Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Green Gables, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

ИК „ПАН’96“, София, 1996

Редактор: Цанко Лалев

ISBN: 954-657-110-5

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава
Концерт, катастрофа и признание

— Марила, може ли да отида да видя Дайана само за минутка? — запита Анн, дотичала задъхана от източната таванска стая.

— Не виждам защо ще миткаш, след като се е стъмнило — отряза накъсо Марила. — Двете с Дайана дойдохте от училище заедно и после стояхте там долу на снега още половин час и езиците ви не спряха, дъра-дъра. Тъй че не ти е чак толкова дотрябвало да я видиш пак.

— Но тя иска да ме види — замоли се Анн. — Имала да ми казва нещо много важно.

— Отде знаеш, че има?

— Защото току-що ми сигнализира от прозореца си. Ние сме си уговорили начин да сигнализираме със свещите и парче картон. Слагаме свещта на перваза и светваме, като движим картона напред-назад пред пламъка. Толкова светвания значат едно или друго нещо. Това беше мое хрумване, Марила.

— В това съм сигурна, че ти си го измислила — рече натъртено Марила. — Следващата стъпка ще бъде да подпалите пердетата с глупавото ви сигнализиране.

— О, ние много внимаваме, Марила. И е толкова интересно. Две светвания значат „Там ли си?“. Три значат „Да“, а четири „Не“. Пет значат „Ела колкото можеш по-бързо, защото имам да ти обадя нещо важно“. Дайана току-що ми светна пет пъти и аз направо се измъчвам да узная какво е то.

— Добре, няма защо повече да се измъчваш — саркастично каза Марила. — Можеш да отидеш, но трябва да си пак тук точно след десет минути, помни го това!

Анн го запомни и се върна в уреченото време, при все че надали някой смъртен ще може някога да разбере какво й е струвало да научи важното съобщение на Дайана в рамките на десет минути. Обаче все пак тя успя да го направи.

— О, Марила, помисли си само! Нали знаеш, утре Дайана има рожден ден. И майка й е казала, че може да ме покани да отида от училище с нея у тях и да остана цялата нощ там. А братовчедите й щели да дойдат от Нюбридж с голяма шейна за бала на Клуба за дискусии утре вечер в залата. И щели да заведат Дайана и мен на концерта… ако ти ми позволиш да отида, искам да кажа. Нали ще ме пуснеш, Марила? О, аз съм толкова развълнувана!

— В такъв случай можеш да се успокоиш, защото няма да отидеш. По-добре е да си у дома, в собственото си легло, а колкото за този концерт на клуба, то е празна работа и на малки момичета не трябва въобще да им позволяват да ходят на такива места.

— Аз съм сигурна, че Клубът за дискусии е най-почтено сдружение — възрази Анн.

— Не казвам, че не е. Обаче ти няма да започнеш да се развяваш по концерти и да бъдеш навън по цели нощи. Хубави неща за деца! Аз съм изненадана, че госпожа Бари разрешава на Дайана да отиде!

— Но то е такъв съвсем изключителен случай — проточи готовата да се разплаче Анн. — Дайана има само един рожден ден на година. Рождените дни не са толкова обикновено нещо, Марила. Приси Андрюс ще декламира едно толкова поучително стихотворение, Марила. Сигурна съм, че за мен ще е много добре да го чуя. А хорът ще пее четири хубави трогателни песни, почти толкова добри, колкото църковните химни. И, о, Марила, свещеникът ще участва; да, наистина ще участва; той ще произнесе слово. То ще бъде почти същото нещо като проповед. Моля ти се, може ли да отида, Марила?

— Нали чу какво ти казах, Анн? Сега събуй се и лягай. Часът минава осем.

— Има и още едно нещо, Марила — каза Анн с вид, който подсказваше, че използва последната си възможност. — Госпожа Бари казала на Дайана, че можем да спим на леглото в стаята за гости. Помисли за честта, която оказват на малката ти Анн, като я слагат на леглото в стаята за гости!

— Това е чест, без която ще трябва да минеш. Върви да си лягаш и да не съм чула нито дума повече!

