Александър Беляев
Главата на професор Доуел (15)

ВЕСЕЛАТА РАЗХОДКА

След няколко дена Ларе беше вече познат с Брике, нейната приятелка и Жан. Той им предложи да направят разходка с яхта. Предложението беше прието. Докато Жан и червенокосата Марта беседваха с Доуел на палубата, Ларе предложи на Брике да минат долу и прегледат каютите. Те бяха две, немного големи, и в едната от тях имаше пиано.

— О, тука има даже и инструмент! — извика Брике. Тя седна до пианото и засвири фокстрот. Яхтата се люлееше равномерно върху вълните. Ларе стоеше до пианото, гледаше внимателно Брике и обмисляше как да започне своето следствие.

— Изпейте нещо — каза той.

Брике не чака да я молят. Тя запя, поглеждайки кокетно Ларе. Той й се харесваше.

— Какъв странен глас имате… — каза Ларе, гледайки я изпитателно в лицето. — Във вашето гърло като че ли се намират два гласа: гласове на две жени…

Брике се смути, но бързо се овладя и се разсмя принудено.

— О, да!… Това ми е от детство. Един професор по пеене намери у мене контраалт, а друг — мецосопрано. Всеки поставяше гласа ми по своему и излезе… При това наскоро се простудих…

„Не са ли много обясненията за един факт?“ — помисли Ларе. — „И защо тя така се смути? Предположенията ми се оправдават. Тук има нещо.“

— Когато пеете на ниски тонове — с тъга заговори той, — аз като че ли чувам гласа на една моя добра позната… Тя беше известна певица. Бедничката, загина при една железопътна катастрофа. За всеобщо учудване тялото й не беше намерено… Нейната фигура извънредно много напомня вашата като две капки вода… Може да се помисли, че това е нейното тяло.

Брике погледна Ларе вече с нескриван страх. Тя разбра, че той води този разговор не току-така.

— Има хора, които много си приличат… — каза тя с треперещ глас.

— Да, но такава прилика не съм срещал. И после… — вашият жест… ето този жест на китката на ръката… И още… Вие сега се хванахте за главата, сякаш поправяйки разкошните си къдрици. Такива коси имаше Анжелика Гай. Така тя поправяше капризната къдрица на слепоочието си… Но вие нямате дълги къдрици. Вашите са къси, подстригани по последна мода.

— По-рано аз също имах дълги коси — каза Брике, ставайки. Лицето й беше побледняло, а пръстите й забележимо трепереха. — Тук е душно… Да се качим горе…

— Почакайте — спря я Ларе, също развълнуван. — Необходимо ми е да поговоря с вас.

Той я постави насила в креслото до илюминатора.

— Лошо ми е… Не съм свикнала с клатушкането! — извика Брике, мъчейки се да избяга. Но Ларе сякаш неочаквано докосна с ръце шията й и отметна края на колието. Той видя розовия шев.

Брике залитна. Ларе едва успя да я прихване: тя беше в несвяст. Не знаейки какво да прави, художникът плисна право в лицето й вода от близкостоящата кана. Брике скоро се съвзе. неподправен ужас блесна в очите й. Няколко дълги мига те се гледаха мълчаливо. На Брике се струваше, че е настъпил часът на възмездието. Страшният час на разплата за това, че тя беше си присвоила чуждо тяло. Устните на Брике трепнаха и тя едва чуто прошепна:

— Не ме погубвайте!… Пожалете ме…

— Успокойте се, не се каня да ви погубвам… но аз трябва да узная тази тайна. — Ларе вдигна увисналата като камшик ръка на Брике и силно я стисна. — Признайте, нали това тяло не е ваше? Откъде го взехте? Кажете ми цялата истина!

— Жан! — опита се да извика Брике, но Ларе запуши устата й с длан, като изсъска в самото й ухо:

— Ако викнете още един път, няма да излезете от тази каюта.

После, като остави Брике, той бързо заключи вратата на каютата и прикри плътно рамката на илюминатора. Брике заплака като дете. Но Ларе беше неумолим.

— Сълзите няма да ви помогнат! Говорете по-скоро, докато не съм загубил търпение.

