Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (6)

Шеста глава
Марила взима решение

Обаче те все пак стигнаха там след известно време. Госпожа Спенсър живееше в голяма жълта къща в Залива Белите пясъци и излезе на вратата с изписали се на лицето й изненада и любезност.

— Гледай, гледай! — възкликна тя. — Днес най-малко съм ви очаквала, но много се радвам да ви видя. Ще разпрегнете ли коня? А как си ти, Анн?

— Добре съм, много добре, благодаря ви — отговори Анн, без да се усмихне. Изглеждаше като попарена от слана.

— Ще поостанем малко да си почине кобилката — отговори Марила, — но аз обещах на Матю да не се бавя. Работата е там, госпожа Спенсър, че е станала някаква странна грешка и дойдох да разбера откъде е дошла. Ние ви обадихме, Матю и аз, да ни доведете от сиропиталището едно момче. Казахме на брат ви Робърт да ви съобщи, че искаме десет или единадесетгодишно момче.

— Какво разправяте, Марила Кътбърт! — възкликна разтревожена госпожа Спенсър. — Ами че Робърт ни прати дума по дъщеря си Нанси и тя каза, че сте искали момиче… не беше ли така, Флора-Джейн? — обърна се тя към дъщеря си, която беше излязла на стълбите.

— Точно така беше, госпожо Спенсър.

— Много жалко, но грешката положително не е моя, както виждате, госпожо Кътбърт. Аз направих всичко, каквото можах, и мислех, че изпълнявам вашите нареждания. Нанси е страшно лекомислено същество. Много често ми се е случвало да й се карам за голямото й нехайство.

— Грешката си е била наша — рече примирително Марила. — Трябвало е да дойдем при вас и да не оставяме такова важно съобщение да се предава от уста на уста по този начин. Както и да е, грешката е станала и сега остава само да я поправим. Можем ли да върнем детето в сиропиталището? Предполагам, че ще го приемат, нали?

— Предполагам — каза замислено госпожа Спенсър, — но мисля, че няма да се наложи да я изпращаме обратно. Съпругата на Питър Блюет беше тука при нас вчера и разправяше колко много съжалявала, че не ме е помолила да й доведа някое малко момиче да й помага. Госпожа Блюет има голямо семейство, както знаете, и й е трудно да си намери домашна помощничка. Анн е точно момиче като за нея. Аз казвам, че това е направо работа на провидението.

На Марила не й личеше много да вярва, че провидението има пръст в тази работа. Имаше неочаквано удобен случай да се освободи от това нежелано сираче, а не се почувства благодарна за това.

Тя познаваше госпожа Блюет само отдалече, като дребна, свадлива жена, без нито една излишна мръвка плът по костите. Но беше чувала за нея. „Страхотна в работата и експлоатирането“ — говореше се за нея; уволнени от нея слугини разправяха невероятни истории за нейния нрав и скъперничество и за нейните устати и заядливи деца. Марила изпита угризения на съвестта да остави Анн на нейните „нежни“ грижи.

— Тогава да вляза и да поговорим по този въпрос — каза Марила.

— И ако това не е госпожа Блюет, дето идва тъкмо сега насам по пътя! — възкликна госпожа Спенсър, като въвеждаше посетителките си през хола в гостната, откъдето ги лъхна такъв леден студ, сякаш въздухът се е прецеждал толкова дълго през тъмнозелените, плътно затворени капаци, че е загубил и сетната частица топлина, която някога е имал.

— Това е голям късмет, защото можем да уредим въпроса още сега. Заповядайте тука на креслото, госпожице Кътбърт. Анн, седни там на кушетката и не се върти. Нека взема шапките ви. Флора-Джейн, иди и сложи чайника. Добър ден, госпожа Блюет. Тъкмо си говорехме какъв късмет е, че случайно дойдохте. Да ви запозная вас двете. Госпожа Блюет, госпожица Кътбърт. Моля да ме извините само за миг. Забравих да кажа на Флора-Джейн да извади кифличките от фурната.

Госпожа Спенсър изтича навън, след като вдигна транспарантите. Анн седеше напълно безмълвно на кушетката, стиснала силно ръце на скута, и гледаше като омагьосана госпожа Блюет. Нима ще я оставят на грижите на тази жена с остри черти и остър поглед? Усещаше в гърлото й да се надига буца и очите болезнено да я смъдят. Започваше да се страхува, че не ще може да задържи сълзите, когато госпожа Спенсър се завърна зачервена, сияеща, напълно готова незабавно да се пребори, с каквото да било затруднение — физическо, умствено или нравствено.

— Изглежда, че във връзка с това момиченце е станала грешка, госпожо Блюет — каза тя. Аз имах впечатлението, че господин и госпожа Кътбърт искат да приемат момиченце. На мен положително се каза така. Но те са искали момче. Тъй че ако вие все още не сте се отказали от вчерашното си решение, мисля, че това момиче ще бъде тъкмо подходящо за вас.

Госпожа Блюет стрелна поглед към Анн и я огледа от глава до крака.

— На колко си години и как се казваш? — поиска да знае тя.

— Анн Шърли — отговори със запъване свилото се дете, без да посмее да спомене уговорката за двойното „н“, — и съм на единадесет години.

— Хм! Не си чак много едра. Но си жилава. Не зная, но в края на краищата жилавите са най-добри. Е, ако те взема, ще трябва да бъдеш добро момиче, нали знаеш: добра, пъргава и почтителна. Ще искам да си печелиш прехраната без всякакви извъртания. Да, струва ми се, че няма защо да не ви освободя от нея, госпожице Кътбърт. Бебето ми е ужасно капризно и вече не ми остават сили да го гледам. Ако искате, мога да я взема със себе си още сега.

