Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (34)

Тридесет и четвърта глава
Момиче от кралската академия

През следващите три седмици в „Грийн Гейбълс“ кипеше работа, понеже Анн се приготвяше да отиде в Кралската академия. Имаше много неща за шиене и много неща трябваше да се обсъдят и уредят. Дрехите на Анн не бяха малко и бяха хубави — Матю беше се погрижил за това и Марила този път не възразяваше за нищо, което той купуваше или предлагаше да се купи. Нещо повече: една вечер тя се качи в източната таванска стая, понесла с двете си ръце някакъв нежен светлозелен плат.

— Анн, виж какво ти нося за една хубава светла рокля. Не смятам, че наистина имаш нужда от нея — имаш достатъчно хубави рокли, но си помислих, че може да ти се иска нещо наистина кокетно, с което да излезеш, ако те поканят някоя вечер някъде в града, на гости или нещо такова. Чух, че Джейн, и Руби, и Джоузи имали „вечерни рокли“, както те ги наричат, аз пък не искам ти да останеш по-назад. Помолих госпожа Алан да ми помогне да го изберем в града миналата седмица и ще го дадем на Емили Гилис да го направи за теб. Емили има вкус и каквото ушие, винаги приляга чудесно.

— О, Марила, това е толкова хубаво! — каза Анн. — Много ти благодаря. Струва ми се, че не би трябвало да бъдеш толкова добра към мен — с това от ден на ден ми става по-трудно да замина.

Зелената рокля бе ушита с толкова бастички, волани и набори, колкото позволи вкусът на Емили. Анн я облече една вечер заради Матю и Марила и в кухнята рецитира за тях „Клетвата на девойката“. Като наблюдаваше светлото, одухотворено лице и грациозните движения, мислите на Марила се върнаха към вечерта, когато Анн бе пристигнала в „Грийн Гейбълс“, в паметта й възникна жив образ на чудноватото уплашено дете с неговата нелепа жълтеникаво-кафява фланелена рокличка и съкрушения поглед в пълните със сълзи очи. Нещо в този спомен накара да се напълнят със сълзи нейните очи.

— Я, виж! Моята декламация те разплака, Марила! — весело възкликна Анн, наведе се над стола й и докосна с летяща целувка бузата й. — Ето това наричам аз положителен триумф.

— Не, не плачех от твоето стихотворение — каза й Марила, която би се презряла, ако се поддадеше на подобна слабост от някаква „поетична глупост“. — Само си помислих какво малко момиченце беше едно време, Анн. И съжалих, че не си останала малко момиченце, въпреки всичките ти чудатости. Сега си пораснала и заминаваш; и изглеждаш толкова висока и докарана, и толкова… толкова… съвсем по-друга в тази рокля… сякаш не си тукашна, от Авонлий… и ми стана ей тъй самотно, като си помислих всичко това.

— Марила — Анн седна в скута на Марила, стисна сбръчканото лице с дланите си и се вгледа сериозно и нежно в очите й, — аз ни най-малко не съм се променила, не, наистина. Само съм се изтеглила нагоре и поокастрила кривите клонки. Истинското ми „аз“, ей тука, е все същото. Няма ни най-малко значение къде отивам и колко се променям външно; дълбоко в себе си винаги ще бъда твоята малка Анн, която ще обича теб и Матю, и скъпата „Грийн Гейбълс“ все повече и по-силно от ден на ден, през целия си живот.

Анн притисна свежата си млада буза до повехналата буза на Марила и протегна ръка да потупа по рамото Матю. Точно в този момент Марила би дала много да притежава силата на Анн да изрази чувствата си в думи, ала природата и навикът бяха пожелали друго и тя можа само да прегърне своето момиче и да го притисне нежно до сърцето си с желанието да няма нужда никога да го пусне.

Матю, с подозрителна влага в очите, стана и излезе навън. Под звездите на синьото лятно небе той се запъти възбудено през двора към портата под тополите.

— Ами, струва ми се, че не е била много глезена — промърмори той гордо. — Струва ми се, че моята намеса от време на време не е сторила много зло в края на краищата. Тя е и умна, и хубава, и е обичлива, което е по-хубаво от всичко друго. За нас тя е била благословия и никога не е имало по-щастлива грешка, отколкото тая, дето я направи госпожа Спенсър — това беше късмет. Не, всъщност не беше това. То беше провидение, защото Всевишният е разбрал, че имаме нужда от нея, тъй мисля.

