Серия
Необикновени пътешествия (32)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deux Ans de vacances, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 24 гласа)
Сканиране и разпознаване
unicode (2007)
Корекция
xsenedra (2007)

Издание:

Жул Верн. Две години ваканция

Роман в две части

Издателство „Отечество“, София, 1982

Преведе от френски: Борис Миндов

Библиотека „Избрани книги за деца и юноши“

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Христо Брайков

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Маргарита Чобанова

Код 11 95376 22532/6126–82

Френска. Първо издание. Изд. №818.

Дадена за набор август 1982 г. Подписана за печат октомври 1982 г.

Излязла от печат декември 1982 г. Формат 1/16/60/90

Печатни коли 21,50. Издателски коли 21,50. Усл. изд. коли 22,19. Цена 1,86 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2а, София

ДП „Георги Димитров“, кл. „Лозенец“, бул. „Г. Трайков“ 2а, София, 1982

 

Jules Verne. Deux ans de vacances

J. Hetzel et Cie, Paris, 1888


Много робинзоновци вече са държали будно любопитството на нашите млади читатели. Даниел Дефо в своя безсмъртен „Робинзон Крузо“ представя самотника; Вие в своя „Швейцарски Робинзон“ — семейството; Купър в „Кратерът“ — семейството с неговите разнородни съставки. В „Тайнственият остров“ аз сблъсках учени с несгодите на това положение. Измислени са още „Дванайсетгодишен Робинзон“, „Робинзон на ледовете“, „Момичета-робинзонки“ и т.н. Въпреки безчетния брой романи, съставляващи цикъла на робинзоновците, струваше ми се, че за да се довърши той, остава да се покаже група деца от осем до тринайсет години, изоставени на остров, където се борят за живот сред страстите, подклаждани от националните различия — с една дума, пансион от робинзоновци.

От друга страна, в „Петнайсетгодишният капитан“ аз се постарах да покажа на какво са способни храбростта и умът на едно дете в борба с опасностите и трудностите на едно начинание, непосилно за възрастта му. Но сметнах, че щом поуката, съдържаща се в тази книга, мрже да бъде полезна за всички, тя трябва да се допълни.

Именно с тази двояка цел бе създадена тази нова творба.

 

ЖУЛ ВЕРН

ПЪРВА ЧАСТ

I

Бурята. — Безпомощната шхуна. — Четири малки момчета на палубата ни „Слуи“. — Разкъсаният фок. — Оглед на вътрешността на яхтата, — Полу-задушеният юнга. — Кърмова вълна. — Земята в утринната мъгла. — Подводните скали.

 

 

През нощта на 9 март 1860 година облаците, сливайки се с морето, намаляваха видимостта до няколко метра.

По това разбунено море, сред кипящите вълни, които хвърляха оловносиви отблясъци, летеше лек кораб, почти със свити платна.

Това беше стотонна яхта — шхуна, както се наричат гое-летите в Англия и Америка.

Тази шхуна носеше името „Слуи“, но напразно бихте търсили да прочетете това название на кърмата й, тъй като в резултат от злополука — вълна или сблъскване — част от нея беше откъсната под хакаборда[1].

Беше единайсет часът вечерта. На тази географска ширина в началото на месец март нощите са още къси. Първите лъчи на зората трябваше да се появят едва към пет часа сутринта. Но дали когато слънцето озареше простора, опасностите, които застрашаваха „Слуи“, щяха да намалеят? Нямаше ли крехкото корабче да остане все така във властта на вълните? Разбира се, единствено укротяването на талазите, утихването на бурята можеше да го спаси от най-страшно корабокрушение, каквото се случва сред океана, далеч от всякаква земя, на която оцелелите биха могли да намерят спасение!

На кърмата на „Слуи“, до кормилното колело, стояха три момчета, едното от които беше на четиринайсет години, а другите две — по на тринайсет, както и един дванайсетгодишен юнга — негърче. Там те се мъчеха с дружни усилия да противостоят на напора на вълните, които подхвърляха яхтата насам-натам и заплашваха да я преобърнат. Трудна работа, защото кормилото се въртеше против волята им и можеше да ги запокити зад парапета. На всичко отгоре малко преди полунощ в борда на яхтата се блъсна такава огромна вълна, че по чудо не счупи кормилото.