Марила погледна Анн и се смекчи, като видя бледото лице на детето с изражение на безмълвна мъка — мъката на безпомощно малко създание, което се вижда отново хванато в капана, от който е избягало. У Марила се събуди тревожно убеждение, че ако отблъсне молбата на този поглед, той ще я преследва до сетния й ден. Толкова повече, защото госпожа Блюет не й харесваше. Да даде едно чувствително, сантиментално дете на такава жена! Не, тя не можеше да поеме отговорността за такова нещо!

— Как да ви кажа, не зная — отговори тя бавно. — Не съм казала, че Матю и аз окончателно сме решили да не я задържим. Всъщност мога да кажа, че Матю е разположен да я задържим. Аз дойдох само за да разбера как е станала грешката. Мисля, че ще е по-добре да я отведа пак у дома и да го обсъдим с Матю. Чувствам, че не би трябвало да взимам никакво решение, без да се посъветвам с него. Ако решим да не я оставим у нас, ще я доведем или ще ви я изпратим утре вечер. Ако това не стане, ще знаете, че тя остава у нас. Ще ви бъде ли удобно така, госпожо Блюет?

— Ще трябва да се съглася — беше неучтивият отговор на госпожа Блюет.

Докато Марила говореше, слънчев изгрев беше започнал да озарява лицето на Анн. Първо угасна изражението на отчаяние, след това слабо проблесна надежда и очите й станаха по-дълбоки и бляскави, като утринни звезди. Детето съвсем се преобрази, а след миг, когато госпожа Спенсър и госпожа Блюет излязоха да търсят някаква рецепта, заради която беше дошла съседката й, тя скочи и изтича през стаята при Марила.

— О, госпожице Кътбърт, наистина ли казахте, че може би ще ми позволите да остана в „Грийн Гейбълс“? — задъхано попита тя шепнешком, сякаш говоренето на висок глас можеше да провали тази прекрасна възможност. — Наистина ли го казахте? Или само си го въобразих?

— Мисля, че ще е по-добре да се научиш да обуздаваш това твое въображение, Анн, щом не можеш да правиш разлика между това, което е действително, и което не е — отговори Марила сърдито. — Да, чула си ме да казвам това и нищо повече. То още не е решено и ние може да решим в края на краищата да оставим да те вземе госпожа Блюет. Тя положително има по-голяма нужда от теб, отколкото аз.

— Бих предпочела да се върна в сиропиталището, вместо да отида да живея при нея! — неудържимо се изтръгна от Анн. — Тя изглежда също като… като свредел!

Марила сподави усмивката си, водена от убеждението, че Анн трябва да бъде смъмрена за такива приказки.

— Срамота е малко момиче като теб да говори така за една жена, при това непозната — каза тя строго. — Върни се на мястото си, седи тихичко, не давай воля на езика си и се дръж както трябва да се държи едно възпитано момиче.

— Ще се мъча да правя и да бъда всичко, каквото вие поискате, само и само да ме задържите — каза Анн и се върна на канапето.

Когато си дойдоха вечерта обратно в „Грийн Гейбълс“, Матю ги посрещна на пътя. Марила беше го забелязала отдалече да крачи там и се беше досетила защо. Беше подготвена за облекчението, което прочете по лицето му, когато той видя, че поне е довела Анн обратно със себе си. Но не му каза нищо във връзка с този въпрос, докато не останаха двамината насаме вън, зад обора, за да доят кравите. Тогава му разказа накъсо историята на Анн и резултата от разговора с госпожа Спенсър.

— Аз не бих дал и куче, което ми харесва, на тая Блюет — необичайно рязко каза Матю.

— Аз също не обичам такива като нея — призна Марила, — но трябва или да се съгласим, или да я задържим у нас, Матю. И понеже ти като че ли я искаш, струва ми се, че съм съгласна… или трябва да се съглася. Аз размишлявах за това положение, докато свикнах с него. То е един вид мой дълг. Никога не съм отглеждала дете, особено пък момиче, и сигурно съвсем ще объркам конците. Ще направя всичко, каквото мога. Що се отнася до мене, Матю, тя може да остане!

Свенливото лице на Матю светна от радост.

— Ами, да ти кажа, аз смятах, че ще го видиш в тази светлина, Марила — каза той. — Тя е толкова интересно дребосъче.

— Много по̀ на място щеше да бъде, ако можеше да кажеш, че е толкова полезно дребосъче — отвърна му Марила, — но аз ще си поставя задачата да я науча и на това. И да си го знаеш, Матю, няма да ми се бъркаш в моите методи. Може една стара мома да не разбира много от възпитаване на дете, но смятам, че разбира повече от един стар ерген. Тъй че ще ме оставиш да се оправям с нея. Когато не сполуча, все още ще има достатъчно време да помогнеш и ти.

— Хайде, хайде, Марила, можеш да правиш каквото ти си знаеш — успокои я Матю. — Само бъди добра и мила с нея колкото можеш, без да я глезиш. Мен ми се струва, че е от тия, с които можеш да правиш каквото си искаш, стига да ги накараш да те обикнат.

Марила изсумтя, за да изрази презрението си към възгледите на Матю относно каквито и да било женски работи, и се отдалечи с млякото.

„Тая вечер няма да й кажа, че може да остане — размишляваше тя, докато пресилваше млякото в центрофугите. — Така ще се възбуди, че няма да мигне. Марила Кътбърт, няма вече отърваване. Мислила ли си някога, че ще дойде ден да си вземеш сираче за щерка? Това е изненадващо, но къде по-изненадващо е, че всичко това става заради Матю, тоя, дето винаги като че ли е изпитвал смъртен страх от малки момиченца. Както и да е, решихме да направим опит и само Господ знае какво ще излезе от него.“