Дойде най-после денят, когато Анн трябваше да отиде в града. Тя и Матю тръгнаха в една хубава септемврийска сутрин, след плачлива раздяла с Дайана и неплачлива, а деловита — поне от страна на Марила, — с Марила. Но когато Анн беше заминала, Дайана избърса сълзите и отиде на пикник на плажа в Белите пясъци с няколко свои братовчеди от Кармоди, където сполучи да прекара доста добре; Марила се залови яростно с ненужна работа и се занимава с нея през целия ден с непоносима душевна болка — болка, която гори и терзае, и не може да се измие с готови да бликнат сълзи. Но тази нощ, когато си легна с острото и отчаяно съзнание, че в таванската стаичка в края на коридора няма живо младо същество и не се долавя ничие леко дихание, тя зарови лице във възглавницата си и неудържимо зарида за своето момиче с хълцане, което я ужаси, когато се успокои достатъчно, за да си каже колко лошо е да се пристрастиш така към някого.

Анн и другите от Авонлий стигнаха в града тъкмо навреме и побързаха да отидат в Академията. Този ден мина достатъчно приятно във вихрушка от възбуда, запознанства с всички нови студенти, разпознаване на професорите от пръв поглед, разпределяне и подреждане на класовете. Анн имаше намерение да следва второгодишния курс, както я посъветва госпожица Стейси; Гилбърт Блайт беше решил същото. Това значеше да получат права на първокласни учители за една година, вместо за две, ако завършат успешно, но значеше също много повече и по-усилена работа. Джейн, Руби, Джоузи, Чарли и Муди Спърджън, които не бяха разтревожени от надигащи се амбиции, се задоволиха с програмата за втори клас. Анн усети сърцето й да се свива от самота, когато се намери в една стая с петдесет други студенти, нито един, от които не познаваше, с изключение на високото момче с кестенява коса в другия край на стаята; а както го познаваше, това нямаше да й помогне много, помисли си песимистично тя. И все пак, несъмнено се радваше, че са в един и същи клас: старото съперничество можеше да продължи, а Анн едва ли щеше да знае какво да прави, ако то й липсваше.

„Нямаше да се чувствам толкова спокойно без него — мислеше си тя. — Гилбърт изглежда страхотно решителен. Каква прекрасна брадичка има! Никога не съм забелязала досега. Колко ми се иска Джейн и Руби да се бяха записали също за първи клас. Но мисля, че няма да се чувствам като котка на чужд таван, когато се запозная с другите. Интересно, кои от момичетата тук ще станат мои приятелки. Това е наистина интересно размишление. Разбира се, обещах на Дайана, че никое момиче от Академията, колкото и много да го харесвам, не ще ми стане толкова скъпа, колкото ми е тя, но мога да подаря още толкова много симпатии на второ място. Харесва ми това момиче с кафявите очи и тъмночервената рокля. Изглежда живо и червено-розово; ами това бледо, русо, дето гледа през прозореца? Тя има чудесна коса и й личи, че разбира едно-друго от мечти. Бих искала да се запозная с двете, да се запозная отблизо, достатъчно добре, за да ходя, прихванала ги през кръста, и да ги наричам по прякор. Но точно сега не ги познавам и те не ме познават и може да нямат особено желание да ме познават. О, колко е самотно!“

Още по-самотно беше, когато Анн се намери тази вечер по здрач сама в своята стаичка — преградения край на коридора. Тя нямаше да живее с другите момичета, които имаха смилили се над тях роднини в града. Госпожица Джоузефина Бари би искала да я прибере, обаче „Буките“ бяха толкова далече от Академията, че за това не можеше и да се мисли: ето защо госпожица Бари бе намерила един пансион, като увери Матю и Марила, че това жилище е много подходящо за Анн.

— Дамата, която държи пансиона, е изпаднала жена от обществото — обясни госпожица Бари. — Нейният мъж е бил английски офицер и тя много внимателно подбира хората, които взима на пансион. В нейния дом Анн няма да се събере с никакви нежелани личности. Кухнята е добра и къщата е близо до Академията, в тих квартал.

Всичко това можеше да е съвършено вярно и наистина се оказа така, но в действителност не помогна на Анн при обзелия я първи пристъп на носталгия. Тя огледа печално тясната си стаичка с избелелите тапети и без нито една картина по стените, малкия железен креват и празната библиотека; ужасна топка я задави в гърлото, като си помисли за бялата стая в „Грийн Гейбълс“, където щеше приятно да усеща притихналия свят навън, цветята в градината и лунната светлинка, озарили овощните дървета, поточето долу под склона и смърчовите клони, клатени от вятъра отвън, безкрайното звездно небе и светлината от прозореца на Дайана, лееща се през пролука между дърветата. Тук нямаше нищо такова: Анн знаеше, че пред прозореца й се е проснала постлана с камъни улица с мрежа от телефонни жици, закрила и небето, тропот от чужди крака и хиляди светлини, блещукащи по непознати лица. Знаеше, че ще заплаче и се мъчеше да се сдържи.

