Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (8)

Осма глава
Възпитаването на Анн започва

Поради съображения, известни единствено на самата нея, Марила до следващия следобед не каза на Анн, че тя ще остане в „Грийн Гейбълс“. До обяд тя държа детето заето с разни задачи и я наблюдаваше с остър поглед, докато ги изпълняваше.

До пладне стигна до заключението, че Анн е пъргава и послушна. Работи с желание и бързо се учи; най-сериозният й недостатък като че ли е склонността да се унася в мечти сред работата и съвсем да забравя за нея, докато не бъде върната на земята от рязко смъмряне или сторена голяма грешка.

След като свърши миенето на чиниите от обеда, тя се изправи неочаквано срещу Марила с вид на човек, взел непоколебимо решение да научи най-лошото. Слабото й дребничко телце трепереше от глава до крака, лицето й пламтеше, а очите й бяха така разширени, че изглеждаха почти черни. Тя стисна силно ръцете си и заговори с умоляващ глас:

— Ах, моля ви се, госпожице Кътбърт, няма ли да ми кажете дали ще ме изпратите обратно, или не? Цялата сутрин съм се мъчила да бъда търпелива, но чувствам, че не мога да издържа повече, без да го зная. Това е ужасно чувство. Моля ви се, кажете ми!

— Не си изплакнала кърпата за чинии с чиста гореща вода, както ти казах — невъзмутимо отвърна Марила. — Иди да я изплакнеш, преди да ми задаваш други въпроси, Анн.

Анн отиде да изплакне кърпата. После се върна при Марила и заби умоляващ поглед в лицето й.

— Е — започна Марила, като не можа да намери друго извинение да забави още отговора си, — струва ми се, бих могла да ти кажа, че Матю и аз решихме да те задържим… разбира се, ако се стараеш да бъдеш добро момиченце и да бъдеш благодарна. Чакай, детенце, какво има пък сега?

— Аз плача — отговори Анн смутено. — Не мога да кажа защо. Толкова се радвам, че повече не може. Ах, струва ми се, че „радвам се“ съвсем не е точната дума. Аз се радвах на Белия път и на вишневия цвят… но това! О, то е нещо по-голямо от радост. Аз съм толкова щастлива! Аз ще се мъча да бъда толкова добра! Сигурно ще бъде трудно, защото госпожа Томас често казваше, че съм страхотно проклета. Но ще се старая с всички сили. Обаче можете ли да ми кажете защо плача?

— Предполагам, защото си прекалено възбудена и развълнувана — обясни неодобрително Марила. — Седни тук на стола и се помъчи да се успокоиш. Боя се, че и плачеш, и се смееш прекалено лесно. Да, можеш да останеш тук и ние ще се стараем да бъдем добри с теб. Трябва да ходиш на училище, но само след две седмици започва ваканция, та за тебе няма смисъл да тръгваш сега, а през септември, когато отново отварят училището.

— Как да ви наричам? — запита Анн. — Винаги ли ще казвам „госпожице Кътбърт“? Може ли да ви наричам „леля Марила“?

— Не, ще ме наричаш просто „Марила“. Не съм свикнала да ме наричат „леля Марила“ и то ще ме нервира. И ще ми говориш на „ти“.

— Ужасно неучтиво звучи да казвам само „Марила“ — протестира Анн.

— Струва ми се, че няма да има нищо неучтиво в това, стига да внимаваш и да говориш учтиво. Всички в Авонлий, и млади, и стари, ме наричат „Марила“, всички, освен свещеника. Той казва „госпожице Кътбърт“… когато не забрави.

— Много бих искала да ви наричам „леля Марила“ — каза Анн замислено. — Никога не съм имала леля или изобщо някакви роднини, дори и баба. Така бих се чувствала, че съм наистина ваша. Не може ли да ви наричам „леля Марила“?

— Не. Не съм ти леля и мисля, че не е правилно да наричаш хората с имена, които не са техни.

— Но ние бихме могли да си представяме, че сте ми леля.

— Аз не бих могла — непреклонно отрече Марила.

— Никога ли не си представяте нещата по-други, отколкото са наистина? — попита Анн с широко отворени очи.

— Никога.

— О! — Анн дълбоко въздъхна. — О, госпожице… Марила, колко много губите!

