Александър Беляев
Главата на професор Доуел (10)

ПОРОК И ДОБРОДЕТЕЛ

— Какво има? Нещо се е случило с главата ли? — запита Керн, вдигайки глава от книгите.

— Не… но аз бих искала да поговоря с вас, господин професоре.

Керн се облегна на гърба на креслото.

— Слушам ви, мадмоазел Лоран.

— Кажете, сериозно ли възнамерявате да дадете на главата на Брике тяло, или само я утешавате?

— Съвсем сериозно.

— И вие се надявате на успех при тази операция?

— Напълно. Видяхте ли кучето?

— А Тома не смятате ли… да сложите на крака? — започна издалеч Лоран.

— Защо не? Той ме моли вече за това. Но не всички изведнаж.

— А Доуел… — Лоран заговори изведнаж бързо и развълнувано. — Разбира се, всеки има право на живот, на нормален човешки живот, и Тома, и Брике. Но вие, разбира се, съзнавате, че ценността на главата на професор Доуел стои много по-високо от всички останали ваши глави… И ако вие искате да върнете към нормален живот Тома и Брике, то толкова по-важно е да се върне към същия нормален живот главата на професор Доуел.

Керн се намръщи. Изражението на лицето му стана напрегнато и твърдо.

— Професор Доуел, по-вярно неговата професорска глава, е намерил прекрасен защитник във ваше лице — каза той, усмихвайки се иронично. — Но от такъв защитник, моля ви се, няма нужда и вие напразно се горещите и вълнувате. Разбира се, аз мислех и за оживяването на главата на Доуел.

— Но защо не започнете опита с него?

— Именно защото главата на Доуел е по-скъпа от хиляди други човешки глави. Аз започнах с кучета, преди да надаря с тяло главата на Брике. Главата на Брике е толкова по-скъпа от главата на кучето, колкото главата на Доуел е по-скъпа от главата на Брике.

— Животът на човека и кучето са несравними, професоре…

— Също както и главите на Доуел и Брике. Имате ли нещо повече да ми кажете?

— Нищо, господин професоре — отговори Лоран, тръгвайки към вратата.

— В такъв случай, мадмоазел, аз имам към вас някои въпроси. Почакайте, мадмоазел.

Лоран се спря до вратата, като гледаше въпросително Керн.

— Моля, елате до бюрото, поседнете.

Лоран се отпусна в дълбокото кресло със смътна тревога. Лицето на Керн не обещаваше нищо добро. Той се облегна на гърба на креслото и дълго, изпитателно гледа в очите Лоран, докато тя не наведе поглед. После бързо се изправи с целия си ръст, опря се здраво с юмруци на бюрото, наклони се към Лоран и запита тихо и внушително:

— Кажете, не сте ли пускали в действие въздушния кран на главата на професор Доуел? Не сте ли разговаряли с него?

Лоран почувствува, че краищата на пръстите й изстинаха. Мислите й се завъртяха като вихър в главата. Гневът, който Керн възбуждаше в нея, клокочеше и беше готов да избухне.

„Да му кажа или да не му кажа истината?“ — колебаеше се Лоран. О, какво наслаждение е да хвърли в лицето на този човек думата „убиец“, но такова открито нападение би могло да развали всичко.

Лоран не вярваше, че Керн ще даде на главата на Доуел ново тяло. Тя знаеше вече много неща, за да вярва в такава възможност. Тя мечтаеше само за едно, да развенчае Керн, който си беше присвоил плодовете на труда на Доуел, в очите на обществото и да разкрие неговото престъпление. Знаеше, че Керн няма да се спре пред нищо и ако тя се обяви за открит негов враг, ще подхвърли живота си на опасност. Но не само чувството на самосъхранение я възпираше. Тя не искаше да загине, преди да бъде разкрито престъплението на Керн. И затова трябваше да лъже. Но да лъже, не й позволяваше съвестта, цялото й възпитание. Никога в живота си не беше лъгала и сега преживяваше ужасно вълнение. Керн не сваляше очи от лицето й.

— Не лъжете — каза той насмешливо, — не обременявайте съвестта си с греха на лъжата. Вие сте разговаряли с главата не отричайте, аз зная това. Джон е подслушвал всичко.

Навела глава Лоран мълчеше.

— Аз се интересувам само да зная, за какво разговаряхте с главата?

Лоран почувствува как кръвта нахлу в бузите й. Тя вдигна глава и погледна Керн право в очите.

— Зная всичко.

— Така — каза Керн, без да вдига ръцете си от бюрото. — Така си и мислех. За всичко.

Настъпи пауза. Лоран отново наведе очи и сега седеше с вид на човек, чакащ присъдата си.

