали огъня и приготви закуската и Марила слезе долу, ала Анн бе твърде възбудена, за да яде. След закуската, сложила си новата гиздава шапчица и палтото, Анн забърза през потока и нагоре през смърчовете към Градския склон.

Дайана и господин Бари я чакаха и те скоро бяха на път.

Това беше дълго пътуване, но Анн и Дайана се радваха на всяка минута от него. Беше чудесно да трополят по влажните пътища в ранната червена слънчева светлина, която пълзеше по ожънатите ниви. Въздухът бе свеж и хладен и вълна синкави като пушек мъгли се промъкваха през долините и плаваха откъм хълмовете. Понякога пътят минаваше през гори, където кленовете започваха да простират червените си вейки, понякога минаваха през реки по мостове, които караха Анн да чувства, че я побиват тръпки от страх; понякога извиваше по пристанищен бряг и минаваше край купчинка посивели от времето рибарски хижи; после се изкачваше на хълмове, откъдето можеше да се види далечният простор на планинската равнина или мъгляво синьо небе; но накъдето и да отиваше, имаше много интересни неща, за които да говорят. Беше вече почти пладне, когато стигнаха в „Буките“. Това беше много хубава стара господарска къща, построена навътре от улицата в усамотението на зелени брястове и клонести буки. Госпожица Бари ги посрещна на вратата с искрици в острите черни очи.

— И тъй, най-сетне ти дойде да ме видиш, Анн, моето момиче — възкликна тя. — Боже, колко си пораснала, дете мое! Ти си по-висока от мен, честна дума! И изглеждаш толкова по-добре, отколкото едно време. Но сигурна съм, знаеш това и без да ти го казват.

— Не, не го знаех — светнала, отговори Анн. — Зная, че не съм толкова луничава, колкото бях; трябва да бъда много благодарна за това, обаче наистина не съм посмяла да се надявам, че има някакво друго подобрение. Толкова се радвам, че вие мислите така, госпожице Бари!

Домът на госпожица Бари бе подреден с „голямо великолепие“, както разказа Анн на Марила след това. Двете полуселски момиченца бяха направо смутени от разкоша на гостната, където тя ги остави, когато отиде да се погрижи за обеда.

— Не ти ли прилича на дворец? — пошепна Дайана. — Никога досега не съм била у леля Джоузефин и нямах представа, че е толкова блестящо. Много бих искала Джулия Бел да може да види това — тя така се перчи с гостната на майка си!

— Плюшен килим — въздъхна Анн възторжено — и копринени пердета! Мечтала съм за такива неща, Дайана. Но знаеш ли, струва ми се, че всъщност не ми е уютно сред тях. В тази стая има толкова много неща и всичките толкова прекрасни, че не остава простор за въображението. Това е една от утехите, когато си беден: има толкова много неща, които можеш да си представяш.

Престоят им в града беше нещо, за което Анн и Дайана си спомняха години наред. От началото до края всичко бе непрекъснато удоволствие.

В сряда госпожица Бари ги заведе на Изложбата и те останаха там целия ден.

