Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (16)

Шестнадесета глава
Дайана е поканена на чай с трагични последствия

Октомври беше прекрасен месец в „Грийн Гейбълс“. Брезите в долчинката станаха златни като слънчевия блясък, кленовете зад овощната градина бяха царствено пурпурни, дивите вишни край пътеката се облякоха с най-прелестни оттенъци на тъмночервено и бронзово-зелено. Ливадата се къпеше в слънчева светлина.

Анн блаженстваше в света на багрите наоколо.

— О, Марила — възкликна тя една събота сутрин, притиснала до гърдите си разкошни клонки, — толкова съм щастлива, че живея в свят, в който има октомври! Щеше да бъде ужасно, ако от септември прескачахме направо в ноември, нали? Погледни тези кленови клони. Не те ли карат да потръпнеш… да тръпнеш? Ще украся с тях моята стая.

— Боклучаво нещо — откликна Марила, чиито естетични възприятия не бяха кой знае колко възвишени. — Ти претрупваш стаята си прекалено много с разни неща отвънка, Анн. Спалните са създадени, за да спиш в тях.

— О, и да сънуваш също, Марила. А знаеш ли, много по-добре се сънува в стая, в която има хубави неща. Ще наредя тия клонки в старата синя кана и ще ги сложа на масата си.

— Внимавай тогава да не изрониш листа по цялото стълбище. Аз отивам на сбирка на Благотворителното дружество в Кармоди днес следобед, Анн, и сигурно ще се върна чак по тъмно. Ще трябва да приготвиш вечеря за Матю и Джери, та гледай да не забравиш да запариш чай, преди да седнете на масата, както направи миналия път.

— Беше ужасно от моя страна да забравя — опита да се извини Анн, — но това бе денят, когато се мъчех да измисля име за Теменужния дол и това измести всичко друго. Матю беше толкова добричък. И думичка не ми каза. Той сам сложи чая и каза, че нищо не ни пречи малко да почакаме. Аз му разказах хубава вълшебна приказка докато чакахме и чакането съвсем не му се видя дълго. Това беше чудесна приказка, Марила. Аз забравих края и сама й измислих свой край, а Матю каза, че не можел да познае откъде започва добавката ми.

— Матю би сметнал за редно, ако ти беше дошло на ум да станеш от леглото и да сложиш вечеря среднощ, Анн. Но искам да си събираш ума тоя път. И… и аз не зная дали няма да е грешка… то може само да те побърка още повече, но можеш да поканиш Дайана да дойде и да прекара следобеда с тебе и да си пиете чая тука.

— О, Марила! — Анн сключи ръце. — Колко чудесно хубаво! В края на краищата ти си наистина способна да си представяш разни неща, иначе никога нямаше да разбереш колко съм мечтала точно за това нещо. То ще изглежда толкова чудесно и възрастно! Няма опасност, че ще забравя да запаря чая, щом ще имам гостенка. О, Марила, нали може да сложа сервиза с розичките?

— Не, разбира се, не! Чашите с розичките! Няма ли да измислиш още нещо? Нали знаеш, че никога не слагам този сервиз, освен за свещеника и за Благотворителното дружество. Ще сложиш стария кафяв сервиз. Но можеш да отвориш жълтото бурканче със сладко от вишни. Все едно време е вече да го изядем… Струва ми се, че е започнало да ферментира. Можеш също да отрежеш от кейка с плодове и да хапнете малко курабийки и джинджифилови бисквити.

— Мога да си представя дори как седя като домакиня и наливам чай — промълви Анн и възторжено замижа. — И питам Дайана дали иска захар! Аз зная, че не иска, но, разбира се, ще я питам, все едно че не зная. И после я каня да си вземе още едно парче от кейка и още малко от сладкото. О, Марила, изпитвам удивително чувство, само като помисля за това. Може ли да я заведа в стаята за гости да си свали там шапката като дойде? А после в салона, да седне?