— Мисля, че не е правилно да си представяш нещата по-други, отколкото са наистина — сопна се Марила. — Когато ни изправя пред известни обстоятелства, Господ не желае да си представяме, че ги няма. А, това ме подсеща нещо. Иди в гостната, Анн, ама хубаво да си избършеш краката и да не пуснеш вътре никакви мухи, и ми донеси илюстрованата картичка, дето е на камината. На нея има „Отче наш“ и днес следобед през свободното си време ще го научиш наизуст. Да няма вече такива молитви, каквито чух снощи.

— Сигурно не съм сполучила — опита се да се извини Анн, — но нали знаете… нали знаеш, никога не бях се молила. Не може да искаш човек да се моли много добре още от първия път, нали? След като си легнах, измислих чудесна молитва, както бях обещала. Беше дълга почти като на свещеника и толкова поетична! Но ще повярвате ли… ще повярваш ли? Не можах да си спомня нито една думичка, когато се събудих сутринта. А ме е страх, че никога вече не ще мога да измисля друга като нея. Не знам защо нещата не са толкова добри, когато ги измисляш за втори път. Никога ли не си забелязала това?

— Да ти кажа нещо, за което да си вземеш бележка, Анн. Когато ти заръчам да направиш нещо, искам да ме послушаш веднага, не да стоиш като закована и да разсъждаваш. Хайде, върви и направи каквото ти казах.

Анн тозчас се запъти към гостната на другата страна на хола, но не се върна; след като я чака десетина минути, Марила остави плетивото си и се запъти подире й със строго изражение. Тя завари Анн застанала неподвижно пред закачена между два прозореца картина; с ръце, стиснати на гърба, и лице, вдигнато нагоре, със замечтани очи. Белите и зелените светлинни петна, процедили се отвън през ябълковите дървета и преплетените лози, озаряваха унесената фигурка с почти неземно сияние.

— Анн, за какво си се замислила? — остро я попита Марила.

Анн се стресна и се завърна на земята.

— За това — пророни тя и посочи картината, една доста жива литография, озаглавена „Христос благославя децата“. — И тъкмо си представях, че съм една от тях, че съм момиченцето със синята рокличка, дето стои самичко там в ъгъла, сякаш си няма никого, като мене. Изглежда самотно и тъжно, нали? Трябва да е било без баща и без майка. Но е искало да го благословят и него, затуй е застанало плахо настрана от насъбралите се, с надеждата, че само Той ще го забележи. Сигурна съм, че зная точно как се е чувствало. Сърцето му трябва да е било разтуптяно и ръцете трябва да са били изстинали, като моите, когато те питах дали мога да остана. Било го е страх, че Той може да не го забележи. Но Той сигурно е забелязал, не мислиш ли? Аз се мъчех да си представя всичко това: как то цялото време се приближава малко по малко, докато е вече съвсем близо до Него, и после Той ще го погледне и ще сложи ръка на косичката му, и — о! — как то ще изтръпне от радост! Но бих искала художникът да не беше Го нарисувал толкова скръбен. Навсякъде го рисуват така, ако си забелязала. Но аз не вярвам, че може да е изглеждал толкова тъжен, защото децата са щели да се страхуват от него.

— Анн — каза Марила, учудена, че не се е намесила отдавна в тези разсъждения, — не бива да говориш така. То е непочтително… много непочтително.

В очите на Анн блесна изненада.

— О, не, бях почтителна, по-почтителна от това не можех да бъда! Положително не съм искала да бъда непочтителна.

— Добре, мисля, че не си искала, но не звучи хубаво да говориш така свободно за подобни неща. И друго, Анн: когато те изпратя за нещо, донасяй го веднага, без да се разтакаваш и размишляваш пред картини. Помни това. Вземи тая картичка и ела веднага в кухнята. Сега седни в ъгъла и научи молитвата наизуст.

Анн опря картичката на кана, пълна с ябълков цвят, който беше донесла, за да украси обедната маса (Марила беше изгледала украсата накриво, но не беше казала нищо), опря брадичката на двете си ръце и се зае да учи съсредоточено за няколко мълчаливи минути.

— Харесва ми — заяви тя най-после. — Красива е. Чувала съм я и преди… Чух веднъж да я казва директорът на Неделното училище в сиропиталището. Но тогава не ми хареса. Имаше дрезгав глас и я прочете толкова печално. Тогава бях сигурна, че той смята четенето на молитви за много неприятно задължение. Това не е поезия, но ме кара да се чувствам съвсем така, както и от някои стихотворения.