„Няма да заплача. Глупаво е… и малодушно… ето трета сълза се търкаля надолу по носа ми. Още сълзи! Трябва да помисля за нещо смешно, за да ги спра. Но няма нищо смешно, освен неща, свързани с Авонлий, а това прави всичко още по-лошо… четири… пет… Ще отида у дома идущия петък, но ми се струва, че дотогава има сто години. О, Матю вече наближава «Грийн Гейбълс»… а Марила е на портата и го причаква… шест… седем… осем… о, няма смисъл да ги броя! Потекоха като река. Не мога да се утеша… не искам да се утеша… По-хубаво е да съм нещастна!“

Потокът сълзи нямаше да спре, без съмнение, ако в този миг не се беше появила Джоузи Пай. От радост да види познато лице Анн забрави, че никога не са се обичали кой знае колко с Джоузи. Като частица от живота в Авонлий, дори и една Пай беше добре дошла.

— Така се радвам, че дойде — искрено каза Анн.

— Ти си плакала — забеляза Джоузи с обидно съжаление. — Сигурно ти е мъчно за дома, някои хора толкова малко се владеят в това отношение. Аз нямам намерение да страдам от носталгия, мога да те уверя. Градът е много приятен след тоя отегчителен Авонлий. Чудно ми е как съм могла да съществувам там досега. Не бива да плачеш, Анн, не ти прилича: носът и очите ти се зачервяват и изглеждаш цялата червена. Днес прекарах великолепно в Академията. Нашият професор по френски е направо сладур. От неговите мустачки сърцето ти се обръща. Имаш ли тука нещо за хапване, Анн? Буквално умирам от глад. Според мен, Марила трябва да те е натоварила с кейк. Затова се отбих при тебе. Иначе щях да отида в парка да послушам оркестъра с Франк Стокли. Той е на пансион на същото място, където съм и аз, и е добър за компания. Той те е забелязал днес на лекциите и ме попита кое е това червенокосо момиче. Казах му, че си сираче, което са отгледали сестрата и братът Кътбърт и никой не знае почти нищо каква си била преди това.

Анн вече се чудеше дали в края на краищата самотността и сълзите не бяха нещо по-приятно, отколкото компанията на Джоузи Пай, когато се появиха Джейн и Руби, и двете с лентички в цветовете на Кралската академия, мораво и алено, гордо забодени на гърдите.

Понеже Джоузи „не приказваше“ с Джейн, трябваше да се помири с относителна безобидност.

— Да — каза с въздишка Джейн, — чувствам се като че ли съм преживяла много месеци от тази сутрин насам. Би трябвало да съм си у дома и да уча моя Виргилий. Тоя ужасен дърт професор ни даде за начало двайсет стиха за утре. Но просто не можах да седна да уча тази вечер. Анн, струва ми се, че виждам следи от сълзи. Ако си плакала, хайде, признай си. Това ще възстанови моето самоуважение, защото ронех сълзи, преди да дойде Руби. Нямам нищо против да бъда глупачка, щом и някой друг е глупав. Кейк ли? Ще почерпиш с едно мъничко парченце, нали? Благодаря. Има истински Авонлийски вкус.

Руби забеляза останалия на масата календар на Академията и поиска да знае дали Анн има намерение да си опита силите за златен медал.

Анн се изчерви и призна, че е мислила за това.

— О, това ме подсеща — обади се Джоузи. — Най-сетне на Кралската академия са отделили една от стипендиите в Ейвъри. Съобщението е дошло днес. Каза ми го Франк Стокли, негов вуйчо е в управителния съвет, нали знаете. В Академията ще го обявят утре.

Стипендия в Ейвъри! Анн усети как сърцето й заби по-бързо и хоризонтът на нейните амбиции като по чудо се промени и разшири. Преди Джоузи да съобщи новината, най-високата точка в стремежите на Анн беше диплома с права на учителка първа класа в провинцията в края на първата година и, може би, медалът. Но сега, в този миг, Анн се видя да спечелва стипендията в Ейвъри, да следва в историко-филологическия факултет в колежа Редмънд и да завършва с професорска тога и академична шапка — всичко това, преди да заглъхне ехото от думите на Джоузи. Защото стипендията в Ейвъри беше по английски език, а Анн усещаше, че тук стъпва на своята родна английска почва.

Беше умрял богат фабрикант от Ню Брънсуик и оставил част от състоянието си като дарение за голям брой стипендии, които да се разпределят между различни висши училища и академии в крайморските провинции според извоюваното от тях положение. Бе имало много съмнения дали една от тях ще бъде отредена на Кралската академия, но въпросът най-сетне бил уреден и в края на годината студентът, който завърши с най-висока бележка по английски и английска литература, ще спечели стипендията — двеста и петдесет долара годишно за четири години в колежа Редмънд. Нищо чудно, че тази нощ Анн си легна с пламнали бузи!

„Ще спечеля тази стипендия, ако това зависи от усиленото учене — реши тя. — Няма ли Матю да бъде горд, ако получа научна степен? О, прекрасно е да имаш амбиции. Радвам се, че ги имам толкова много. И те като че ли никога няма да имат край. Тъкмо постигнеш една цел, и виждаш друга, блеснала още по-високо. Това прави живота толкова интересен.“