Когато Анн се качи скръбно горе със сълзи, стичащи се по бузите, Матю, който като че ли беше дълбоко заспал на креслото по време на целия диалог, отвори очи и заяви категорично:

— Ами, Марила, аз мисля, че би трябвало да пуснеш Анн да отиде.

— А пък аз не мисля! — сопна се Марила. — Кой възпитава това дете, Матю, ти или аз?

— Ами, ти — призна Матю.

— Тогава няма да ми се месиш.

— Ами, аз не меся. Това не е месене. Нима се меся, като си имам свое мнение? А моето мнение е, че би трябвало да позволиш на Анн да отиде.

— Ти би мислил, че трябва да пусна Анн да отиде на луната, щом й е дошло на ум, не се и съмнявам — беше любезното възражение на Марила. — Можеше да й позволя да прекара нощта с Дайана, ако туй беше всичко. Но не одобрявам това отиване на концерта. Ще отиде там, ще настине като нищо и ще напълни главата си с глупости и възбуда. Това ще я разстрои за цяла седмица. Аз разбирам по-добре от теб наклонностите на това дете и кое е добро за него, Матю.

— Аз мисля, че би трябвало да пуснеш Анн да отиде — твърдо повтори Матю. Да води спорове много не го биваше, но да държи здраво на мнението си положително умееше. Марила безпомощно изпъшка и потърси спасение в мълчанието. На другата сутрин, когато Анн миеше съдовете от закуска в кухненския килер, на отиване в обора Матю пак се спря при Марила:

— Аз мисля, че би трябвало да пуснеш Анн да отиде, Марила.

За миг Марила като че ли щеше да каже нередни неща. После отстъпи пред неизбежното и отрони язвително:

— Прекрасно, нека отиде, щом нищо друго не може да те задоволи.

Анн изхвръкна от килера с мокра кърпа за съдове в ръка.

— О, Марила, Марила, кажи пак тези благословени думи!

— Струва ми се, достатъчно е да ги кажа веднъж. Това е решение на Матю и аз си измивам ръцете. Ако хванеш пневмония, като спиш в чуждо легло или на излизане от тази гореща зала посред нощ, не обвинявай мен, обвинявай Матю. Анн Шърли, от теб капе мазна вода по целия под. Никога не съм виждала такова разсеяно дете!

— О, зная, че ти причинявам много ядове, Марила — призна смирено Анн. — Аз правя толкова много грешки. Но я си помисли само за всичките грешки, които не правя, при все че би могло и да ги направя. Ще ида да взема малко пясък и ще изтъркам петната, преди да отида на училище. О, Марила, сърцето ми просто бе закопняло за този концерт. Никога в живота си не съм била на концерт и когато другите момичета говорят в училище за концерти, чувствам се някак излишна. Ти не си знаела точно как се чувствам аз в такива моменти, но виждаш, че Матю е знаел. Матю ме разбира, а е толкова хубаво да бъдеш разбирана, Марила.

Анн беше твърде възбудена, за да се представи добре тази сутрин в училището. Гилбърт Блайт я надмина по правопис в класа и я остави съвсем назад по устно смятане. Последвалото чувство на унижение обаче беше по-слабо, отколкото е могло да бъде, благодарение на концерта и леглото в стаята за гости. Двете с Дайана говориха за това толкова много целия ден, щото, ако учителят им беше по-строг от господин Филипс, щяха да бъдат най-безмилостно смъмрени.

Анн изпитваше чувството, че нямаше да има сили да го понесе, ако не беше отишла на концерта, защото целия този ден в училището не се говореше за нищо друго. Клубът за дискусии в Авонлий, който уреждаше сбирки двуседмично през цялата зима, беше имал няколко по-малки безплатни забави, но тази щеше да бъде нещо голямо, с десет цента вход в полза на библиотеката. Младежта от Авонлий репетираше от седмици насам и всички ученици особено се интересуваха от концерта заради по-големите си братя и сестри, които щяха да участват. Всички в училището от деветгодишна възраст нагоре се надяваха да отидат, с изключение на Кари Слоун, чийто баща споделяше мнението на Марила за посещаването на вечерни концерти от малки момичета. Кари Слоун плака над граматиката си целия следобед и мислеше, че този живот не заслужава да се живее.