— Не. Всекидневната ще е достатъчна за теб и твоята гостенка. Но има една бутилка, пълна до половината с малинов ликьор, който остана от сбирката на църковното дружество онази вечер. Той е на втората полица в килера на всекидневната. Можете да я вземете, ако искате, както и по една курабийка, и да похапнете следобеда, защото Матю сигурно ще закъснее за чая — той отиде да закара картофи на кораба.

Анн се понесе надолу към долчинката, край Бълболенето на дриада и нагоре по смърчовата пътека до Градинския склон да покани Дайана на чай. В резултат, веднага след като Марила тръгна с кабриолета за Кармоди, Дайана пристигна, облечена с втората си най-хубава рокля и докарана точно както се полага да изглеждаш, когато си поканена на чай. В други случаи обикновено тя влизаше в кухнята тичешком, без да чука, но сега почука официално на предната врата. И когато Анн, облечена със своята втора най-добра рокля, също така официално й отвори, двете девойчета се ръкуваха тържествено, сякаш никога преди не се бяха виждали. Тази неестествена важност трая, докато Дайана бе заведена в източната таванска стая да си свали шапката и след това поседя десетина минути във всекидневната, с прилично събрани крака.

— Как е майка ти? — запита учтиво Анн, също като че ли не беше видяла госпожа Бари сутринта да бере ябълки в отлично здраве и разположение.

— Тя е много добре, благодаря ти. Днес следобед господин Кътбърт май товари картофи на „Лили Сандс“, така ли е? — каза Дайана, като тази сутрин беше отишла при господин Хармън Андрюс с колата на Матю.

— Да. Нашата реколта картофи е много добра тази година. Надявам се, че реколтата картофи на татко ти е също добра.

— Доста добра, благодаря. Набрахте ли вече много ябълки?

— О, извънредно много — отговори Анн, като забрави да се държи изтежко и бързо скочи: — Хайде да отидем в градината и да наберем от „Сладките червенушки“, Дайана. Марила каза, че може да изядем всичките, колкото са останали на дървото. Марила е много щедра жена. Каза да си вземем от кейка с плодове и вишневото сладко за чая. Но е невъзпитано да казваш на гостите какво ще им поднесеш да ядат и затова няма да ти разправя какво ми е казала, че може да пием. Само че то започва с „в“ и „л“ и има яркочервен цвят. Аз обичам яркочервени питиета, а ти? Те са два пъти по-вкусни от тия с друг цвят.

Градината с нейните големи листати клони, огънали се до земята от тежките плодове, им се видя тъй прекрасна, че момиченцата прекараха там по-голямата част от следобеда, седнали в тревистото кътче, където сланата беше пощадила зеленината и меката есенна слънчева светлина все още оставаше топла. Те ядяха ябълки и бъбреха ли, бъбреха. Дайана трябваше да разкаже на Анн толкова много за всичко, което става в училището. Тя трябва да седи с Гърти Пай, а я мрази; Гърти скърца през цялото време с молива си, а от това на нея, Дайана, кръвта й изстива; Руби Гилис с магия се отървала от всичките си брадавички, ако искаш вярвай — с вълшебно камъче, което Мери Джоу от Крийк й даде. Трябва да натъркаш брадавиците с камъчето и след това да го хвърлиш през лявото рамо, когато има новолуние, и всичките брадавици ще се махнат. Името на Чарли Слоун написали с името на Ем Хуайт на стената над входа и Ем Хуайт била ужасно ядосана от това; Сам Боултър „наругал“ господин Филипс в клас и господин Филипс го набил с пръчка, а таткото на Сам дошъл в училището и казал на господин Филипс само да посмее още веднъж да пипне някое от неговите деца; а Мати Андрюс имала нова червена качулка и синя наметка с пискюли, и толкова се надувала с тях, че направо лошо да ти стане; а Лизи Райт не говорела на голямата сестра на Мами Уилсън, защото голямата сестра на Мами Уилсън отнела приятеля на голямата сестра на Лизи Райт; и на всички било толкова мъчно за Анн и искали тя пак да тръгне на училище; а Гилбърт Блайт…

Но Анн не искаше да чуе нищо за Гилбърт Блайт. Тя скочи припряно и каза, какво ли ще е да отидат и да пийнат малко малинов ликьор.

