Александър Беляев
Главата на професор Доуел (28)

ПОСЛЕДНО СВИЖДАНЕ

Сутринта на другия ден след злополучното излизане на професор Керн в научното дружество Артур Доуел се яви при началника на полицията, представи се и заяви, че моли да се направи обиск в квартирата на Керн.

— Обискът в квартирата на професор Керн вече беше направен миналата нощ — сухо отговори началникът на полицията. — Този обиск не даде никакви резултати. Заявлението на мадмоазел Лоран, както следваше да се очаква, се оказа плод на нейното разстроено въображение. Нима не четохте това в сутрешните вестници?

— Защо така леко предположихте, че заявлението от мадмоазел Лоран е плод на разстроено въображение?

— Защото, сами съдете — отговори началникът на полицията, — това е съвършено немислимо нещо, а и опитът потвърди…

— Вие разпитвахте ли главата на мадмоазел Брике?

— Не, не разпитвахме никакви глави — отговори началникът на полицията.

— Напразно! Тя също би могла да потвърди, че е видяла главата на моя баща. Тя лично ми съобщи за това. Аз настоявам за повторен обиск.

— Нямам за това никакви основания — рязко отговори началникът на полицията.

„Нима е подкупен от Керн?“ — помисли Артур.

— И после — продължи началникът на полицията — повторният обиск може само да възбуди общественото негодувание. Обществото е достатъчно вече възмутено от излизането на тази побъркана Лоран. Името на професор Керн е на устата на всички. Той получава стотици писма и телеграми, изразяващи съчувствия към него и негодувание против постъпката на Лоран.

— И все пак аз настоявам, че Керн е извършил няколко престъпления.

— Не бива да се хвърлят необосновано такива обвинения — нравоучително каза началникът на полицията.

— Дайте ми възможност да ги обоснова — възрази Доуел.

— Тази възможност ви беше вече предоставена. От властите беше направен обиск.

— Ако вие категорически отказвате, аз ще бъда принуден да се обърна към прокурора — каза решително Артур и стана.

— Нищо не мога да направя за вас — отговори началникът на полицията и също стана.

Споменаването на прокурора обаче оказа своето въвдействие. Като помисли малко, той каза:

— Аз бих могъл да разпоредя за извършването на повторен обиск, но, така да се каже, по неофициален ред. Ако обискът даде нови данни, тогава ще донеса за това на прокурора.

— Обискът трябва да бъде направен в мое присъствие, присъствието на мадмоазел Лоран и моя приятел Ларе.

— Не са ли много?

— Не, всички тези лица могат да окажат съществена полза.

Началникът на полицията разпери ръце, въздъхна и каза:

— Добре! Ще командировам няколко полицейски агенти във ваше разпореждане. Ще поканя и следователя.

В единадесет часа Артур вече звънеше на вратата на Керн. Негърът Джон открехна тежката дъбова врата, без да снема верижката.

— Професор Керн не приема.

Излезлият напред полицейски застави Джон да пусне неочакваните гости в квартирата.

Професор Керн ги срещна в кабинета си, давайки си вид на оскърбена добродетел.

— Моля — каза той с леден тон, като разтвори широко вратите на лабораторията и хвърли унищожаващ поглед върху Лоран.

Следователят, Лоран, Артур Доуел, Керн, Ларе и двамата полицаи влязоха. Познатата обстановка, с която бяха свързани толкова тягостни преживявания, развълнува Лоран. Сърцето й силно заби. В лабораторията се намираше само главата на Брике. Бузите й, лишени от руменината, имаха тъмножълт цвят на мумия. Виждайки Лоран и Ларе, тя се усмихна и замига с очи. Ларе се отвърна с ужас и потреперване.

Влязоха в съседната с лабораторията стая.

Там се намираше до голо обръсната глава на възрастен човек с грамаден месест нос. Очите на тази глава бяха скрити зад съвършено черни очила. Устните леко потрепваха.

— Очите го болят… — поясни Керн. — Ето всичко, което мога да ви предложа — добави той с иронична усмивка.

И наистина при по-нататъшния преглед на дома, от зимника до чардака, други глави не се намериха.

При обратния път трябваше отново да минат през стаята, където се намираше дебелоносата глава. Разочарованият Доуел се насочи към следващата врата, а подир него тръгнаха към изхода следователят и Керн.

— Почакайте! — спря ги Лоран.

Приближавайки главата с дебелия нос, тя отвори въздушния кран и запита:

— Кой сте вие?

Главата мърдаше устни, но глас не звучеше. Лоран пусна по-силна струя въздух. Чу се шипящ шепот:

— Кой е? Вие ли сте, Керн? Отворете ми ушите! Не ви чувам…

Лоран надникна в ушите на главата и измъкна оттам плътни късове вата.

— Кой сте вие? — повтори тя въпроса.

— Аз бях професор Доуел.

— Но вашето лице? — задъха се Лоран от вълнение.

— Лицето?… — Главата говореше с труд. — Да… лишиха ме даже от лицето ми… Малка операция… под кожата на носа ми е вкаран парафин… Уви… мой остана само мозъкът ми в тази обезобразена черна кутия… но и той се отказва да служи… Аз умирам… нашите опити не са свършени… макар главата ми да проживя повече, отколкото аз пресмятах теоретически.

— Защо имате очила? — запита следователят, като се приближи.

— Напоследък колегата не ми доверява. — Главата се опита да се усмихне. — Той ме лиши от възможността да чувам и да виждам… Очилата не са прозрачни… за да не издам себе си пред нежелателни за него гости… Свалете ми очилата…

Лоран свали очилата с треперещи ръце.

— Мадмоазел Лоран… вие? Здравейте, друже мой!… А Керн каза, че сте заминали… лошо ми е… повече не мога да работя… Колегата Керн едва вчера ми обяви милостиво амнистия… Ако сам не умра днес, той обеща да ме освободи утре…

И изведнаж, като видя Артур, който стоеше настрана като вцепенен, без кръв в лицето, главата радостно произнесе:

— Артур!… Сине!…

За миг замъглените очи се проясниха.

— Татко, скъпи мой! — Артур приближи до главата. — Какво са направили с тебе?…

Той залитна. Ларе го прихвана.

— Ето… добре… Още един път се видяхме с тебе… след моята смърт… — прошипя главата на професор Доуел.

Гласните струни почти не работеха, езикът лошо се движеше. През паузите въздухът излиташе със свистене от гърлото.

— Артур, целуни ме по челото… ако не ти е… не… неприятно…

Артур се наведе и го целуна.

— Ето така… сега добре…

— Професор Доуел — каза следователят, — можете ли да ми съобщите обстоятелствата на вашата смърт?

Главата погледна следователя с угасващ поглед, видимо лошо разбирайки какво иска. После, като разбра, бавно изви очи към Лоран:

— Аз на нея… говорих… тя знае всичко.

Устните на главата престанаха да мърдат, а очите се премрежиха.

— Край!… — каза Лоран.

Известно време всички стояха мълчаливо, подтиснати от станалото.

— Е, какво — прекъсна тягостното мълчание следователят и като се обърна към Керн, произнесе:

— Моля елате след мен в кабинета! Трябва да ви разпитам.

Когато вратата след тях се захлопна, Артур се отпусна тежко на стола до главата на баща си и закри с ръце лицето си.

— Бедни, бедни татко!

Лоран меко положи ръка на рамото му. Артур стана поривисто и здраво хвана ръката й.

От кабинета на Керн се раздаде изстрел.