„Отче наш, който си на небето, да се свети името Ти.“

Това е също като музика. О, тъй съм доволна, че ме накарахте да го науча, госпожице… Че ме накара, Марила.

— Хубаво, научи го и не приказвай много-много — прекъсна разговора Марила.

Анн наведе вазата с ябълковия цвят достатъчно, за да допре с лека целувка розовата чашка на една пъпка и прилежно се зае да учи за още няколко мига.

— Марила — запита тя след малко, — мислиш ли, че ще си намеря някога сърдечна приятелка в Авонлий?

— Какво… каква приятелка?

— Сърдечна приятелка, интимна приятелка, нали разбираш, истински сроден дух, пред която да мога да разкрия душата си. Цял живот съм мечтала да я срещна. Никога наистина не съм вярвала, че ще успея, но толкова много от най-скъпите ми мечти се сбъднаха всичките накуп, та може би ще се сбъдне и тази. Мислиш ли, че е възможно?

— Дайана Бари живее на Градинския склон и е горе-долу на твоята възраст. Тя е много мило момиче и може да ти стане другарка за игра, когато се върне у дома. Сега е на гости при леля си в Кармоди. Ще трябва обаче да внимаваш с държането си. Госпожа Бари е много взискателна жена. Тя позволява на Дайана да играе само с възпитани и добри момиченца.

Анн гледаше Марила през ябълковия цвят с очи, блеснали от любопитство.

— Как изглежда Дайана? Косата й не е червена, нали? Ах, надявам се, че не е! Стига ми и това, че моята коса е червена, но положително не бих могла да го търпя у една сърдечна приятелка.

— Дайана е много хубаво момиченце. Има черни очи и коса и розови бузки. И е добра и умна, което е повече, отколкото да бъдеш хубава.

Марила обичаше добрите обноски, както Херцогинята в „Страната на чудесата“, и беше толкова убедена, че трябва да се подчертават във всяка забележка, която се прави на възпитавано от някого дете.

Но Анн остави съвсем непоследователно въпроса за обноските настрана и спря вниманието си само върху възхитителните възможности, споменати преди него.

— О, толкова се радвам, че е хубаво. След като си хубава самата ти — а в моя случай това е невъзможно, — най-доброто е да имаш хубава сърдечна приятелка. Когато живеех при госпожа Томас, тя имаше в гостната си шкаф за книги със стъклени вратички. В него нямаше книги; госпожа Томас държеше в него най-хубавия си порцелан и бурканите със сладко, когато имаше сладко. Една от вратичките беше счупена. Господин Томас я счупи една вечер, когато беше пийнал. Но другата беше здрава и си представях, че моето отражение в нея е друго момиченце, което живее вътре. Аз я нарекох Кейти Морис и бяхме много близки. Приказвах й с часове, особено в неделя, и й разправях всичко. Кейти беше източникът на успокоение и утеха в моя живот. Ние си представяхме, че книжният шкаф е омагьосан, и само да знаех заклинанието, щях да мога да отворя и да вляза направо в стаята, където живее Кейти Морис, вместо да се озова на полиците с бурканите и порцелана на госпожа Томас. После Кейти Морис щеше да ме хване за ръка и да ме заведе на едно чудесно място, пълно с цветя, слънце и феи, и ние, щастливи, щяхме да заживеем там завинаги. Когато се преселих у госпожа Хамънд, умрях от мъка, че напускам Кейти Морис. На нея също й беше ужасно мъчно, зная го, защото плачеше, когато се целунахме за сбогом през стъклената вратичка. У госпожа Хамънд нямаше шкаф за книги. Но само малко по-нагоре от къщата край реката имаше дълга зелена долчинка и там живееше най-прекрасно ехо. То повтаря всяка дума, която кажеш, дори ако говориш съвсем тихо. Тогава си представих, че това е едно момиченце, Виолета, и ние бяхме големи приятелки, и я обичах почти толкова, колкото Кейти Морис… не съвсем, но почти, разбираш, нали? Вечерта, преди да отида в сиропиталището аз се сбогувах с Виолета и нейното „сбогом“ се върна при мене в — о! — толкова тъжен, тъжен тон. Бях се така привързала към нея, че сърце не ми даваше да си представя нова приятелка в сиропиталището, при все че имаше голяма възможност да си представя.