Анн погледна на втората полица в килера на всекидневната, обаче там нямаше никакво шише с малинов ликьор. Като взе да търси, откри го в дъното на най-горната полица. Тя го сложи на табличка с една чашка и ги остави на масата.

— Заповядай, ако обичаш, Дайана — учтиво покани тя. — На мен като че ли не ми се пие сега след толкова ябълки.

Дайана напълни чашката, погледна с възхищение яркочервения му цвят и го вкуси с наслаждение.

— Това е ужасно вкусен малинов ликьор, Анн — каза тя. — Аз не знаех, че малиновият ликьор е толкова вкусен.

— Радвам се, че ти харесва. Пийни си колкото искаш. Аз ще отида да поразклада набързо огъня. Трябва да мислиш за толкова много неща, когато се занимаваш с домакинство, нали?

Когато Анн се върна от кухнята, Дайана пиеше втората си чашка ликьор, и когато Анн я подкани, прие без особени възражения да пийне и трета. Чашките бяха големички, а малиновият ликьор положително беше много вкусен.

— Най-хубавият, който някога съм пила — рече Дайана.

— Много, много по-вкусен, отколкото на госпожа Линд — отзова се вярната на Марила, Анн. — Марила е прочута готвачка. Тя се мъчи да ме научи и мен да готвя, но уверявам те, Дайана, това е трудна работа.

В готвенето има толкова малко простор за въображението. Трябва само да се придържаш в правила. Последния път, когато правих кейк, забравих да сложа брашното. Измислях най-хубавата история за теб и мен, Дайана. Мислех си как ти си безнадеждно болна от едра шарка и всички са те изоставили, обаче аз смело отидох до леглото ти и те върнах към живота; но после се заразих от шарката и умрях и ме погребаха под онези тополи в гробищата, а ти посади розов храст до гроба ми и го поливаше със сълзите си и никога, никога не забрави приятелката от младостта си, пожертвала своя живот заради теб. О, беше толкова трогателен разказ, Дайана! Сълзите просто течаха по бузите ми докато забърквах кейка. Но забравих брашното и кейкът беше жалка несполука. Знаеш, брашното е най-важното в един кейк. Марила много се ядоса, и нищо чудно. Аз й създавам много ядове. Тя беше страшно огорчена заради соса за пудинга миналата седмица. Във вторник имахме за обед пудинг със сливи и половин пудинг и каничка, пълна със сос, останаха. Марила каза, че имало достатъчно за още един обед и ми нареди да го оставя в кухненския килер и да го покрия. Разбира се, аз имах намерение да го покрия, Дайана, но докато го носех, представях си, че съм монахиня (разбира се, аз съм протестантка, но си представях, че съм католичка) и приемам монашество, за да погреба разбитото си сърце в манастирско уединение, и съвсем забравих да покрия соса за пудинга. Сетих се за него на другата сутрин и изтичах до килера. Дайана, ако можеш да си представиш безкрайния ми ужас, когато намерих в соса за пудинга удавена мишка! Извадих мишката с лъжица и я хвърлих на двора, а след това измих лъжицата в три води. Марила беше вънка, доеше кравите, и аз имах най-добро намерение да я попитам, когато се върне, дали да дам соса на свинете; но когато тя най-после дойде, аз си представях, че съм феята на сланата, вървя в гората между дърветата и ги правя червени и жълти, каквито те искат да бъдат, и не съм се и сетила за този сос за пудинга, а Марила ме изпрати да бера ябълки. И тогава сутринта дойдоха господин Честър Рос и жена му от Спенсъровия дол. Нали знаеш, те са много елегантна двойка, особено госпожа Рос. Когато Марила ме повика да се прибера, обедът беше готов и всички бяха на трапезата. Аз се помъчих да бъда колкото мога възпитана и учтива, защото исках госпожа Рос да помисли, че умея да се държа, макар и да не съм хубава. Всичко вървеше добре, докато не видях Марила да влиза с пудинга със сливи в едната ръка и каничката със соса, стоплени, в другата. Дайана, това беше ужасен момент. Аз си спомних всичко, скочих права на мястото си и изкрещях: „Марила, не бива да поднасяш този сос за пудинга. В него имаше удавена мишка. Забравих да ти го кажа преди.“ О, Дайана, докато съм жива няма да забравя този страхотен момент, дори да стана и на сто години. Госпожа Рос само ме изгледа и ми се стори, че ще се проваля през пода от срам. Тя е такава образцова домакиня и можеш ли да си представиш какво трябва да си е помислила за нас! Марила се изчерви цялата, но не каза нито думичка… тогава. Тя само изнесе този сос и донесе сладко от ягоди. Дори предложи и на мен да взема, но аз не можех да преглътна нито един залък. Все едно, че някой сипеше жарава върху главата ми. След като госпожа Рос си отиде, Марила ми тегли едно страхотно мъмрене. Хей, Дайана, какво има?