Децата, повалени от удара, успяха почти веднага да се изправят.

— Работи ли кормилото, Бриан? — запита едното от тях.

— Да, Гордън — отговори Бриан, който бе заел отново мястото си и запазил пълно самообладание.

После, като се извърна към третото дете, добави:

— Дръж се здраво, Донифан, и да не губим кураж! Има и други, които трябва да спасяваме!

Тези няколко фрази бяха произнесени на английски, при все че акцентът на Бриан издаваше френския му произход. Като се обърна към юнгата, той запита:

— Да не си ранен, Моко?

— Не, господин Бриан — отговори юнгата. — Най-важното е да се стараем да поддържаме равновесието на яхтата върху вълните, иначе има опасност да отидем право на дъното!

В тоя момент се отвори бързо люкът#1, водещ към кают-компанията#2 на шхуната. На равнището на палубата се показаха две главици и заедно с тях мила муцунка на куче, което залая.

— Бриан! Бриан! — завика едно деветгодишно дете. — Какво става?

— Нищо, Айвърсън, нищо! — отговори Бриан. — Бъди тъй добър да слезеш обратно с Доул и то по-бързо!

— Много-ни е страх! — добави второто дете, още по-малко от първото.

— А другите? — запита Донифан.

— И другите! — отвърна Доул.

— Хайде, прибирайте се всички! — заповяда Бриан. — Затворете се, скрийте се под одеялата, стиснете очи и страхът ви ще изчезне! Няма опасност!

— Внимание! Нова вълна! — извика Моко.

Страшен удар блъсна кърмата на яхтата. Този път за щастие вълната не я заля, защото, ако водата проникнеше във вътрешността, през люка, натежалата яхта нямаше да може да се задържи на повърхността.

— Прибирайте се, де! — закрещя Гордън. — Прибирайте се, че ще ви дам да се разберете!

— Хайде, прибирайте се, дечица! — добави Бриан с по-благ тон.

Двете, глави изчезнаха тъкмо когато през люка се показа едно друго момче и запита:

— Нямаш ли нужда от нас, Бриан?

— Не, Бакстър — отговори Бриан. — Крос, Уеб, Сървис, Уилкокс и ти останете при малките! Ние четиримата сме достатъчни!

Бакстър затвори люка отвътре.

— И другите ги е страх! — бе казал Доул.

Но нима на борда на тази шхуна, понесена от урагана, имаше само деца? Да, нищо друго освен деца! А колко бяха те? Петнайсет, ако се броят Гордън, Бриан, Донифан и юнгата. При какви обстоятелства бяха попаднали на нея? Скоро ще узнаем.

А нямаше ли възрастен на яхтата? Капитан, който да я командува? Моряк, който да помага в нагласянето на платната? Кормчия, който да управлява сред тази буря! Не! Нито един!

Ето защо никой на борда не можеше да определи точното положение на „Слуи“ в тоя океан! И то какъв океан! Най-големият от всички! Тихият океан, който се простира на две хиляди левги ширина, от земите на Австралия и Нова Зеландия до бреговете на Южна Америка.

Но какво се бе случило? Дали екипажът на шхуната бе загинал при някаква катастрофа? Или го бяха отвлекли малайски пирати, оставяйки на борда само млади пътници, предоставени сами на себе си, а най-големият от тях имаше едва петнайсет години? Стотонна яхта трябва да разполага поне с капитан, боцман, петима-шестима моряци, ала от този персонал, необходим за управляването й, бе налице само юнгата! И най-после, откъде идеше тази шхуна, от кон райони на Австралазия или от кои архипелази на Океания, и от колко време и закъде пътуваше? На тези въпроси, които всеки капитан би задал, ако срещнеше „Слуи“ в тия далечни морски простори, тези деца сигурно биха могли да отговорят; но не се виждаше никакъв кораб — нито от трансатлантическите, чиито маршрути минават през моретата на Океания, нито от търговските параходи или платноходи, които Европа и Америка пращат със стотици към тихоокеанските пристанища. И дори когато някой от тези плавателни съдове, толкова мощни със своите машини или колела, се озовеше по тия места, зает изцяло в борба с бурята, той не би могъл да окаже помощ на една яхта, която морето подхвърляше като треска!

