Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Голова профессора Доуэля, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Йосиф Събев, 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
НОВИТЕ ОБИТАТЕЛИ НА ЛАБОРАТОРИЯТА
Сутринта върху просекторската маса в лабораторията на професор Керн действително лежаха два пресни трупа.
Двете нови глави, предназначени за публично показване, не трябваше да знаят за съществуването на главата на професор Доуел. И затова професор Керн предвидливо я премести в съседната стая.
Мъжкият труп принадлежеше на тридесетгодишен работник, загинал в потока на уличното движение. Могъщото му тяло беше разкъсано. В полуотворените му стъклени очи беше замряла уплахата.
Професор Керн, Лоран и Джон, облечени в бели престилки, работеха над труповете.
— Имаше още няколко трупа — казваше професор Керн. — Един работник беше паднал от скелята. Бракувах го. Можеше да има повреда на мозъка от сътресението. Бракувах и няколко самоубийци, които бяха погълнали отрова. А ето този мозък се оказа подходящ. А още и тази… нощна красавица.
Той посочи с кимване на главата трупа на жена с красиво, но увехнало лице. Върху лицето личеха още следите от руж и гримировъчен молив. То беше спокойно. Само приповдигнатите вежди и полуотворената уста изразяваха някакво детско учудване.
— Певица от бара. Била убита на място от случаен куршум по време на сбиване на пияни. Право в сърцето — виждате ли? Така, и да искаш, не можеш удари.
Професор Керн работеше бързо и уверено. Главите бяха отделени от телата, а труповете изнесени.
Още няколко минути и главите бяха поставени върху високи масички. В гърлото, вените и сънните артерии бяха вкарани тръбички.
Професор Керн беше в приятно възбудено състояние. Приближаваше моментът на неговото тържество. Той не се съмняваше в успеха.
На предстоящата демонстрация и доклада на професор Керн в научното дружество бяха поканени светилата на науката. Пресата, ръководена от умела ръка, поместваше предварителни статии, в които превъзнасяше постиженията на професор Керн. Списанията поместваха също много статии на Керн. Неговия изумителен опит за съживяване на мъртви човешки глави придава значение на тържеството на националната наука.
Като си подсвиркваше весело, професор Керн изми ръцете си, запуши цигара и с доволство погледна стоящите пред него глави.
— На блюдото попадна главата не само на Йоан, но и на самата Саломее. Не ще бъде лоша срещата. Остава само да се отвори кранът и… мъртвите ще оживеят. Е, какво, госпожице? Оживявайте. Отворете и трите крана. В този голям цилиндър има сгъстен въздух, а не отрова, хе-хе.
За Лоран това отдавна не беше новост. Но тя по несъзнателна почти хитрост не даде вид, че знае. Керн се намръщи, стана изведнъж сериозен. Той отиде съвсем близо до Лоран и като отсичаше всяка дума каза:
— Но при професор Доуел, моля, да не се отваря въздушния кран. На него са повредени гласните струни и…
Улавяйки недоверчивия поглед на Лоран, той добави раздразнено:
— Както и да е… аз ви забранявам. Бъдете послушна, ако не искате да си навлечете големи неприятности.
И като се развесели отново, той изпя провлечено мотив из операта „Палячо“:
— „И така, започваме!“
Лоран отвори крановете.
Първа започна да дава признаци на живот главата на работника. Едва забележимо трепнаха веждите. Зениците станаха прозрачни.
— Има циркулация. Всичко върви добре…
Изведнъж очите на главата измениха своята посока, обърнаха се към светлината в прозореца. Бавно се възвръщаше съзнанието.
— Живее! — весело викна Керн. — Дайте по-силна въздушна струя.
Лоран отвори повече крана. Въздухът зашипя в гърлото.
— Какво е това?… Къде съм?… — неясно произнесе главата.
— В болницата, друже — каза Керн.
— В болницата ли?… — Главата зашари с очи, погледна надолу и видя под себе си празното пространство.
— А къде ми са краката? Къде ми са ръцете? Къде е тялото ми?
— Няма го, гълъбче. То е разкъсано на парчета. Само главата оцеля, а туловището стана нужда да се отреже.
— Как така да се отреже? Не, не съм съгласен. Каква е тази операция? За какво съм годен такъв? Само с една глава парче хляб не можеш си изкара. Трябват ми ръце. Без ръце, без крака никой няма да те вземе на работа… Ще излезеш от болницата… Тфу! Няма на какво и да излезеш. Как сега? Да пия — да ям трябва. Зная ги аз нашите болници. Ще ме подържите малко и ще ме изгоните: излекували сте ме. Не, не съм съгласен — повтаряше той.