Керн тръгна изведнъж бързо към вратата и я заключи. Разходи се няколко пъти по мекия килим в кабинета с ръце на гърба. После безшумно се приближи до Лоран и запита:

— И какво мислите да предприемете, мило момиче? Да предадете на съда кръвожадното чудовище Керн? Да стъпчете името му в калта? Да разобличите неговото престъпление? Доуел навярно ви е молил за това.

— Не, не — забравяйки страха си, горещо заговори Лоран, — уверявам ви, че главата на професор Доуел е съвършено лишена от чувство за отмъщение. О, той е благородна душа! Той даже… ме разубеждаваше. Той не е това, което сте вие, не бива да съдите по себе си! — вече с предизвикателство завърши тя, святкайки с очи.

Керн се усмихна и отново закрачи по кабинета.

— Така, така, отлично. Значи вие все пак имахте разобличителни намерения и ако не беше главата на професор Доуел, професор Керн би седял вече в затвора. Ако добродетелта не може да тържествува, то поне порокът трябва да бъде наказан. Така свършваха всичките добродетелни романи, които четяхте, нали, мило момиче?

— И порокът ще бъде наказан! — извика тя, почти губейки вече воля над чувствата си.

— О, разбира се, там на небето. — Керн погледна тавана, облицован с големи квадратни фигури от черен дъб. — Но тук, на земята, нека ви бъде известно, наивно създание, тържествува порокът и само порокът! А добродетелта… Добродетелта стои с протегната ръка, молейки порока за грошове, или стърчи там — Керн посочи към стаята, където се намираше главата на Доуел — като плашило за гаргите, размишлявайки за тленността на всичко земно.

И като отиде плътно до Лоран, понижавайки глас, той каза:

— Вие знаете, че и вас, и главата на Доуел мога в буквалния смисъл на думата да превърна в пепел и ни една душа няма да узнае за това.

— Зная, че сте готов на всяко…

— Престъпление? И много добре, че знаете това.

Керн отново закрачи по кабинета и вече с обикновен глас продължи да говори, сякаш разсъждаваше на глас:

— Обаче какво ще заповядате да правим с вас, прекрасна отмъстителко? Вие за съжаление сте от онази порода хора, които не се спират пред нищо и заради правдата са готови да приемат мъченически венец. Вие сте крехка, нервна, впечатлителна, но не се боите от заплахи. Да ви убия? Днес, веднага? Аз ще мога да залича следите на убийството, но все пак с това ще трябва да се позабавя. А времето ми е скъпо. Да ви подкупя? Това е по-трудно, отколкото да ви изплаша… Е, кажете, какво да правя с вас?

— Оставете всичко така, както си беше… та нали аз не съм ви обадила досега.

— И няма ли да ме обадите?

Лоран забави отговора, после отговори тихо, но твърдо:

— Ще ви обадя.

Керн тропна с крак.

— Упорито момиче! Ето какво ще ви кажа. Седнете веднага на бюрото ми… Не се страхувайте, аз не се каня още нито да ви душа, нито да ви тровя. Е, седнете де.

Лоран го погледна с недоумение, помисли и се премести на креслото пред бюрото.

— В края на краищата вие сте ми нужна. Ако ви убия веднага, ще трябва да наемам заместница или заместник. Аз не съм гарантиран, че на вашето място няма да се окаже някой шантажист, който, като открие тайната на главата на Доуел, не ще изсмуква от мене пари и в крайна сметка да ме обади. Вас поне познавам. И така, пишете: „Скъпа мамичко“ — или как наричате там майка си? — „състоянието на болните, за които се грижа, изисква моето неотлъчно присъствие в дома на професор Керн…“

— Вие искате да ме лишите от свобода? Да ме задържите у дома си? — запита с негодувание Лоран, без да почва да пише.

— Именно, моя добродетелна помощнице.

— Няма да пиша такова писмо — заяви решително Лоран.

— Стига! — изведнаж викна Керн така, че пружината на часовника звънна. — Разберете, че аз нямам друг изход. Не бъдете най-после глупава.

— Аз няма да остана у вас и няма да пиша това писмо!

— Ах, така ли! Добре. Можете да вървите по дяволите. Но преди да си отидете оттук, вие ще бъдете свидетелка как ще отнема живота от главата на Доуел, като я разтворя в химическо вещество. Идете и крещете тогава по цял свят, че сте видели у мене главата на Доуел. Никой няма да ви повярва. Ще ви се смеят. Но пазете се! Аз няма да оставя доноса ви без възмездие. Да вървим!

