Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анн Шърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anne of Green Gables, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Луси М. Монтгомъри. Анн от фермата „Грийн Гейбълс“

ИК „ПАН’96“, София, 1996

Редактор: Цанко Лалев

ISBN: 954-657-110-5

История

  1. — Добавяне

Тридесет и шеста глава
Триумфът на мечтата

Сутринта, когато окончателните резултати на всички изпити трябваше да бъдат обявени на дъската за съобщенията в Кралския университет, Анн и Джейн вървяха заедно по улицата. Джейн беше усмихната и щастлива: изпитите бяха минали и тя беше доволна и сигурна, че ако не друго, поне е издържала; други съображения съвсем не я тревожеха; тя нямаше възвишени стремежи и затова не изпитваше никакво безпокойство. Защото ние плащаме известна цена за всичко, което получаваме или взимаме на този свят, и при все че амбициите са нещо, което напълно заслужава да го имаш, те не се постигат евтино, а изискват да се заплатят с работа и себеотрицание, тревоги и обезсърчение. Анн беше бледа и спокойна. След десет минути щеше да узнае кой е спечелил медала и кой стипендията в Ейвъри. Извън тези десет минути тъкмо сега като че ли нямаше нищо, което заслужаваше да се нарече време.

— Разбира се, така или иначе ти ще бъдеш едната от тях — каза Джейн, която не можеше да разбере как преподавателският съвет би могъл да бъде толкова несправедлив, за да отсъди иначе.

— Аз съвсем не се надявам на Ейвъри — отговори й Анн. — Всички казват, че ще я спечели Емили Клей. И няма да бързам при тая дъска с обяви, за да погледна преди всички други. Липсва ми тази смелост. Отивам направо в тоалетната за момичета. Ти трябва да прочетеш съобщенията и да ми кажеш, Джейн. Умолявам те в името на старата дружба да го направиш колкото може по-бързо. Ако не съм спечелила, ще ми го кажеш направо, без да се мъчиш да го смекчиш, и каквото и да правиш, няма да ми изказваш съчувствието си. Обещай ми, Джейн.

Джейн тържествено обеща, но случи се така, че такова обещание не бе нужно. Щом се качиха по стъпалата на входа в университета, видяха преддверието, пълно с момчета, които носеха Гилбърт Блайт на ръце и крещяха колкото им глас държи „Ура за Блайт медалиста!“.

За миг Анн усети, че й прилошава от чувството на поражение и разочарование. Значи тя се е провалила и Гилбърт е победил! Е, Матю щеше да съжалява — той беше толкова сигурен, че тя ще спечели.

А после!

Някой извика:

— Три пъти ура за госпожица Шърли, спечелила стипендията!

— О, Анн! — хлъцна Джейн и двете се затичаха към тоалетната на момичетата сред сърдечни поздравления. — О, Анн, толкова съм горда! Не е ли това великолепно?

А после момичетата ги заобиколиха и Анн се оказа в центъра на засмяна, честитяща група. Тупаха я по раменете, буйно й стискаха ръце. Бутаха я, дърпаха я, прегръщаха я и сред всичко това тя успя да пошепне на Джейн:

— О, колко ли ще се зарадват Матю и Марила! Трябва да им пиша новината още сега, веднага!

Годишният акт бе следващото важно събитие. Тържеството се проведе в голямата обща зала на Академията. Поднасяха се приветствия, четяха се съчинения, пееха се песни, публично се раздадоха дипломи, награди и медали.

Матю и Марила бяха там със зрение и слух само за една студентка на подиума — високо момиче с бледозелена рокля, леко порозовели бузи и светнали очи, което прочете най-хубавото съчинение и което всички сочеха и шепнеха, че е спечелило Ейвъри.

— Сигурно се радваш, че я задържахме, Марила — пошепна Матю, когато Анн дочете съчинението си; това бяха първите му думи, откакто бе влязъл в залата.

— Не ми е за първи път да се радвам — отвърна му сопнато Марила. — Много обичаш да натякваш, Матю Кътбърт.