Говорът му, широкото, загоряло, луничаво лице, прическата, наивният поглед на сините очи — всичко в него показваше селския жител. Нуждата го беше откъснала от родните поля, а градът разкъса младото здраво тяло.
— Може ли, макар помощ някаква да има?… А къде е онзи?… — изведнъж си спомни той и очите му се разшириха.
— Кой?
— Ами онзи… който връхлетя отгоре ми… Тук трамвай, тук друг, тук автомобил, а той право връз мен…
— Не се безпокойте, той ще получи своето. Номерът на камиона е записан: четири хиляди седемстотин и единадесет, ако ви интересува. Как се казвате? — запита професор Керн.
— Аз? Тома ми казваха. Тома Буш, ето как.
— Та ето какво, Тома… Вие няма да се нуждаете от нищо и няма да страдате ни от глад, ни от студ, ни от жажда. Няма да ви изхвърлят на улицата, не се безпокойте.
— Какво, даром ще ме храните или ще ме показвате по панаирите за пари?
— За показване, ще ви покажем, само че не по панаирите. На учените ще ви покажем. Е, а сега си починете. — И като погледна главата на жената, Керн озадачено забеляза: — Защо ни кара толкова дълго да чакаме.
— Това какво, също глава без тяло ли е? — запита главата на Тома.
— Както виждате, за да не ви е скучно, ние се погрижихме да ви доведем компания госпожица… Затворете, Лоран, въздушния му кран, за да не пречи със своето бърборене.
Керн извади от ноздрите на женската глава термометъра.
— Температурата е по-висока от температурата на труп, но е още ниска. Съживяването върви бавно…
Времето минаваше. Главата на жената не оживяваше. Професор Керн започна да се вълнува. Той ходеше по лабораторията, поглеждаше часовника и всяка негова крачка по каменния под звънко отекваше в голямата стая.
Главата на Тома го гледаше с недоумение и шаваше беззвучно устни. Най-после Керн се приближи до женската глава и огледа внимателно стъклените тръбички, с които завършваха каучуковите тръби, вкарани в сънните артерии.
— Ето къде е причината. Тази тръбичка влиза твърде свободно и затова циркулацията върви бавно. Дайте по-широка тръбичка.
Керн замени тръбичката и след няколко минути главата оживя.
Главата на Брике — така се наричаше жената — реагира по-бурно на своето съживяване. Когато дойде окончателно на себе си и заговори, тя започна да крещи прегракнало, молеше по-добре да я убият, но да не я оставят такъв урод.
— Ах, ах, ах!… Тялото ми… моето бедно тяло… Какво направихте с мене? Спасете ме или ме убийте. Не мога да живея без тяло!… Дайте ми поне да го видя… не, не, не трябва. То е без глава… какъв ужас!… Какъв ужас!…
Когато се поуспокои, каза:
— Казвате, че сте ме съживили. Аз съм малко образована, но зная, че главата не може да живее без тялото. Какво е това, чудо или магия?
— Ни едното, ни другото. Това е постижение на науката.
— Ако вашата наука е способна да прави такива чудеса, тя трябва да умее да прави и други. Прибавете ми друго тяло. Магарето Жорж ме продупчи с куршум… Но нали много девойки си пробиват челото с куршум. Отрежете тяхното тяло и го прибавете към моята глава. Само че по-напред ми го покажете. Трябва да си избера красиво тяло. А така аз не мога… Жена без тяло. Това е по-лошо, отколкото мъж без глава.
И като се обърна към Лоран, тя помоли:
— Бъдете добри да ми дадете огледало.
Гледайки в огледалото, Брике дълго и сериозно се изучаваше.
— Ужасно!… Мога ли да ви помоля да ми пооправите косата? Не мога сама да си направя прическата…
— Работата ви се увеличи, Лоран — усмихна се Керн. — Съответно с това ще ви бъде увеличено и възнаграждението. Време е да тръгвам.
Той погледна часовника и като приближи до Лоран, пошепна:
— В тяхно присъствие — той показа с очи главите — ни дума за главата на професор Доуел!…
Когато Керн излезе от лабораторията, Лоран отиде да навести главата на професор Доуел. Очите на Доуел я гледаха тъжно. Печална усмивка изкривяваше устните МУ.
— Бедни мой, бедни… — прошепна Лоран. — Но ще бъдете отмъстени.
Главата направи знак. Лоран отвори въздушния кран.
— По-добре ми разкажете как мина опитът — прошепна главата и леко се усмихна.