През това време Бриан и неговите другари се стараеха според силите си шхуната да не легне на единия или на другия си борд.

— Какво да правим? — попита в този момент Донифан.

— Всичко възможно, за да се спасим с божия помощ! — отвърна Бриан.

И това го казваше юноша, когато дори и най-енергичен възрастен човек едва ли би хранил някаква надежда!

Всъщност бурята се засилваше. Вятърът духаше с „мълниеносна скорост“, както се изразяват моряците, и това е много вярно, защото вихърът заплашваше да порази „Слуи“ като мълния. На всичко отгоре, от две денонощия вече грот-мачтата[2] и, счупена на четири стъпки над основата си, беше почти излязла от строя, тъй че не можеха да сложат платно, с помощта на което биха управлявали по-сигурно. Фок-мачтата[3], останала без флакщок[4], още се държеше, но поради разхлабените си ванти[5] можеше всеки момент да рухне на палубата. На носа останките от малкия кливер[6] плющяха като изстрели на огнестрелно оръжие. От всички платна бе останал само фокът[7], който заплашваше да се скъса, защото юношите нямаха сили да вържат последния риф[8], за да намалят площта му. Ако това станеше, шхуната не ще може повече да се държи по посоката на вятъра, вълните ще я блъскат отстрани, тя ще се преобърне, ще потъне, и пътниците й ще изчезнат заедно с нея в бездната. А никакъв остров не бяха забелязали досега в морето, никакъв континент не бе се появил на изток! Приближаването до брега криеше опасности, и все пак за тези деца то не беше така страшно, както яростта на това безбрежно море. Какъвто и да се окажеше брегът със своите плитчини, подводни скали, с разбиващите се в него огромни вълни, с прибоя, който блъска безспир скалите, този бряг, смятаха те, щеше да бъде спасение за тях, твърда земя, а не този океан, готов да се разтвори под нозете им!

Ето защо търсеха с очи някакво огънче, към което да се насочат.

Но никаква светлинка не се показваше в тази дълбока нощ!

Изведнъж, към един часа сутринта, страшен трясък заглуши воя на бурята.

— Фок-мачтата се счупи! — извика Донифан.

— Не! — възрази юнгата. — Платното се откъсна от въжетата си!

— Трябва да го махнем — каза Бриан. — Гордън, остани на кормилото с Донифан, а ти, Моко, ела да ми помогнеш!

Ако Моко в качеството си на юнга имаше известни познания по мореплаване, и на Бриан също не му липсваха. Преминал вече през Атлантическия и Тихия океан, за да дойде от Европа в Океания, той имаше горе-долу понятие от управляване на кораб. Ето защо другите момчета, които не разбираха нищо от това, бяха принудени да възложат на Моко и на него грижата да управляват шхуната.

Мигновено Бриан и юнгата се устремиха смело към носа на яхтата. За да не се преобърне тя, трябваше на всяка цена да махнат фока, който в долната си част се издуваше и наклоняваше шхуната така, че имаше опасност да я преобърне. В такъв случай тя нямаше да може вече да се изправи, ако не отсекат фок-мачтата в самата основа, след като счупят металните ванти; а по силите ли беше на деца да свършат тази работа?

При тези условия Бриан и Моко проявиха удивителна ловкост. Решили да запазят колкото е възможно повече от платното, за да могат, докато трае бурята, да държат „Слуи“ по посока на вятъра, те успяха да отпуснат въжето на реята[9], която се смъкна на четири-пет фута[10] от палубата. След като отрязаха с нож накъсаните останки от фока, те съединиха долните му ъгли с две въжета и ги вързаха за пръчките на фалшборда[11], при което двете смели момчета неведнъж рискуваха да бъдат отнесени от вълните.

С помощта на това до крайност намалено платно шхуната можеше да поддържа посоката, която следваше вече от толкова време. Вятърът облъхваше само корпуса и, но това беше достатъчно, за да се носи със скоростта на торпильор. И най-важното: — можеше да избягва вълните, тъй като се движеше по-бързо от тях и нямаше опасност някоя огромна вълна да се прехвърли през хакаборда.

След като свършиха тази работа, Бриан и Моко се върнаха при Гордън и Донифан, за да им помагат в кормуването.

В този момент люкът се отвори за втори път. Навън се подаде детска глава. Това беше Жак, братчето на Бриан, с три години по-малко от него.