Госпожица Бари, която седеше зад тях, се наведе и побутна Марила в гърба с чадъра си:

— Не се ли гордеете с туй мое момиче Анн? Аз се гордея — пророни тя.

Анн се върна у дома с Матю и Марила същата вечер. Не беше се прибирала от април и й се струваше, че не може да чака нито ден повече. Ябълките бяха нацъфтели и светът бе свеж и млад. Дайана я чакаше в „Грийн Гейбълс“. Когато влезе в своята бяла стая, където Марила бе сложила на прозореца цъфнала роза, Анн се огледа и с щастлив вид пое дълбоко дъх.

— О, Дайана, толкова е хубаво да се върнеш! Толкова е хубаво да видиш тези смърчове, забили острите си върхари в розовото небе… и бялата от цвят овощна градина и старата Снежна царица. Не е ли възхитителен дъхът на ментата? А тази чаена роза — ами че тя е и песен, и надежда, и молитва, всичко сляло се в едно! И е толкова хубаво да те видя отново, Дайана!

— Аз си мислех, че ти харесваш тая Стела Мейнард — рече с упрек Дайана. — Джоузи Пай ми го каза. Джоузи каза, че ти направо лудееш по нея.

Анн се засмя и я плесна с повехналия си букет.

— Стела Мейнард е най-милото момиче в света, освен едно, и това си ти, Дайана — каза тя. — Аз те обичам все повече и имам да ти разправям толкова много неща. Но в момента ми се струва, че е достатъчна радостта да седя тук и да те гледам. Уморена съм от прилежание и амбиции. Имам намерение утре поне два часа да лежа на тревата в овощната градина и за нищичко да не мисля.

— Ти завърши великолепно, Анн. И предполагам, че няма сега да станеш учителка, след като си спечелила стипендията в Ейвъри?

— Не. През септември отивам в Редмънд. Не ти ли се вижда чудесно? Ще имам куп съвсем нови амбиции, насъбрали се дотогава след три прекрасни месеца златна ваканция. Джейн и Руби ще стават учителки. Не е ли чудесно, като си помислиш, че ние всички завършихме, дори и Муди Спърджън и Джоузи Пай?

— Училищните настоятели в Нюбридж вече предложили училището си на Джейн — каза Дайана. — Гилбърт Блайт също ще става учител. Налага му се. Баща му, в края на краищата, няма средства да го изпрати в колеж идущата година и той има намерение да си печели сам прехраната. Предполагам, че ще вземе тукашното училище, ако госпожица Еймс реши да напусне.

Анн изпита леко чувство на удивление и изненада; беше очаквала, че и Гилбърт ще отиде в Редмънд — или дори в по-малък колеж, но с изгледи за научна степен. Какво ще прави без тяхното вдъхновяващо съперничество? Ще й бъде съвсем безинтересно без нейния приятел-враг!

Следващата сутрин на закуска на Анн неочаквано й се видя, че Матю не изглежда добре. Беше и много побелял в сравнение с предишната година.

— Марила — каза тя нерешително, когато той излезе, — има ли му нещо на Матю?

— Да, не е добре — отговори Марила разтревожено. — Имаше няколко много лоши сърдечни пристъпи тази пролет и не иска изобщо да се пази. Много се тревожех за него, но е малко по-добре напоследък — и сега имаме добър ратай, та се надявам, че ще се пооправи и закрепи. Може и да успее сега, като си тука, у дома. Ти винаги го ободряваш.

Анн се наведе през масата и стисна лицето на Марила с ръце.

— Самата ти не изглеждаш толкова добре, колкото бих искала да те виждам, Марила. Изглеждаш уморена. Боя се, че си работила твърде много. Трябва да си починеш сега, като съм у дома. Ще си позволя само този един ден да обиколя всичките скъпи стари места и да си спомня старите мечти, а след това ще бъде твоят ред да помързелуваш, пък аз ще върша работата.

