Александър Беляев
Главата на професор Доуел (2)

ПЪРВА СРЕЩА

— Моля, седнете.

Мари Лоран се отпусна в дълбокото кожено кресло.

Докато професор Керн разпечатваше плика и четеше писмото, тя бегло разгледа кабинета.

Каква мрачна стая! Но да се занимава човек тука, е добре: нищо не отвлича вниманието. Лампата със затворен абажур осветява само бюрото, отрупано с книги, ръкописи, коректури. Окото едвам различава тежката мебел от черен дъб. Тъмни тапети, тъмни завеси. В полумрака проблясват само златните букви на подвързиите на книгите в масивните шкафове. Дългото махало на старинния стенен часовник се движи равномерно и плавно.

Като пренесе погледа си върху Керн, Лоран неволно се усмихна: професорът съответствуваше изцяло на стила на кабинета. Сякаш издялана от дъб, тежката, мрачна фигура на Керн изглеждаше като част от мебелировката. Големите очила с костенуркова рамка напомняха два часовникови циферблата. Като махала се движеха сивопепелявите му очи, преминавайки по редовете на писмото. Правоъгълният нос, правият разрез на очите, устата и квадратната, издадена напред брада придаваха на лицето вид на стилизирана декоративна маска, изваяна от скулптор-кубист. „За украса на камина е такава маска“ — помисли Лоран.

— Колегата Сабатие ми говори вече за вас. Да, нужна ми е помощница. Вие сте медичка? Отлично. Четиридесет франка на ден. Плащане всяка седмица. Закуска, обяд. Но аз поставям едно условие…

Като побарабани със сухите си пръсти по масата, професор Керн зададе неочакван въпрос:

— Умеете ли да мълчите? Всички жени са бъбриви. Вие сте жена — това е лошо. Красива сте — това е още по-лошо.

— Но какво отношение…

— Най-близко. Красивата жена е двойно жена. Значи двойно притежава и женските недостатъци. Вие може би имате мъж, приятел, годеник. И тогава всичките тайни по дяволите.

— Но…

— Никакви „но“! Вие трябва да бъдете няма като риба. Трябва да мълчите за всичко, каквото видите и чуете тука. Приемате ли условието? Длъжен съм да ви предупредя: неизпълнението ще повлече подире си крайно неприятни за вас последствия. Крайно неприятни.

Лоран беше смутена и заинтригувана…

— Съгласна съм, ако във всичко това няма…

— Престъпление, искате да кажете? Можете да бъдете напълно спокойна. Не ви заплашва никаква отговорност… Нервите ви в ред ли са?

— Аз съм здрава…

Професор Керн кимна с глава.

— Алкохолици, неврастеници, епилептици, луди не сте ли имали в рода си?

— Не.

Керн пак кимна с глава.

Сухият му остър пръст се впи в копчето на електрическия звънец. Вратата безшумно се отвори.

В полумрака на стаята, като на проявявала фотографическа пластинка, Лоран видя само бялото на очите, после постепенно се проявиха светлите петна на лъскавото лице на негър. Черните му коси и костюмът се сливаха с тъмните завеси на вратата.

— Джон, покажете на госпожица Лоран лабораторията.

Негърът кимна с глава, предлагайки да го следва, и отвори втората врата. Лоран влезе в съвсем тъмна стая.

Щракна електрически ключ и ярка светлина от четири матови полукълба заля стаята. Лоран неволно притвори очи. След мрачния кабинет белината на стените ослепяваше… Блестяха стъклата на шкафовете с лъскави хирургически инструменти. Със студена светлина горяха стоманата и алуминият на непознати на Лоран апарати. С топли, жълти петна падаше светлината върху медните полирани части. Тръби, серпантини, колби, стъклени цилиндри… Стъкло, каучук, метал…

Посред стаята — голяма просекторска маса. До масата — стъклен сандък; в него пулсираше човешко сърце. От сърцето излизаха тръбички към балони. Лоран извърна глава и изведнъж видя нещо, което я накара да потрепери като от електрически удар.

Гледаше я човешка глава — само глава без туловище.

Тя беше прикрепена към квадратна стъклена плоча. Плочата се поддържаше от четири високи блестящи металически крачка. От прорязаните артерии и вени, през отверстия в стъклото, излизаха, съединявайки се по чифтно, тръбички към балони. Най-дебелата тръбичка излизаше от гърлото и се свързваше с голям цилиндър. Цилиндърът и балоните бяха снабдени с кранове, манометри, термометри и неизвестни на Лоран прибори.

Главата гледаше внимателно и скръбно Лоран, като мигаше. Не можеше да има съмнение: отделена от тялото, главата живееше самостоятелен и съзнателен живот.

Въпреки потресаващото впечатление Лоран не можеше да не забележи, че тази глава удивително прилича на главата на неотдавна умрелия известен учен-хирург професор Доуел, който се беше прославил със своите опити за съживяване на органи, изрязани от топъл труп. Лоран не един път бе присъствувала на блестящите му публични лекции и добре помнеше това високо чело, характерния профил, вълнистите, посребрени гъсти руси коси, сините очи… Да, това беше главата на професор Доуел. Само устните и носът му бяха станали по-тънки, слепоочията и бузите бяха хлътнали, очите бяха влезли по-дълбоко в орбитите и бялата му кожа бе придобила тъмножълт оттенък на мумия. Но в очите имаше живот, имаше мисъл.

Лоран като омагьосана не можеше да откъсне поглед от тези сини очи.

Главата беззвучно мръдна устни.

Това беше твърде много за нервите на Лоран. Тя беше близко до припадък.

Негърът я подкрепи и я изведе от лабораторията.

— Това е ужасно, това е ужасно… — повтаряше Лоран, отпускайки се в креслото.

Професор Керн барабанеше мълчаливо с пръсти по масата.

— Кажете, нима това е главата?…

— На професор Доуел? Да, това е неговата глава. Главата на Доуел, моя умрял уважаем колега, възвърната от мене към живота. За съжаление аз можах да възкреся само главата. Не всичко се удава изведнаж. Бедният Доуел страдаше от неизлечима болест. Умирайки, той завеща своето тяло за научни опити, каквито правехме ние с него. „Целият ми живот беше посветен на науката. Нека на науката послужи и смъртта ми. Бих предпочел в трупа ми да се рови приятел-учен, а не гробен червей“ — ето какво завещание остави професор Доуел. И аз получих неговото тяло. Успях да оживя не само сърцето му, но и да възкреся съзнанието му, да възкреся „душата“ му, изразявайки се с езика на масите. Какво ужасно има в това? Досега хората считаха смъртта за ужасна. Нима възкресението на мъртвите не беше хилядолетна мечта на човечеството?

— Бих предпочела смърт пред такова възкресение.

Професор Керн направи неопределен жест с ръка.

— Да, то има своите неудобства за възкръсналия. На бедния професор Доуел би било неудобно да се покаже на публиката в такъв непълен вид. Ето защо ние държим в тайна този опит. Казвам „ние“, защото такова е желанието на самия Доуел. При това опитът още не е доведен докрай.

— А как професор Доуел, т.е. неговата глава, е изразил това желание? Главата може ли да говори?

За миг професор Керн се смути.

— Не… главата на професор Доуел не говори. Но тя чува, разбира и може да отговаря с мимика на лицето…

И за да прехвърли разговора на друга тема, професор Керн запита:

— И така, приемате ли моето предложение? Отлично. Чакам ви утре към девет часа. Но помнете: мълчание, мълчание и мълчание.