За Анн истинската възбуда започна с края на учебния ден и нарастваше в кресчендо, докато стигна до неудържим възторг на самия концерт. След това имаше „истински прекрасен чай“, а после дойде възхитителната задача на обличането в стаичката на Дайана на горния етаж. Дайана среса косата на Анн отпред направо нагоре в модната фризура „помпадур“, а Анн върза панделките на Дайана с изключителната си сръчност; след това опитваха да подредят косите си отзад по не по-малко от пет-шест начина. Най-после бяха готови, с пламнали бузи и очи, блеснали от възбуда.

Което си е вярно, сърцето на Анн неволно се свиваше, когато сравняваше простичката си черна барета и безформеното, ушито у дома сиво палто с тесни ръкави — с кокетната кожена шапка и изящното палтенце на Дайана. Но тя навреме си спомни, че има въображение и може да го използва.

После пристигнаха от Нюбридж братовчедите на Дайана, семейство Мърей; те всички се наблъскаха в голямата шейна — множество рошави палта сред постланата вътре слама. Анн се наслаждаваше на пътуването до залата, на хлъзгането по атлазено-гладки пътища със сняг, хрускащ под плазовете. Имаше величествен залез и заснежените височини и тъмносините води на залива изглеждаха вградени в това великолепие — огромна купа от бисер, препълнена с вино и огън. Звънчетата на шейните и далечен смях долитаха от всички страни, като веселие на горски елфи.

— О, Дайана — прошепна Анн и стисна свилата се в кожена ръкавица ръка на приятелката си, — не прилича ли всичко това на прекрасен сън? Нима аз изглеждам същата както винаги? Усещам се толкова различна, че ми се струва то да личи по вида ми.

— Изглеждаш страшно хубава — отвърна Дайана, която получила току-що комплимент от едного от братовчедите си, чувстваше, че и тя трябва да продължи с комплимент. — Имаш прекрасен цвят на лицето.

Програмата тази вечер беше редица от „сензационни номера“ поне за една слушателка в залата и както Анн увери Дайана, всяка следваща сензация беше по-сензационна от предишната. Когато Приси Андрюс, пременена с нова рокля от розова коприна, с бисерна огърлица на гладката си бяла шия и истински карамфили в косата (предаваният шепнешком слух гласеше, че били донесени по поръчка на учителя чак от града), „се изкачи по хлъзгавата стълба, тъмна и без лъч светлина“, Анн потръпна, като си представи как се чувства тя; когато хорът запя „Високо над цветята нежни“, Анн загледа тавана, сякаш на него имаше фрески с ангели; когато Сам Слоун започна да обяснява и илюстрира „Как Секъри насади квачка да мъти“, Анн се смя така, че хората, които седяха наоколо, започнаха да се смеят също, повече заразени от настроението й, отколкото на избрания разказ, който беше съвсем изтъркан дори за Авонлий; а когато господин Филипс рецитира речта на Марк Антоний пред останките на Цезар с най-прочувствен тон (и поглеждаше Приси Андрюс в края на всяко изречение), Анн почувства, че би могла да скочи на крака и да се разбунтува, стига да се надигне и един-единствен римлянин.

Само един номер от програмата не можа да я заинтересува. Когато Гилбърт Блайт рецитира „Бинген на Рейн“, тя вдигна прочитната си книга от библиотеката и я чете, докато той не свърши; тогава остана закована и неподвижна, а Дайана ръкопляска, докато не й изтръпнаха ръцете.

Вкъщи стигнаха чак в единадесет, преситени от развлечения, но все пак с неуталожено още желание да обсъждат всичко преживяно. Изглежда всички си бяха легнали и къщата бе тъмна и тиха. Анн и Дайана отидоха на пръсти в тесния и дълъг салон, от който се влизаше в стаята за гости. Там беше приятно топло и беше осветено само от жаравата на камината.

— Хайде да се съблечем тука — предложи Дайана. — Тука е приятно и топло.

— Не беше ли възхитителна тази вечер? — въздъхна с възторг Анн. — Трябва да е прекрасно да се изправиш и да рецитираш там. Мислиш ли, че някой ден ще поискат от нас да го направим, Дайана?