Марила се усмихна нежно на своето момиче.

— Не е виновна работата, виновна е главата ми. Сега имам толкова често болки… зад очите. Доктор Спенсър се опитваше и тъй, и инак с очилата, но те не ми помагат. В края на юни на острова щял да идва прочут очен лекар и докторът казва, че трябва да отида да ме види. Сега не ми върви нито четенето, нито шиенето. Е, Анн, добра работа свърши ти тая година в Академията, да ти кажа. Да вземеш първокласна диплома за една година и да спечелиш стипендия в Ейвъри… така, така, госпожа Линд казва, че отвисоко се падало на дълбоко, и тя съвсем не вярва във висшето образование на жените, тя казва, че то ги правило негодни за истинските женски задължения. Аз не й вярвам нито на една дума. Като заговорих за Рейчъл, спомних си… чула ли си напоследък нещо за банката на Аби?

— Чух, че отивала към пропадане — отговори Анн. — Защо?

— Точно това казва и Рейчъл. Беше тука при нас един ден миналата седмица и каза, че се говорело нещо такова. Матю много се разтревожи. Всичко, каквото сме спестили, е в тая банка, до сетната пара. Аз исках да ги вложим в спестовната каса, обаче старият Аби беше голям приятел на татко, а той винаги е работил с него. Матю каза, че коя да е банка с Аби начело е достатъчно сигурна за всекиго.

— Аз мисля, че той от дълги години е бил само на име собственик — забеляза Анн. — Той е много стар; в действителност начело на банката са неговите племенници.

— Така, когато Рейчъл ни разказа това, аз поисках Матю веднага да изтегли нашите пари и той отговори, че ще си помисли за това. Обаче господин Ръсъл му казал вчера, че банката била добре.

Анн прекара своя хубав ден, заобиколена от външния свят. Тя го запомни завинаги: беше тъй ярък, и златен, и свеж, без никакви сенки и тъй разточителен с цветя. Анн прекара няколко от щедрите му часове в овощната градина, отиде до Бълболенето на дриада, до Ракитака и до Теменужния дол; отби се в дома на свещеника и води приятен разговор с госпожа Алан, накрая, вечерта, отиде с Матю да прибере кравите по Пътеката на влюбените от задното пасбище. Горите тънеха в сиянието на залеза и топлото му великолепие струеше през пролуките между ридовете на запад. Матю вървеше бавно, с наведена глава, Анн, висока и изправена, беше нагодила леките си крачки към неговия ход.

— Ти си работил твърде много днес, Матю — каза тя с упрек. — Защо не влагаш във всичко по-малко усилия?

— Ами… май не мога — отговори Матю и отвори портата към двора, за да пусне кравите да влязат. — Работата е само там, че остарявам, Анн, и все го забравям. Е да, да, винаги съм работил доста усилено и бих предпочел да свърша, запретнат в хомота.

— Ако аз бях онова момченце, което бяхте поръчали да ви вземат — каза Анн тъжно, — сега щях да мога да ти помагам толкова много и да щадя твоите сили по сто начина. Само заради това, в сърцето си бих намерила желанието да съм се родила момче.

— Ами, аз бих те предпочел теб пред десет момчета, Анн. Ами, струва ми се, че не е било момче, дето е спечелило стипендията Ейвъри, нали? То беше момиче, моето момиче, с което се гордея.

Той се усмихна със свенливата си усмивка и влезе в двора. Анн отнесе със себе си спомена за тази усмивка, когато се прибра в стаята си тази вечер и дълго седя на отворения прозорец, мисли за миналото и мечта за бъдещето. Вън Снежната царица стоеше мъгливо бяла в лунната светлина, жабите пееха отвъд градинския склон. Анн винаги си спомняше сребристата, мирна красота и благоуханното спокойствие на тази нощ. Това беше последната нощ преди скръбта да засегне нейния живот; а никой живот никога вече не е пак същият, щом веднъж е усетил това студено, пречистващо докосване.