Керн хвана Лоран за ръката и я повлече към вратата. Тя беше твърде слаба физически, за да окаже съпротива на това грубо насилие.

Керн отключи вратата, премина бързо през стаята на Тома и Брике и влезе в стаята, където се намираше главата на професор Доуел.

Главата на Доуел гледаше с недоумение тази неочаквана визита. А Керн, без да обръща внимание на главата, отиде бързо до апаратите и рязко превъртя крана на балона, от който се подаваше кръв. Очите на главата неразбиращо, но спокойно се обърнаха към крана, после погледнаха Керн и слисаната Лоран. Въздушният кран не беше отворен и главата не можеше да говори. Тя само мърдаше устни и Лоран, която беше привикнала към мимиката й, разбра: това беше немият въпрос: „Край ли?“

После очите на главата, устремени към Лоран, започнаха някак да се замъгляват, клепачите широко се разтвориха, очните ябълки изпъкнаха, а лицето започна конвулсивно да трепери. Главата преживяваше мъките на задушаването.

Лоран извика истерично. После, залитайки, отиде до Керн, впи се в ръката му и почти губейки съзнание, заговори с прекъсващ се, задавен от спазми глас:

— Отворете, по-скоро отворете крана… Съгласна съм на всичко!

С едва забележима усмивка Керн отвори крана. Живителната струя потече по тръбичката в главата на Доуел. Конвулсивните потрепервания на лицето спряха, очите приеха нормалното си изражение, погледът се избистри. Угасващият живот се върна в главата на Доуел. Върна се и съзнанието, защото Доуел отново погледна Лоран с израз на недоумение и като че ли даже с разочарование.

Лоран залиташе от вълнение.

— Позволете да ви предложа ръката си — галантно каза Керн и странната двойка си отиде.

Когато Лоран седна отново на бюрото, Керн, като че ли нищо не е било, каза:

— Та къде спряхме? Да… — „Състоянието на болните изисква моето постоянно — или не, напишете — неотлъчно пребиваване в дома на професор Керн. Професор Керн беше така добър, че ми предостави прекрасна стая с изглед към градината. Освен това, понеже работният ми ден се увеличи, професор Керн утрои заплатата ми.“

Лоран погледна с упрек Керн.

— Това не е лъжа — каза той. — Необходимостта ме заставя да ви лиша от свобода, но аз съм длъжен да ви възнаградя с нещо. Аз действително ви увеличавам заплатата. Пишете по-нататък: — „Обслужването тук е прекрасно и макар работата да е много, аз се чувствувам великолепно. Не идвай при мене — професорът не приема никого. Но не скучай, аз ще ти пиша…“ Така. Е, и от себе си прибавете някакви нежности, които вие обикновено пишете, за да не възбуди писмото ви никакви подозрения.

И като че ли вече забравил Лоран, Керн започна да размишлява на глас:

— Разбира се, така не може да продължава много. Но, надявам се, няма да ви задържа дълго. Нашата работа идва към края си и тогава… Тоест исках да кажа, че главата не е дълговечна. И когато тя завърши своето съществувание… Е, какво, вие знаете всичко. Просто казано, когато ние с Доуел завършим работата, тогава ще завърши и съществуванието на главата на Доуел. От главата няма да остане даже и пепел и тогава ще можете да се върнете при своята уважаема мамичка. Повече няма да бъдете опасна за мене. И още един път: имайте предвид, ако помислите да дрънкате, аз имам свидетели, които в случай на нужда ще докажат под клетва, че тленните останки на професор Доуел заедно с главата, краката и останалите професорски атрибути са били изгорени от мен след анатомическата аутопсия в крематориум. За тези случаи крематориумът е много удобно нещо.

Керн позвъни. Влезе Джон.

— Джон, ще отведеш мадмоазел Лоран в бялата стая с прозореца към градината. Мадмоазел Лоран ще се пресели в моята къща, понеже сега ни предстои голяма работа. Питай госпожицата какво й е необходимо, за да се устрои по-удобно, и й достави всичко. Можеш да поръчаш от мое име в магазините по телефона. Сметката аз ще заплатя. Не забравяй да поръчаш за госпожицата обяд.

И като се поклони, Керн излезе. Джон отведе Лоран в определената й стая. Керн не излъга: стаята действително беше много хубава — светла, просторна и уютно обзаведена. Огромен прозорец гледаше към градината. Но най-мрачният затвор не можеше да навее на Лоран по-голяма тъга, отколкото тази весела, спретнато наредена стая. Като тежко болна се добра Лоран до прозореца и погледна в градината.

„Втори етаж… високо… оттук не можеш избяга…“ — помисли тя. Пък и да можеше да избяга, не би направила това, понеже бягството й щеше да е равносилно на присъда за главата на Доуел.