— Беше знаменито — разказа после Анн на Марила. — Никога не съм си представяла нещо толкова интересно. Наистина не зная кое беше най-интересно. Май че конете, и цветята, и бродериите ми харесаха най-много. Джоузи Пай получи първата награда за плетена дантела. Много се зарадвах заради нея. Зарадвах се също, че съм се зарадвала, защото това показва, че ставам по-добра — не си ли съгласна, Марила, — щом мога да се радвам на успеха на Джоузи? Господин Хармон Андрюс получи втора награда за грейвънстейнски ябълки, а господин Бел получи първа награда за прасе. Дайана каза, че било смешно директор на неделно училище да получи награда за прасета, но аз не виждам защо да е смешно. Ами ти? Тя каза, че винаги щяла да се сеща за това, когато той така сериозно се моли. Клара Луиз Макфърсън получи награда за рисуване, а госпожа Линд получи първа награда за домашно масло и сирене. Както виждаш, Авонлий беше доста добре представен, нали? Госпожа Линд беше там този ден и аз никога не съм знаела колко много я обичам в действителност, докато не видях познатото й лице сред всички тия чужди хора. Там имаше хиляди хора, Марила. Това ме накара да се почувствам ужасно нищожна. И госпожица Бари ни заведе на главната трибуна да гледаме конните надбягвания. Госпожа Линд не поиска да отиде; тя каза, че конните надбягвания били отвратително нещо и тя, като членка на черквата, смятала за свой морален дълг да даде добър пример и да остане настрана. Обаче там имаше толкова много хора, че не вярвам отсъствието на госпожа Линд да е било изобщо забелязано. Смятам обаче, че аз не би трябвало да ходя често на конни надбягвания, защото са ужасно увлекателни. Дайана беше толкова възбудена, че ми предложи да се обзаложим на десет цента, че дорестият кон ще излезе пръв. Аз не вярвах, че ще победи, но отказах да се обзаложа, защото исках да разкажа на госпожа Алан всичко най-подробно и бях сигурна, че няма да е хубаво да й разкажа това. Винаги е погрешно да направиш нещо, което не можеш да разправиш на жената на свещеника. То е нещо като добавъчна съвест — да ти е приятелка жената на свещеник. И аз много се зарадвах, че не бях се обзаложила, защото дорестият кон спечели и щях да загубя десет цента. Та както виждаш, добродетелта бе възнаградена. Видяхме един човек да се вдига с балон. Аз много бих искала да се вдигна с балон, Марила; би било страшно вълнуващо. И видяхме човек, който продаваше късмети. Плащаш му десет цента и едно птиченце ти избира късмет. Госпожица Бари даде на Дайана и на мен по десет цента, за да узнаем късметите си. Моят беше, че ще се омъжа за мургав мъж, който ще е много богат, и ние ще отидем да живеем на континента. Аз се заглеждах внимателно във всички мургави мъже, които виждах след това, но никой от тях не ми хареса, а пък и мисля, че е много рано да го търся отсега. О, това беше незабравим ден, Марила. Бях толкова уморена, че не можах да спя през нощта. Госпожица Бари ни сложи в стаята за гости, както бе обещала. Беше прекрасно наредена стая, Марила, но да спиш в стаята за гости някак си не е онова, което съм си представяла, че ще бъде. Това е най-лошото в порастването и аз започвам да го разбирам. Нещата, които си искала толкоз много, когато си била дете, не ти се виждат и наполовина тъй чудесни, когато ги получиш.

В четвъртък момичетата отидоха на разходка с кола в парка, а вечерта госпожица Бари ги заведе на концерт в Музикалната академия, където щеше да пее прочута примадона. За Анн вечерта беше блестящо и възхитително изживяване.

— О, Марила, то не може да се опише! Аз бях толкова възбудена, че не можех дори да говоря. Само седях, унесена в мълчание. Мадам Селицки беше изключително красива и носеше сатенена рокля и брилянти. Но когато запя, аз не мислех вече за нищо друго. О, не мога да ти кажа как се чувствах. Но ми се струваше, че никога вече нямаше да е трудно да съм добра. Чувствах се така, както се чувствам, когато вдигам очи към звездите. Потекоха ми сълзи, но — о! — те бяха такива щастливи сълзи и така съжалявах, когато всичко свърши! И казах на госпожица Бари, че не ми е ясно как ще мога изобщо да се върна към обикновения живот. Тя отговори, че според нея, ако отидем на отсрещната страна на улицата и хапнем по един сладолед, то може да ми помогне. Това звучеше тъй прозаично, но за моя изненада открих, че е вярно. Сладоледът беше възхитителен, Марила, и беше така прекрасно и лекомислено да седиш там и да го ядеш в единадесет часа през нощта. Дайана каза, че й се струва да е родена за градски живот. Госпожица Бари ме попита за моето мнение, но аз отговорих, че ще трябва да си помисля много сериозно, преди да мога да отговоря. Затова го обмислих, след като си легнах. Това е най-доброто време човек да обмисля разни неща. И стигнах до заключението, Марила, че не съм родена за градски живот и много се радвам за това. Хубаво е да ядеш сладолед в блестящ ресторант в единадесет часа вечерта от време на време, ала редовно бих предпочела да съм в източната таванска стая, дълбоко заспала, но някак си да зная дори и насън, че вънка звездите греят и че вятърът духа в брястовете отвъд потока. Казах това на госпожица Бари на другата сутрин на закуска и тя се изсмя. Госпожица Бари общо взето се смееше на всичко, каквото казвах, дори когато казвах най-сериозните неща. Струва ми се, че това не ми харесваше, Марила, защото аз не се мъчех да бъда смешна. Но тя е изключително гостоприемна жена и ни гощаваше царски.