— Какво искаш, Жак? — запита го батко му.

— Ела! Ела! — отвърна Жак. — Водата залива вече каюткомпанията!

— Не може да бъде! — извика Бриан.

И като се втурна към люка, бързо се заслуша надолу.

Каюткомпанията беше слабо осветена от една лампа, която се люлееше силно от страничното клатене на кораба. Под нейната светлина се виждаха дванайсетйна деца, проснати на диваните или на кушетките на „Слуи“. Най-малките — от осем до девет години — се притискаха едно о друго, обхванати от ужас.

— Няма опасност! — каза им Бриан, който искаше-първо да ги успокои. — Ние сме тук! Не бойте се!

После, като огледа със запалва фенер пода на каюткомпанията, той можа да се убеди, че известно количество вода течеше от единия до другия борд на яхтата.

Откъде идеше тази вода? Дали бе проникнала през някаква пукнатина в обшивката? Трябваше да се разбере това.

Пред каюткомпанията се намираше голямата каюта, до нея — трапезарията и кубрикът[12].

Бриан обходи тези различни помещения и забеляза, че водата не проникваше нито над ватерлинията[13], нито под нея. Тази вода, насъбрала се в задната част на яхтата, понеже кърмата й се беше наклонила, идеше от вълните, които бяха залели носа, а известно количество бе проникнало във вътрешността през люка на кубрика. Значи откъм тази страна нямаше никаква опасност.

Минавайки отново през каюткомпанията, Бриан успокои другарите си, и сам вече малко по-спокоен, се върна на мястото си при кормилото. Шхуната, много солидно построена и обшита наскоро със здрави медни листове, не пропускаше вода и беше в състояние да устои на напора на морето.

В момента беше един часът след полунощ. По това време на нощта, която гъстите облаци правеха още по-тъмна, бурята вилнееше със страшна ярост. Яхтата плаваше като че ли изцяло потопена в заобикалящата я вода. Остри крясъци на буревестници раздираха въздуха. Дали появяването им не показваше, че наблизо има земя? Не, защото те често се срещат на няколкостотин левги от брега. Освен това тези птици на бурите, безпомощни да се борят с въздушното течение, го следваха като шхуната, чийто устрем никаква човешка сила не беше в състояние да спре.

След един час на борда се чу втори трясък. Останките от фока се раздраха и в пространството захвърчаха късове платно, подобни на огромни чайки.

— Нямаме вече платно — извика Донифан — и не можем да сложим друго!

— Нищо! — отвърна Бриан. — Бъди сигурен, че от това скоростта ни няма да намалее.

— Добър отговор! — тросна се Донифан. — Ако така и управляваш…

— Пазете се от кърмовите вълни! — извика Моко. — Трябва да се вържем здраво, иначе ще ни отнесат.

Юнгата още не се бе доизказал, и няколко тона вода се прехвърлиха през хакаборда. Бриан, Донифан и Гордън бяха запокитени върху капака на люка, ала успяха да се вкопчат за него. Но юнгата бе изчезнал заедно с тая маса, която помете „Слуи“ от кърмата до носа; тя отнесе част от сала, двете лодки и яла[14], които би трябвало да бъдат прибрани, а също късове от рангоута[15] и нактоуза[16] с компаса. Но тъй като ударът разби фалшборда, водата можа да се оттече бързо, и това спаси яхтата от опасността да потъне под този огромен допълнителен товар.

— Моко! Моко! — завика Бриан, когато си възвърна способността да говори.

— Дали не е изхвърлен в морето? — обади се Донифан.

— Не! Нито се вижда нито се чува! — каза Гордън, наведен през борда.

— Трябва да го спасим да му хвърлим спасителен пояс с въжета! — отвърна Бриан.

И с глас, който ехтеше силно през няколкото секунди затишие, той се провикна отново:

— Моко! Моко!

— Помощ! Помощ! — отзова се юнгата.

— Той не е в морето — рече Гордън. — Гласът му иде от носа на шхуната!

— Аз ще го спася! — извика Бриан.

И запълзя по палубата, като се пазеше доколкото е възможно да не се удари в скрипците, които се люлееха на края на полуотпуснатите въжета, и да не падне на хлъзгавата палуба — почти неизбежно поради страничното клатене.

