Луси М. Монтгомъри
Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ (11)

Единадесета глава
Впечатленията на Анн от неделното училище

— Е, харесват ли ти? — запита Марила.

Анн стоеше в таванската стая, загледана сериозно в три нови роклички, наредени на леглото. Една от тях беше от раиран памучен плат в тютюнев цвят, който Марила се беше съблазнила да купи от амбулантен търговец, защото изглеждаше толкова здрав; втората беше от кариран черно-бял сатен, който беше харесала на една разпродажба през зимата; а третата беше от плътна грозносинкава басма, която беше купила тази седмица от дюкян в Кармоди.

Беше ги ушила сама и трите бяха съвсем еднакви: права пола, набрана в кръста, и ръкави — прави и от тесни по-тесни, също като кръста и полата.

— Ще си представя, че ги харесвам — сдържано отговори Анн.

— Не искам да си го представяш — каза обидено Марила. — О, виждам, че роклите не ти харесват! Какво не им е в ред? Не са ли спретнати, чисти и нови?

— Да.

— Тогава защо не ги харесваш?

— Те… те не са… хубави — пророни със запъване Анн.

— Хубави! — намуси се Марила. — Не съм си давала труд да измислям за теб хубави рокли. Не искам да подхранвам суетност, Анн, да ти го кажа още сега. Тези рокли са добри, прости, здрави, без всякакви волани и джувки, и това е всичко, което ще получиш това лято. Кафявата и синята басма ще ти служат, когато тръгнеш на училище. Сатенената е за черква и за Неделното училище. Искам да ги пазиш спретнати и чисти и да не ги късаш. Мислех си, че ще бъдеш благодарна да получиш каквото и да било след омалелите басмени дрешки, дето ги носиш сега.

— О, аз съм благодарна — протестира Анн. — Но щях да бъда още много, много по-благодарна, ако беше направила само едничка от тях с буфан ръкави. Буфан ръкави са много на мода сега. За мене, Марила, щеше да е толкова вълнуващо това — да съм с рокля с буфан ръкави.

— Е, ще трябва да минеш без твоето вълнение. Нямах толкова плат, та да го изхабя за буфан ръкави. Според мен те без друго са смешно нещо. Предпочитам простите, свестни дрехи.

— Но аз бих предпочела да изглеждам смешна, когато всички други са смешни, отколкото само аз да бъда с проста и свястна рокля — настояваше Анн тъжно.

— Вярвам това! Добре, закачи тези рокли внимателно в своя килер и седни да научиш урока за Неделното училище. Получих от господин Бел тримесечният план за теб и ти отиваш в Неделното училище утре — и тя изчезна ядосана надолу по стълбите.

Стиснала ръце, Анн загледа роклите.

— Толкова се надявах, че ще има една бяла с буфан ръкави — прошепна тя безутешно. — Молих се да има такава, но не вярвах да стане. Не вярвах, че Господ ще има време да се занимава с роклята на едно малко сираче. Знаех си, че може да се надявам само на Марила. Е, за щастие мога да си представям, че една от тях е от снежнобял муселин с чудесни дантелени волани и тройни буфани.

На другата сутрин признаци на засилващо се главоболие попречиха на Марила да отиде в Неделното училище с Анн.

— Ще трябва да се отбиеш и да повикаш госпожа Линд, Анн — каза тя. — Тя ще се погрижи да не сбъркаш класа. Внимавай, дръж се както трябва. Остани за проповедта след това и помоли госпожа Линд да ти покаже нашите места в черквата. Не се заглеждай в хората и не се върти. Ще искам да ми разкажеш за какво е била проповедта като се върнеш.

Анн тръгна, безупречно докарана, с роклята от плътен кариран сатен, която, макар да беше прилична по отношение на дължината и положително не можеше да се нарече тясна, успяваше да подчертае всяка ъгловатост и извивка в слабата й фигурка. Шапката й беше плитка, лъскава, с малка, извита нагоре периферия и съвършено плоска, което също много разочарова Анн, защото си беше позволила тайно да мечтае за панделка и цветя. С цветя обаче тя се снабди, преди да стигне шосето, защото, видяла се на половината път пред буйно нацъфтели златни лютичета и великолепни шипки, Анн незабавно и щедро разкраси шапката си с тежък венец. Каквото и да си помислеха другите хора, Анн беше доволна и стъпваше леко из пътя с гордо вдигната червенокоса глава с розово и жълто украшение.

Когато стигна къщата на госпожа Линд, тя разбра, че госпожата е излязла. Ни най-малко несмутена, Анн продължи към черквата сама. На входа завари тълпа момиченца, кои повече, кои по-малко наконтени в бяло, синьо и розово; те всички разглеждаха с любопитни очи непознатата в тяхната среда с необикновеното украшение на главата. Момиченцата от Авонлий вече бяха чули чудновати истории за Анн: госпожа Линд казала, че е ужасно избухлива; Джери Бюот, ратайчето в „Грийн Гейбълс“, разправял, че си говорела през цялото време сама на себе си или на дърветата и цветята, като побъркана. Те я разглеждаха и си шепнеха помежду си зад своите програми. Никой не се опита приятелски да й заговори нито тогава, нито после, когато тържеството по откриването приключи и Анн се видя в класа на госпожица Роджърсън.