Лоран се отпусна безсилна на кушетката и потъна в тежък размисъл. Тя не можеше да определи колко време беше в това състояние.

— Донесено ви е яденето — чу тя като през сън гласа на Джон и вдигна уморените си клепачи.

— Благодаря, не съм гладна, раздигнете масата.

Школуваният слуга изпълни безпрекословно заповедта и излезе.

И тя отново потъна в своите мисли. Когато в прозореца на противоположната къща пламнаха светлините, тя почувствува такава самотност, че реши веднага да навести главите. Особено й се искаше да види главата на Доуел.

Необикновената визита на Лоран зарадва извънредно много главата на Брике.

— Най-после! — възкликна тя. — Вече? Донесоха ли го?

— Какво?

— Моето тяло — каза Брике с такъв тон, като че ли въпросът се отнасяше за нова дреха.

— Не, още не са го донесли — отговори Лоран, неволно усмихвайки се. — Но скоро ще го донесат, няма вече много да чакате.

— Ах, дано по-скоро!…

— А на мене също ли ще пришият друго тяло? — запита Тома.

— Да, разбира се — успокои го Лоран. — И вие ще бъдете също така здрав, силен, какъвто сте били. Ще съберете пари, ще си отидете на село и ще се ожените за вашата Мари.

Лоран знаеше вече всички тайни желания на главата.

Тома млясна с устни.

— Дано по-скоро.

Лоран побърза да мине в стаята на главата на Доуел.

Щом въздушният кран беше отворен, главата запита Лоран:

— Какво значи всичко това?

Лоран разказа на главата за разговора с Керн и за своето затворничество.

— Това е възмутително! — каза главата. — Ако бих могъл само да ви помогна… И аз може би ще мога, ако вие самата ми помогнете…

В очите на главата имаше гняв и решителност.

— Всичко е много просто. Затворете крана за хранителните тръбички и аз ще умра. Повярвайте ми, че аз бях даже разочарован, когато Керн отвори отново крана и ме съживи. Аз ще умра и Керн ще ви пусне.

— Аз никога няма да се върна у дома на такава цена! — извика Лоран.

— Бих искал да имам цялото красноречие на Цицерон,за да ви убедя да направите това.

Лоран поклати глава отрицателно.

— Даже Цицерон не би ме убедил. Аз никога не ще се реша да прекратя живота на човек…

— Та нима аз съм човек? — с тъжна усмивка запита главата.

— Помните, вие сам повторихте думите на Декарт: „Аз мисля. Следователно съществувам“ — отговори Лоран.

— Да предположим, че това е така, но тогава ето какво. Аз ще престана да инструктирам Керн. И никакви мъчения не ще ме заставят да му помагам. И тогава той сам ще ме довърши.

— Не, не, моля ви се. — Лоран приближи до главата. — Чуйте ме. Аз мислех по-рано за отмъщение, сега мисля за друго. Ако Керн успее да настави трупа към главата на Брике и операцията мине сполучливо, има надежда и вас да върнат към живот… Не Керн, друг.

— За съжаление тази надежда е много слаба — отговори Доуел. — Едва ли опитът ще успее даже при Керн. Той е зъл и престъпен човек. Тщеславен като хиляди херостратовци. Но е талантлив хирург и може би най-способният от всички асистенти, които съм имал. Ако не направи това той, който използува моите съвети до днес, никой друг няма да го направи. Обаче аз се съмнявам дали и той ще направи тази невиждана операция.

— Но кучетата…

— Кучетата са друго. Двете кучета са лежали живи и здрави на една маса, преди да се извърши операцията на присаждане на главите. Всичко това е станало много бързо. И ето Керн, изглежда, е сполучил да върне живота само на едното куче, иначе той би ги довел при мене двете, за да се похвали. А тялото на трупа може да бъде докарано едва след няколко часа, когато може би са започнали вече процесите на гниенето. За сложността на самата операция вие като медичка сама можете да съдите. Това не е като да зашиеш полуотрязан пръст. Трябва да свържеш, внимателно да зашиеш всички артерии, вени и главно нервите и гръбначния мозък, иначе ще се получи осакатяване. После да се възобнови кръвообращението… Не, това е безкрайно трудна задача, непосилна за съвременните хирурзи.

— Нима и вие самият не бихте направили такава операция?

— Аз обмислях всичко, правих вече опити с кучета и предполагам, че бих успял.

Вратата неочаквано се отвори. На прага стоеше Керн.

— Съвещание на затворниците ли? Няма да ви преча. — И той захлопна вратата.