Дайана се беше изправила, много несигурна, на краката си, после пак седна и стисна главата си с двете си ръце.

— На мен ми е… на мен ми е ужасно лошо — пророни тя малко хрипкаво. — Аз… аз… трябва веднага да се прибера.

— О, да не си и помислила да си отидеш, без да си пила чай! — извика с огорчение Анн. — Аз ей сега ще те оправя… Ще отида веднага да сложа чая.

— Трябва да се прибера — повтори Дайана замаяно, но решително.

— Чакай да ти дам все пак да закусиш — примоли й се Анн. — Да ти дам парченце от кейка с плодове и малко сладко от вишни. Полегни за малко на кушетката и ще ти олекне, къде ти е лошо?

— Трябва да си отида — каза Дайана и не продума нито дума повече. Напразно Анн й се молеше.

— Никога не съм чувала гостенка да си е отишла, без да пие чай! — вайкаше се Анн. — О, Дайана, вярваш ли, че е възможно наистина да имаш едра шарка? Ако е така, ще дойда и ще те гледам, можеш да разчиташ на това. Никога няма да те изоставя. Но аз толкова искам първо да останеш да пием чай! Къде ти е лошо?

— Страшно ми се вие свят — отговори Дайана.

И наистина, тя пристъпваше съвсем замаяно. Със сълзи на разочарование в очите Анн донесе шапката й и я изпрати чак до оградата на техния двор. След това плака по целия път до „Грийн Гейбълс“. Там тя печално прибра остатъците от малиновия ликьор обратно в килера и приготви чай за Матю и Джери, без всякакъв интерес към тази процедура.

Следващият ден беше неделя и понеже от зори до смрачаване валя като из ведро, Анн не излезе от „Грийн Гейбълс“. В понеделник следобед Марила я изпрати по работа при госпожа Линд. Скоро Анн дотърча обратно със сълзи, стичащи се по бузите. Тя се втурна в кухнята и се хвърли по очи на кушетката в пълно отчаяние.

— Какво ли пък е станало сега, Анн? — смаяна и разтревожена попита Марила. — Надявам се, че не си се държала пак дръзко с госпожа Линд.

От Анн не последва никакъв отговор, освен още сълзи и по-буйно хълцане.

— Анн Шърли, когато ти задавам въпрос, искам да ми отговориш. Веднага да седнеш и да ми кажеш защо плачеш!

Анн, самата скръб, седна.