Госпожица Роджърсън беше жена на средна възраст, която преподаваше в Неделното училище от двадесет години. Нейният метод беше да задава въпроси от напечатаната програма и да заглежда строго през ръба й момиченцето, което по неин избор трябваше да отговори. Тя поглеждаше много често Анн и тя, благодарение на подготовката на Марила, веднага отговаряше, обаче оставаше под съмнение дали разбираше било въпроса, било отговора.

Тя си мислеше, че госпожица Роджърсън не й харесва и се чувстваше много нещастна, че всички други момиченца в класа имаха буфан ръкави. Анн мислеше, че наистина не си заслужава да се живее без буфан ръкави.

— Е, хареса ли ти Неделното училище? — поиска да знае Марила, когато Анн се върна у дома. Венецът й беше увехнал и Анн го беше хвърлила на пътя, тъй че Марила научи за него чак по-после.

— Не ми хареса ни най-мъничко. Беше отвратително.

— Анн Шърли! — рече с упрек Марила.

Анн седна с дълбока въздишка на стола-люлка, целуна едно от листенцата на Гиздавеца и помаха с ръка на разцъфтяла обичка.

— Може да им е било самотно докато ме нямаше — обясни тя. — А сега за Неделното училище. Държах се добре, точно както ми каза. Госпожа Линд беше излязла и аз си продължих сама. Влязох в черквата с цял куп други момиченца и седнах в ъгъла на една пейка до прозореца докато траеше откриването на занятията. Господин Бел прочете ужасно дълга молитва. Щях страхотно да се изморя, преди да свърши, ако не бях седнала до този прозорец. Но той гледаше направо към Езерото на бляскавите води, та му се любувах и си представях какви ли не прекрасни неща.

— Не е трябвало да правиш нищо подобно. Трябвало е да слушаш господин Бел.

— Но той не говореше на мене — протестира Анн. — Той говореше на Господа и то като че ли не му беше интересно и на него. Той мислеше, струва ми се, че Господ е твърде далече, за да има кой знае какво значение. Но аз си казах една малка молитва. Имаше дълга редица бели брези, надвиснали над езерото и слънцето грееше през тях, ниско-ниско надолу, дълбоко във водата. О, Марила, то беше като някакъв прекрасен сън. То ме развълнува и аз казах два-три пъти само „Благодаря Ти за това, Господи!“.

— Надявам се, не на глас — загрижено рече Марила.

— О, не, само си го пошепнах. Да, най-после господин Бел свърши и ми казаха да вляза в стаята с класа на госпожица Роджърсън. Имаше още девет момичета. Всичките имаха буфан ръкави. Аз се помъчих да си представя, че и моите са буфан, но не можах. Защо не можах? По-лесно от това не можеше да бъде да си го представя, докато бях сама в таванската стая, но ми беше ужасно трудно там, между другите, които наистина имаха буфани.

— Не е трябвало да мислиш за ръкавите си в Неделното училище. Трябвало е да слушаш урока. Надявам се, че го знаеше.

— О да, и отговорих на сума въпроси. Госпожица Роджърсън ми зададе не знам колко. Мисля, че не е било честно да ми ги задава. Имаше и много, които аз пък исках да задам на нея, обаче не ми се щеше, защото според мен тя не беше сродна душа. После всички други момиченца декламираха по един библейски стих. Пита ме и мене, но не знаех нито един. Можех да декламирам, ако тя иска, „Кучето на гроба на господаря“. То е от Третата читанка. Не е истински религиозно стихотворение, но е толкова тъжно и печално, че може да подхожда. Тя отговори, че не става и ми каза да науча за идущата неделя деветнадесетия стих. Аз го прочетох после в черквата и той е великолепен. Особено има два реда, които направо ме вълнуват:

„… и бързо като ескадрони загиваха

във тоз за мадианците съдбовен ден.“

Не зная какво значи „ескадрони“, нито „мадианец“, но то звучи тъй трагично! Не мога да дочакам идущата неделя, да го декламирам. Ще го упражнявам цялата седмица. След Неделното училище помолих госпожица Роджърсън — понеже госпожа Линд беше много далече, — да ми покаже твоето място. Седях колкото можех по-мирно и темата на проповедта беше от „Откровението“, глава трета, стих втори и трети. Това беше много дълга тема. Ако бях свещеник, бих избирала къси, живи теми. Проповедта също беше страхотно дълга. Сигурно свещеникът е трябвало да я направи според текста. Не ми се видя ни най-малко интересна. Бедата с него май е тази, че няма достатъчно въображение. Не го и слушах чак много. Просто оставих мислите ми да текат и си мислех за най-изненадващи неща.

Марила чувстваше безпомощно, че всичко това би трябвало строго да се порицае, но я възпря безспорният факт, че някои казани от Анн неща, особено за проповедите на свещеника и молитвите на господин Бел, съвпадаха с това, което самата тя години наред бе мислила дълбоко в сърцето си, но никога не беше казала на глас. Почти й се стори, че тези тайни, неизречени критични мисли бяха приели изведнъж видима и обвиняваща материална форма в лицето на това прямо, изоставено човешко създанийце.