— Да, разбира се, някой ден. Те винаги карат по-големите ученици да рецитират. Гилбърт Блайт излиза често, а той е само две години по-голям от нас. О, Анн, как можеш да се преструваш, че не го слушаш. Когато стигна до стиха „Има друга, не сестра му“, той гледаше право към тебе.

— Дайана — каза с достойнство Анн, — ти си моята сърдечна приятелка, но дори и на теб не мога да позволя да ми говориш за този човек. Готова ли си за лягане? Хайде да се надбягваме, да видим кой ще стигне леглото пръв.

Предложението се хареса на Дайана. Двете облечени в бяло фигурки се спуснаха по дългия салон, през вратата на стаята за гости и тупнаха върху леглата едновременно. И тогава… нещо се раздвижи под тях… чу се изохкване и вик… и някой рече с глух глас:

— Боже Господи!

Анн и Дайана сами не разбраха как скочиха от това легло и се втурнаха вън от стаята. Знаеха само, че след това безумно бягство се заизкачваха на пръсти на горния етаж.

— О, кой беше това… какво беше то? — пошепна Анн; зъбите й тракаха от студ и уплаха.

— Беше леля Джоузефин — отговори Дайана, задавяйки се от смях. — О, Анн, това беше леля Джоузефин, както и да се е озовала там. О, и аз съм сигурна, че тя ще бъде разярена. Това е ужасно… то е наистина ужасно… но случвало ли ти се е някога нещо толкова смешно, Анн?

— Коя е леля Джоузефин?

— Тя е леля на татко и живее в Шарлоттаун. Тя е страшно стара, в никой случай не по-малко от седемдесет, и не вярвам изобщо някога да е била малко момиче. Чакахме я да дойде на гости, но не толкова рано. Тя е ужасно строга и възпитана и, сигурна съм, страхотно ще се кара за това нещо. Няма как, ще трябва да спим с Мини Мей, а само да знаеш как рита тя.

Госпожица Джоузефин Бари не слезе за ранната закуска сутринта. Госпожа Бари се усмихна мило на двете момиченца.

— Добре ли прекарахте снощи? Помъчих се да остана будна докато се върнете, понеже исках да ви кажа, че е дошла леля Джоузефин и вие двете в края на краищата трябва да се качите горе; но бях толкова уморена, че заспах. Надявам се, не сте разтревожили леля ти, Дайана.

Дайана сдържано замълча и двете с Анн скришом размениха през масата виновна усмивка от напушилия ги смях. Анн побърза да се прибере след закуска и затова остана в блажено незнание за последвалите разправии, станали в дома на Бари, до късно следобед, когато отиде при госпожа Линд с поръчение от Марила.

— Значи ти и Дайана снощи сте уплашили госпожица Бари кажи-речи до смърт? — строго попита госпожа Линд, но с искрици смях в очите. — Госпожа Бари беше тука преди няколко минути на път за Кармоди. Това нещо действително я е разтревожило. Старата госпожица Бари била страхотно ядосана, когато станала тази сутрин, а ядът на госпожица Бари не е шега работа, мога да те уверя. Не искала изобщо да говори на Дайана.

— Вината не е на Дайана — отговори разкаяно Анн. — Вината е моя. Аз предложих да се надбягваме, да видим кой ще стигне леглото пръв.

— Знаех си аз! — възкликна госпожа Линд с тържествуващ тон на човек, спечелил облог. — Знаех, че предложението е дошло от теб. Както и да е, то е причинило куп неприятности, ето къде е работата. Старата госпожица Бари е дошла тука, за да гостува цял месец, а сега заявява, че нямало да остане нито ден повече и се връща в града още утре, въпреки че е неделя. Щяла да си отиде днес, ако бяха могли да я вземат. Била обещала да плати за цял срок уроци по пиано за Дайана, но сега решила да не прави нищичко за момиче с такова хлапашко поведение. О, представям си, че е било много весело у тях тая сутрин! Господин и госпожа Бари трябва да са се чувствали изиграни. Старата госпожица Бари е богата и те биха искали да не си развалят отношенията с нея. Разбира се госпожа Бари не ми каза точно това, но мога доста добре да съдя за човешката природа, това е то.