— Госпожа Линд е ходила днес горе да види госпожа Бари и госпожа Бари била в ужасно състояние — захлипа тя. — Казала й, че в събота съм напила Дайана и съм я изпратила у тях в срамно състояние. И казала, че аз трябва да съм безкрайно лошо, проклето момиче и тя никога, никога вече не ще позволи на Дайана да играе с мен. О, Марила, аз съм обзета от скръб.

Марила я загледа с безгранично изумление.

— Напила си Дайана! — повтори тя, когато можа да проговори. — Анн, ти или госпожа Бари е по-луда? Какво, за Бога, си й дала?

— Нищичко, освен малинов ликьор — изхлипа Анн. — Никога не съм мислила, че с малинов ликьор човек може да се напие, Марила, дори ако изпие три винени чаши както Дайана. О, това толкова… толкова много ми прилича на мъжа на госпожа Томас. Но аз не съм искала да я напия.

— Да я напиеш, дрън-дрън! — каза Марила и се отправи към килера във всекидневната. Там на полицата стоеше бутилката, която тя веднага позна като една от няколкото, напълнени с нейно тригодишно домашно касисово вино, с което беше прочута в Авонлий, при все че някои от по-строгите въздържатели, и госпожа Бари между тях, бяха много против него. И в същия този миг Марила си спомни, че е оставила бутилката с малиновия ликьор долу в избата, вместо в килера, както бе казала на Анн.

Тя се върна в кухнята с винената бутилка в ръка. Мускулите на лицето й се присвиваха пряко волята й.

— Анн, ти положително имаш дарба да се забъркваш в неприятности. Направила си това, че си дала на Дайана касисово вино, вместо малинов ликьор. Самата ти не знаеш ли разликата?

— Никога не съм го опитвала — отговори Анн. — Аз мислех, че това е ликьорът. Исках да бъда толкова… толкова… гостоприемна. На Дайана страшно й прилоша и трябваше да се прибере. Госпожа Бари казала, че е била мъртвопияна. Само се смеела като побъркана, когато майка й я питала какво е станало, после заспала и спала не знам колко часа. Майка й подушила дъха й и разбрала, че е пияна. Имала страхотно главоболие целия ден вчера. Госпожа Бари е толкова възмутена! Тя винаги ще мисли, че съм го направила нарочно.

— Аз бих казала, че ще е по-добре да накаже Дайана, че е била така ненаситна да изпие три чаши каквото и да било — рязко заключи Марила. — Ами че от три такива големи чаши е щяло да й прилошее, дори ако беше ликьор. Е, тази история ще бъде чудесен предлог за онези, които толкова ме нападат, че правя касисово вино, макар и да не съм правила вече три години, откакто разбрах, че свещеникът не го одобрява. Тази бутилка я държах за лек. Хайде, хайде, дете, не плачи. Аз не виждам вина в тебе, макар да съжалявам, че се е случило така.

— Трябва да плача — възрази Анн. — Сърцето ми е разбито. Звездите са против мен, Марила. Дайана и аз сме разделени завинаги. О, Марила, не съм и сънувала за това, когато за първи път дадохме клетва за приятелство.

— Не ставай глупава, Анн. Госпожа Бари ще разбере, когато научи истината, че ти всъщност нямаш никаква вина. Тя мисли, струва ми се, че си го направила като глупава шега или нещо такова. Най-добре ще е да отидеш горе довечера и да й обясниш как е станало всичко.

— Не ми стига смелост като си помисля да застана пред обидената майка на Дайана — въздъхна Анн. — Искам ти да отидеш, Марила. Ти имаш толкова много повече тежест, отколкото аз. Сигурно в твоите думи ще се вслуша по-лесно, отколкото в моите.

— Добре, ще отида — съгласи се Марила, като разсъди, че това ще е по-умно. — Хайде, не плачи, Анн. Всичко ще се нареди.

Марила беше променила мнението си, че всичко щяло да се нареди, когато се връщаше от „Градинския склон“. Анн я причакваше да се върне и се втурна при входната врата да я посрещне.