Гласът на юнгата раздра още веднъж въздуха. После всичко утихна.

В това време с големи усилия Бриан успя да се добере до люка на кубрика.

Той повика. Никой не му отговори.

Дали Моко не е отнесен от нова вълна, след като бе извикал за последен път? В такъв случай нещастното момче сега трябва да е далеч, много далеч срещу вятъра, защото вълната не можете да го носи със същата скорост, както шхуната. И значи е загинал.

Но не! До Бриан стигна по-слаб вик и той се втурна към брашпила[17], в поставката на който беше втикната основата на бушприта[18]. Там той напипа нечие тяло, което се мъчеше да се освободи.

Това беше юнгата, заклещен в ъгъла, образуван от фалшборда при носа. Гърлото му беше стегнато от въже, което от усилията му да го разхлаби се затягаше още повече. След като това въже го бе задържало в момента, когато огромната вълна щеше да го отнесе, нима сега щеше да умре от задушаване?

Бриан отвори ножа си и с мъка успя да пререже въжето, в което беше оплетен юнгата.

После отведе Моко на кърмата и когато той се съвзе достатъчно, за да може да говори, каза:

— Благодаря, господин Бриан, благодаря!

След това зае мястото си до кормилото, и четиримата се привързаха, за да могат да противостоят на огромните талази, които вятърът вдигаше срещу „Слуи“.

Въпреки предположението на Бриан, откакто не бе останало нищо от фока, скоростта на яхтата бе понамаляла, а това криеше нова опасност. Всъщност вълните, движейки се по-бързо от нея, можеха да я връхлетят от кърмата и да я залеят. Но какво да се прави? Невъзможно беше да се сложи ни най-малко късче платно.

В южното полукълбо месец март съответствуваше на месец септември в северното полукълбо и денят е равен на нощта. А тъй като беше вече около четири часът сутринта, хоризонтът щеше скоро да побелее на изток, сиреч над оная част от океана, към която бурята носеше „Слуи“. С настъпването на деня ураганът може да отслабне? А възможно е да се появи и земя и съдбата на този екипаж от деца да се реши след няколко минути? Това щеше да се види, когато зората обагреше далечния небосвод.

Към четири и половина няколко бледи лъча се плъзнаха към зенита. За нещастие мъглата все още ограничаваше видимостта на по-малко от четвърт миля. Виждаше се, че облаците се носят със страшна бързина. Ураганът ни най-малко не бе намалил силата си и в далечината морето чезнеше под пяната на бушуващите вълни. Шхуната, която ту се вдигаше върху гребена на някоя вълна, ту се спущаше в бездната, неведнъж би се преобърнала, ако застанеше с борд към вятъра.

Четирите момчета гледаха този хаос от разбунени вълни. Те добре съзнаваха, че ако скоро не настъпеше затишие, положението им щеше да стане безнадеждно. „Слуи“ не би могла да устои още двайсет и четири часа на морските вълни, които накрая щяха да разбият люковете.

В тоя момент Моко извика:

— Земя! Земя!

На юнгата се стори, че през една пролука в мъглата на изток забелязва очертания на бряг. Дали не се лъжеше? Трудно можеха да се различат тези неясни контури, които се сливаха толкова бързо с валмата на облаците.

— Земя ли? — откликна Бриан.

— Да — отговори Моко, — земя на изток! И посочи една точка на хоризонта, в момента скрита от струпалите се изпарения.

— Сигурен ли си? — попита Донифан.

— Да да! Разбира се! — отвърна юнгата. — Когато мъглата се разкъса отново, взрете се добре ей там малко вдясно от фок-мачтата Ето ето!

Мъглата започна да редее, да се отдръпва от морето и да се вдига към по-високите слоеве. След няколко минути океанът се появи отново на много мили разстояние пред яхтата.

— Да! Земя! Наистина земя! — възкликна Бриан.

— И то много ниска земя! — додаде Гордън, който разглеждаше по-внимателно забелязания бряг.

Този път вече нямаше никакво съмнение. На пет или шест мили, в широк отрязък от хоризонта се очертаваше земя — континент или остров. Следвайки посоката, от която бурята не й позволяваше да се отклони, след по-малко от един час „Слуи“ щеше неминуемо да се добере до нея. При това имаше опасност да се разбие, особено ако й се изпречеха подводни скали, преди да стигне равна земя. Но тези млади момчета дори не мислеха за това. В тая земя, разкрила се ненадейно пред очите им, те виждаха, можеха да видят само своето спасение.