В петък настъпи времето за връщане у дома и господин Бари дойде да вземе момичетата.

— Е, надявам се, че сте прекарали добре — каза им на сбогуване госпожица Бари.

— О да, чудесно — отвърна Дайана.

— А ти, Анн, моето момиче?

— За мене беше радост всяка минутка от това време — отговори Анн, импулсивно прегърна старата жена през врата с двете си ръце и я целуна по сбръчканата буза. Дайана никога нямаше да посмее да направи такова нещо и бе поразена от свободното държане на Анн. Обаче госпожица Бари остана доволна и стоя на верандата и гледа кабриолета, докато той изчезна от погледа й. Тогава се върна с въздишка в голямата си къща. Видя й се много самотно без тези свежи млади същества. Госпожица Бари, ако се признаеше истината, беше много себична стара дама и никога не мислеше много-много за никого, освен за себе си. Тя ценеше хората само когато й бяха нужни или я забавляваха. Анн беше забавна за нея и поради това се ползваше от особеното благоволение на старицата. Но госпожица Бари съзнаваше, че Анн я привлича много по-малко с чудноватите си приказки, отколкото със свежото си въодушевление, чистите чувства, подкупващите малки похвати и хубавите си очи и устни.

— Аз мислех, че Марила Кътбърт е дърта глупачка, когато чух, че си е взела момиче от сиропиталище — каза си тя, — но май не е много сгрешила в края на краищата. Ако бях имала през цялото време в къщи дете като Анн, щях да бъда по-добра и по-щастлива жена.

На Анн и Дайана връщането се видя приятно, както и отиването — дори по-приятно, понеже ги радваше мисълта, че се прибират у дома. Слънцето залязваше, когато минаха през Белите пясъци и свърнаха в крайбрежния път. Отвъд ридовете на Авонлий се изрязваха тъмни на шафраненото небе. Зад тях месечината се издигаше от морето, което заблестя и се преобрази в нейната светлина. Всяко заливче по лъкатушещия път бе чудно набраздено. Вълните се разбиваха с меко плискане в скалите под тях и свежият въздух бе напоен с дъха на водорасли.

— О, колко е хубаво да си жив и да се прибираш у дома! — въздъхна Анн.

Когато тя мина по дървеното мостче над потока, кухненската светлинка на „Грийн Гейбълс“ радостно й замига за добре дошла, а през отворената врата блесна огънят от огнището и изпрати в хладната есенна нощ насреща й червената си искряща топлина. Анн живо изтича по нагорнището и се втурна в кухнята, където на масата я чакаше топла вечеря.

— Ти се върна, а? — рече Марила и прибра плетивото си.

— Да и, о, толкова е хубаво да се върнеш у дома! — отговори й зарадвано Анн. — Готова съм да разцелувам всичко, дори и часовника. Марила, печено пиле! Да не искаш да кажеш, че си го сготвила за мен!

— Да, точно така — каза Марила. — Помислих си, че ще бъдеш гладна след такова пътуване и ще имаш нужда от нещо наистина апетитно. Бързай, преоблечи се и ще седнем да вечеряме, щом дойде Матю. Радвам се, че си се върнала, да ти призная. Без тебе тука беше страшно самотно и никога не съм прекарвала четири по-дълги дни!

След вечеря Анн седна пред огъня между Матю и Марила и им даде пълен отчет за гостуването си.

— Прекарах великолепно — завърши тя, светнала от щастие, — и ми се струва, че това отбелязва една епоха в моя живот. Но най-хубавото от всичко беше завръщането вкъщи.