— Аз съм толкова нещастно момиче — печално каза Анн. — Вечно се заплитам в неприятности, като заплитам в тях и най-добрите си приятели, хора, за които бих си дала живота. Можете ли да ми кажете защо е така, госпожо Линд?

— То е, защото постъпваш твърде необмислено и прибързано, дете мое, ето защо е така. Никога не се спираш да помислиш: каквото и да ти дойде на ум да кажеш или да направиш, ти го казваш или правиш, без да го обмислиш поне за миг.

— О, че това е най-хубавото в цялата работа — протестира Анн. — Нещо просто ти проблясва в ума, толкова вълнуващо, и трябва веднага да му дадеш път. Ако спреш да обмисляш, разваляш всичко. Не сте ли чувствали така и вие, госпожо Линд?

Не, госпожа Линд не била чувствала така. Тя мъдро поклати глава.

— Трябва да се научиш малко да мислиш, Анн, това е всичко. Трябва да постъпваш според пословицата „Три пъти мери, един път режи“. Понякога това важи и за скачане в легло.

Госпожа Линд се засмя, доволна от безобидната си шега, но Анн остана тъжна и замислена. Не виждаше нищо смешно в положението, което в нейните очи изглеждаше много сериозно. Когато излезе от госпожа Линд, тя тръгна напреко през хваналите ледена корица полета към „Градинския склон“. Дайана я посрещна на кухненската врата.

— Леля Джоузефин била много ядосана, така ли е? — пошепна Анн.

— Да — отговори Дайана с едва сдържан смях и хвърли неспокоен поглед към затворената врата на всекидневната. — Тя направо подскачаше от яд, Анн. О, как се караше! Каза, че не е виждала момиче с по-лошо държане и че родителите ми трябвало да ги е срам от начина, по който са ме възпитали. Казва, че нямало да остане, а на мен, да ти кажа, ми е все едно. Но на татко и мама не е.

— Защо не им каза, че виновна бях аз? — рязко запита Анн.

— Такова нещо много ми приляга, нали? — справедливо докачена каза Дайана. — Не съм от тия, дето издават, Анн Шърли, а освен това съм точно толкова виновна, колкото и ти.

— Добре, тогава ще й го кажа самата аз — решително заяви Анн.

Дайана я загледа сащисано.

— Анн Шърли, да не си посмяла… тя жива ще те изяде!

— Не ме плаши, че вече достатъчно съм уплашена — замоли й се Анн. — По-лесно бих застанала пред дулото на някой топ. Но съм длъжна да го направя. Грешката беше моя и аз трябва да го призная. За щастие имам опит да си признавам.

— Е, тя е в стаята — каза Дайана. — Можеш да влезеш, щом искаш. Аз не бих посмяла. И не вярвам, че поне мъничко ще оправиш нещата.

С това насърчение Анн реши да влезе в бърлогата на звяра, с други думи, без колебание отиде до вратата на всекидневната и едва чуто почука. Отвътре се чу остро „Влез“.

Госпожица Джоузефин Бари, слаба, скована и сурова, плетеше пред камината с ненамаляващо настървение, а очите й се стрелкаха през очилата със златни рамки. Тя се завъртя на стола си, очаквайки да види Дайана, а видя момиченце с пребледняло лице, в чиито очи се четяха смесени отчаяна смелост и скрит ужас.

— Коя си ти? — безцеремонно и властно попита госпожица Джоузефин Бари.

— Аз съм Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ — отговори малката посетителка с треперещ глас и сключи ръце с присъщия на нея жест. — И съм дошла да си призная, много ви моля.

— Да си признаеш какво?

— Че всичко със скачането на леглото върху вас стана по моя вина. Аз го предложих. Дайана никога не би помислила за такова нещо, сигурна съм. Дайана е много благовъзпитано момиче, госпожице Бари. Тъй че трябва да разберете колко несправедливо е да обвинявате нея.

— О, трябва, а? Аз по-скоро мисля, че Дайана е имала поне свой дял в скачането. Такова държане в почтена къща!