— О, Марила, по лицето ти познавам, че е било напразно — каза тя печално. — Госпожа Бари не иска да ми прости?

— Госпожа Бари, точно тя! — отсече Марила. — От всички опаки жени, които съм виждала, тя е най-опаката! Казах й, че всичко е станало по погрешка и ти не си виновна, но тя просто не ми повярва. И хубавичко ми натякна за моето касисово вино и как винаги съм разправяла, че то не може ни най-малко да навреди на никого. Аз й казах направо, че касисовото вино не е било направено, за да се пие по три чаши наведнъж, и ако някое мое момиче проявеше такава лакомия, щях да го нашляпам здравата за изтрезняване.

Много разстроена, Марила влезе стремително в кухнята и остави зад гърба си на входната врата една съвсем объркана нещастна душица. В следващия миг Анн се отправи гологлава в мразовития есенен здрач; тя закрачи много решително и твърдо надолу през сухата детелина на поляната, осветена от намалялата луна, увиснала ниско над западните гори. Госпожа Бари, отворила вратата в отговор на плахото почукване, видя на прага малка посетителка с побелели устни и молещи очи.

Лицето й се смрази. Госпожа Бари беше жена с големи предразсъдъци и антипатии, а гневът й беше този студен, враждебен гняв, който винаги най-трудно се сломява. За да бъдем справедливи към нея, трябва да кажем, че тя наистина вярваше, че Анн е напила Дайана само от злобна преднамереност, и искрено искаше да запази дъщеричката си да не бъде покварена от по-нататъшна близост с такова дете.

— Какво искаш? — запита тя студено.

Анн сключи ръце.

— О, госпожо Бари, моля ви се, простете ми. Аз не съм искала да… да… напия Дайана. Как бих могла? Само си представете, че сте бедно малко сираче, прието от добри хора, и че имате само една сърдечна приятелка в целия свят. Мислите ли, че бихте я напили нарочно? Аз мислех, че в бутилката има не е друго, а само малинов ликьор. Бях твърдо убедена, че е малинов ликьор. О, моля ви се, кажете, че няма да забраните на Дайана да играе с мене занапред. Ако й забраните, ще удавите живота ми в черен облак от мъка.

Тази реч, която щеше да смекчи сърцето на добрата госпожа Линд в същия миг, не оказа никакво въздействие върху госпожа Бари и само я раздразни още повече. Големите приказки и драматичните жестове на Анн будеха у нея подозрение и тя си въобразяваше, че детето й се присмива. Затова каза студено и жестоко:

— Аз мисля, че ти не си подходящо момиче за общуване с Дайана. Върви си по-добре у дома и се дръж както трябва.

Устните на Анн затрепериха.

— Няма ли да ми позволите да видя Дайана само веднъж още, да се сбогувам с нея? — умолително попита тя.

— Дайана отиде с баща си в Кармоди — отговори госпожа Бари, влезе вътре и затвори вратата.

Анн се върна в „Грийн Гейбълс“, потънала в мълчаливо отчаяние.

— Загубих и последната си надежда — каза тя на Марила. — Отидох горе и сама говорих с госпожа Бари и тя се държа с мен много обидно, Марила, мисля, че тя не е възпитана жена. Не ми остава нищо друго, освен да се моля, но нямам надежда, че това много ще помогне, Марила, защото не вярвам, че самият Господ може да направи много нещо е такъв упорит човек като госпожа Бари.

— Анн, не бива да казваш такива неща — скара й се Марила, като се мъчеше да не отвърне на това нечестиво разсъждение със смях, който я напушваше за нейно изумление. И наистина, когато разказа вечерта цялата история на Матю, тя се смя от сърце на горестта на Анн.

Но когато тихичко влезе в таванската стая и намери Анн заспала с мокро от сълзи лице, непривична нежност смекчи нейните черти.

— Бедната душичка — промърмори Марила и вдигна непослушна къдрица от мокрите бузи на детето. След това се наведе и целуна порозовялата бузка.