В този момент вятърът задуха още по-яростно. „Слуи“, понесена като перце, се устреми към брега, който се открояваше ясно като мастилена черта на белезникавия фон на небето. На заден план се издигаше една скала, не по-висока от сто и петдесет-двеста фута. Отпред се простираше жълтеникав песъчлив бряг, ограден отдясно от заоблени масиви — изглежда, гора във вътрешността.

Ах, да успееше „Слуи“ да стигне този пясъчен плаж, без да срещне подводни скали, да намери подслон в устието на някоя река, може би тези млади пътешественици щяха да останат живи и здрави!

Докато Донифан, Гордън и Моко стояха на кормилото, Бриан мина към носа и загледа земята, която видимо се приближаваше, толкова бързо се движеше яхтата. Но напразно търсеше някакво място, на което яхтата би могла да се настани при по-благоприятни условия. Не се забелязваше нито устие на река или поток, нито дори пясъчна ивица, където „Слуи“ да може да се разположи веднага. Напротив, от другата страна на брега се очертаваше низ подводни скали, които подаваха черните си глави над вълните, а страшният прибой ги удряше непрекъснато. Там още при първия сблъсък „Слуи“ щеше да стане на трески.

Тогава Бриан разсъди, че е по-добре в момента, когато яхтата допре плитчината, всичките му другари да бъдат на палубата, и като отвори люка, извика:

— Всички горе!

Тутакси навън изскочи кучето, а след него към кърмата на яхтата се помъкнаха цяла дузина деца. Най-малките, като видяха вълните, които на плиткото изглеждаха още по-страшни, запищяха от ужас.

Малко преди шест часа сутринта „Слуи“ се приближи до плитчината с подводните скали.

— Дръжте се здраво! Дръжте се здраво! — завика Бриан.

И като смъкна половината от дрехите си, застана готов да помогне на тия, които прибоят би повлякъл, защото несъмнено яхтата щеше да бъде тласната към подводните скали.

Внезапно се почувствува първият трус. „Слуи“ се бе ударила с кърмата си; ио макар че целият й корпус се разтресе, през обшивката не проникна вода.

Повдигналата я втора вълна я отнесе на петдесетина фута напред, без дори да докосне скалите, чиито върхове се подаваха на много места. После се наклони на лявата си страна и се закова сред кипящия прибой.

Макар и да не беше вече в открито море, яхтата се намираше все още на четвърт миля от пясъчния бряг.

Бележки

[1] Хакаборд — горната закръглена част на кърмата на кораб. — Б. пр.

[2] Гротмачта — средната или най-високата мачта на кораб. — Б. пр.

[3] Фок-мачта — предна мачта. — Б. пр.

[4] Флагщок — прът за знаме, — Б. пр.

[5] Ванти — дебели въжета, поддържащи мачтата и свързани помежду си с тънки напречни върви във формата на стълба. — Б. пр.

[6] Кливер — предно триъгълно платно на кораб. — Б. пр.

[7] Фок — долното изправено платно на предната мачта. — Б. пр.

[8] Рифове — малки въженца, пришити под долната част на корабно платно. — Б. пр.

[9] Рея — напречно дърво на мачта, на което се закача с горния си край правоплатно. — Б. пр.

[10] Фут — мярка за дължина — 30,4 см. — Б. пр.

[11] Фалшборд — лека обшивка на борда на кораб над горната палуба. — Б. пр.

[12] Кубрик — помещение за матроския състав на кораб. — Б. пр.

[13] Ватерлиния — чертата по борда, до която корабът е потопен във водата. — Б. пр.

[14] Ял — голяма лодка. — Б. пр.

[15] Рангоут — съвкупност от дървените мачти на мораб, върху които се поставят платната. — Б. пр.

[16] Нактоуз — дървено шкафче р цилиндрична форма, в горната основа на което се поставя корабният компас. — Б. пр.

[17] Брашпил — скрипец на кораб за вадене на котвата. — Б. пр.

[18] Бушприт — полегато дърво на носа на кораб. — Б. пр.