— Но ние го правихме само на смях — настоя Анн. — Мисля, че би трябвало да ни простите, госпожице Бари, сега, след като се извинихме. Но във всеки случай моля да простите на Дайана и да наредите да си взима уроците по пиано. Дайана мечтае за уроци по пиано, госпожице Бари, а аз зная много добре какво значи да мечтаеш за нещо и да не го получиш. Ако трябва да се сърдите на някого, сърдете се на мен. Аз тъй съм свикнала от ранното си детство хората да ми се сърдят, че мога да го понеса много по-лесно, отколкото Дайана.

По това време злобното огънче в очите на старата дама беше доста поугаснало и на негово място бе заблестял развеселен интерес. Но въпреки всичко тя каза неотстъпчиво:

— Според мене това, че сте го направили на смях, не е никакво извинение. Малки момичета никога не са си позволявали този род шеги, когато аз бях млада. Ти не знаеш какво е след дълго и уморително пътуване две големи момичета да те събудят от дълбок сън, като изведнъж се стоварят отгоре ти.

— Аз не зная, но мога да си го представя — живо отговори Анн. — Сигурна съм, че трябва много да ви е разтревожило. Но да видим и нашата страна на въпроса. Имате ли въображение, госпожице Бари? Ако имате, сложете себе си на нашето място. Ние не знаехме, че на това легло има някой и вие ни уплашихте почти до смърт. Беше просто ужасно. Така се чувствахме, а освен това не можахме да спим в стаята за гости, както ни бе обещано. Предполагам, че вие сте свикнали да спите в стаи за гости. Но само си представете как щяхте да се чувствате, ако бяхте малко сираче, което никога не е имало тази чест.

Цялата злоба беше угаснала до това време. Госпожица Бари фактически се изсмя — звук, който накара Дайана, която в безмълвен страх чакаше вън в кухнята, да си отдъхне с облекчение.

— Боя се, че моето въображение е малко ръждясало: твърде дълго не съм го използвала — каза госпожица Бари. — Трябва да призная, че твоите доводи за оправдание са точно толкова силни, колкото моите за обвинение. Всичко зависи от това, как ще погледнеш на нещата. Седни тука и ми разкажи за себе си.

— Много съжалявам, но не мога — твърдо отговори Анн. — Бих искала, понеже изглежда да сте интересна дама и може дори да сте сродна душа, макар и да не ми приличате на такава. Но аз съм длъжна да се върна у дома при госпожица Марила Кътбърт. Госпожица Марила Кътбърт е много мила жена, която ме е взела, за да ми даде добро възпитание. Тя прави всичко, каквото може, но то е много обезсърчаваща работа. Вие не бива да смятате нея за виновна, че съм скочила върху леглото. Но понеже си отивам, много бих искала да ми кажете дали ще простите на Дайана и ще останете толкова, колкото сте смятали да прекарате в Авонлий.

— Мисля, че може и да остана, ако ти идваш да поприказваш с мен от време на време — реши госпожица Бари.

Тази вечер госпожица Бари подари на Дайана сребърна гривна и каза на родителите й, че е разопаковала куфара си.

— Реших да остана просто, за да се запозная по-добре с това момиче Анн — откровено обясни тя. — Тя е забавна за мен, а на моите години забавен човек е рядкост.

Единствената забележка на Марила, когато чу тази история, беше:

— Нали ти казах! — бележката беше отправена към Матю.

Госпожица Бари остана уговорения месец и след това още. Беше по-приятна гостенка, отколкото обикновено, понеже Анн поддържаше доброто й настроение. Станаха близки приятелки.

Когато си отиваше, госпожица Бари каза:

— Помни, Анн, моето момиче, че когато дойдеш в града, трябва да ми бъдеш гостенка и ще те сложа да спиш в моето най-специално легло за гости.

— В края на краищата госпожица Бари се оказа сродна душа — довери Анн на Марила. — Не може да се помисли така, като я погледнеш, но си е. Не можеш да го разбереш веднага, както е с Матю, но след малко го разбираш. Сродните души не са чак толкова редки, както си мислех. Чудесно е, че ги има толкова много по света.