— Аз пък мисля, че колкото е имало, толкова е и нямало — каза сухо Марила. — Не одобрявам такива работи. Ти като че ли наполовина вярваш в това, което си въобразяваш. За тебе ще е добре да имаш истинска жива приятелка и да не си пълниш главата с такива глупости. Но гледай госпожа Бари да не те чуе да говориш за твоите Кейтита Морис и твоите Виолети, защото ще си помисли, че говориш глупости.

— О, няма! Не бих могла да разказвам за тях на всекиго — трябва да пазя тяхната памет свята. Но си помислих, че бих искала ти да знаеш за тях. Я виж, една голяма пчела току-що се търкулна от ябълков цвят. Само си помисли, какво прекрасно място за живеене — в ябълков цвят! Представи си как спиш в него, когато вятърът го полюшва. Ако не бях човешко момиче, мисля, че бих искала да съм пчела и да живея сред цветята.

— Вчера искаше да си чайка — присмя й се Марила. — Струва ми се, че си много непостоянна. Казах ти да научиш молитвата, а не да бърбориш. Но ти май не можеш да спреш да говориш, ако има някой, който да те слуша. Хайде, иди в твоята стая и я научи.

— О, аз я зная почти цялата сега, цялата, освен последния ред.

— Добре, няма значение, прави каквото ти казвам. Иди в твоята стая, научи я докрай както трябва и остани там, докато те повикам долу да ми помогнеш да сложа масата за чая.

— Може ли да взема ябълковия цвят с мене, да ми прави компания? — помоли Анн.

— Не, не ти трябва стаята ти да е претрупана с цветя. Преди всичко, трябвало е да ги оставиш на дървото.

— Донякъде и аз си мислех същото — каза Анн. — Някак си ми се струваше, че не бива да скъсявам прекрасния им живот, като ги откъсна: аз не бих искала да ме откъснат, ако бях ябълков цвят. Но изкушението беше твърде голямо. Какво може да се направи, когато изпитваш непреодолимо изкушение?

— Анн, чу ли като ти казах да се прибереш в твоята стая?

Анн въздъхна, отиде в източната таванска стая и седна на стол пред прозореца.

— Ето, научих молитвата. Последното изречение научих, докато се качвах по стълбите. Сега ще си въобразявам разни неща в тази стая, така че да останат винаги тук. Подът е покрит с бял кадифен килим с розови розички, а на прозорците има розови копринени завеси. Стените са украсени с гоблени от златен и сребърен брокат. Мебелите са от махагон. Никога не съм виждала махагон, но думата звучи тъй богато. Това е кушетка, отрупана с разкошни копринени възглавници, розови и сини, и пурпурни, и златисти, и аз съм полегнала грациозно на тях. Мога да видя отражението си в това великолепно огледало, закачено на стената. Аз съм висока и царствено облечена с бяла дантелена рокля с дълъг шлейф, с бисерен кръст на гърдите и бисери в косата. Косата ми е тъмна като нощ, а кожата чиста и бледа като слонова кост. Името ми е лейди Корделия Фицджералд. Не, не е… не мога да направя това да изглежда истинско.

Тя отиде с танцови стъпки до малкото огледалце и се загледа в него. Острите й луничави черти и сериозни сиви очи се взряха обратно в нея.

— Ти си само Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ — твърдо заговори тя, — и аз те виждам точно каквато изглеждаш сега, всеки път, когато се мъча да си представя, че съм лейди Корделия. Но да бъдеш Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ е милион пъти по-хубаво, отколкото Анн от никое определено място, нали?

Тя се наведе, целуна нежно отражението си и се доближи до отворения прозорец.

— Мила Снежна царице, добър ден. Добър ден и на вас, мили брезички там в долчината. И добър ден, мила сива къща горе на хълма. Чудя се дали Дайана ще стане моя сърдечна приятелка. Надявам се, че ще стане и аз много ще я обичам. Но не бива никога съвсем да забравя Кейти Морис и Виолета. Те ще се чувстват обидени, ако ги забравя, а аз не бих искала да обиждам никого, дори и малкото момиченце от шкафа за книги, нито малкото момиченце-ехо. Трябва грижливо да ги помня и да им изпращам по една целувка всеки ден.

Анн изпрати с крайчеца на пръстите си две въздушни целувки край ябълковия цвят и се унесе в щедрия безкрай на мечтите.