— Не съм виновна в нищо — заговори Брике, хълцайки. — Убиха ме… Но после оживях… Само главата ми… върху стъклена подставка… Това беше така ужасно!… И на Тома главата беше там… Не зная как се случи това… Професор Керн — той ме съживи… Аз го молех да ми върне тялото. Той обеща… И донесе отнякъде ето това тяло… — Тя почти с ужас погледна раменете и ръцете си. — Но когато видях мъртвото тяло, аз се отказах… Беше ми така страшно… Аз не исках, молех да не пришиват главата ми към трупа… Това може да потвърди Лоран: тя се грижеше за нас. Но Керн не поиска и да чуе. Той ме приспа и аз се събудих ето такава, каквато съм сега. Не исках да остана у Керн и избягах в Париж, а после тука… Знаех, че Керн ще ме преследва… Моля ви се, не ме убивайте и не казвайте никому… Сега не искам да остана без тяло, то стана мое… Никога не съм чувствувала такава лекота в движенията. Само кракът ме боли… Но това ще мине… Не искам да се върна при Керн!

Слушайки тази несвързана реч, Ларе мислеше: „Изглежда, Брике действително не е виновна. Но този Керн… Как е могъл да вземе тялото на Гай и да го използува за такъв ужасен експеримент? Керн! Слушал съм това име от Артур. Керн, изглежда, е бил асистент на неговия баща. Тази тайна трябва да бъде разкрита.“

— Престанете да плачете и ме изслушайте внимателно — каза строго Ларе. — Аз ще ви помогна, но при условие, ако и вие никому не кажете какво е станало с вас до този момент. Никому освен на един човек, който ще дойде сега тука. Това е Артур Доуел — вие вече го познавате. Трябва да ми се подчинявате във всичко. Ако не ме послушате, ще получите страшно наказание. Вие сте направили престъпление, което се наказва със смърт. И вие никъде не ще успеете да скриете вашата глава и присвоеното от вас чуждо тяло. Ще ви намерят и ще ви гилотинират. Слушайте ме. Първо, успокойте се. Второ, седнете до пианото и пейте. Пейте колкото се може по-високо, за да се чува там, горе. Дайте си вид, че ви е много весело и не мислете да се изкачвате на палубата.

Брике отиде до пианото, седна и запя, акомпанирайки си с едва подчиняващите й се пръсти.

— По-силно, по-весело — командуваше Ларе, отваряйки илюминатора и вратата.

Това беше много странно пеене — вик на отчаяние и ужас, преведен на мажорен строй.

— По-силно, удряйте по клавишите! Така! Свирете! Ще дойдете в Париж заедно с нас. Не помисляйте да бягате. В Париж ще бъдете вън от опасност. Ние ще съумеем да ви скрием. — Ларе се изкачи на палубата с весело лице.

Наклонена на десния борт, яхтата се носеше бързо по леките вълни. Влажният морски вятър освежи Ларе. Той се приближи до Артур Доуел и като го отведе незабелязано настрана, каза:

— Идете долу в каютата и накарайте мадмоазел Брике да ви повтори всичко, което каза на мене. Аз ще забавлявам гостите.

— Е, харесва ли ви яхтата, мадам? — обърна се той към Червенокосата Марта и започна да води с нея непринуден разговор.

Изтегнат на плетеното кресло, Жан блаженствуваше далече от полицията и агентите. Той не искаше повече ни да мисли, ни да наблюдава. Той искаше да забрави за вечната напрегнатост. Бавно пиейки от малка чашка превъзходен коняк, той още повече потъваше в съзерцателно полусънно състояние. Това беше до немай-къде изгодно за Ларе.

Червенокосата Марта също се чувствуваше великолепно. Заслушана в пеенето на другарката си от каютата, тя самата, в паузите между фразите, присъединяваше гласа си към донасящия се игрив напев.

Дали Брике се успокои от свиренето, или Артур й се стори по-малко опасен събеседник, но този път тя по-свързано и разбрано му разказа историята на своята смърт и възкресение.

— Това е всичко. Е, нима аз съм виновна? — вече с усмивка запита тя и изпя късичката песничка „Виновна ли съм аз“, която Марта повтори на палубата.

— Опишете ми третата глава, която живееше у професор Керн — каза Доуел.

— Тома ли?

— Не, онази, на която ви е показал професор Керн! Впрочем…

Артур Доуел извади бързо от страничния си джоб бележника, порови се в него, измъкна оттам снимка и я показа на Брике.

— Кажете, прилича ли изобразеният тука мъж на главата на моя… познат, който вие сте видели у Керн?

— Та това е той същият! — възкликна Брике. Тя даже престана да свири. — Чудно! И с рамене. Главата с тяло. Нима и на него са успели да му пришият тяло? Какво ви е, драги мой? — съчувствено и изплашено запита тя.

Доуел политна. Лицето му побледня. Овладявайки се с труд, той направи няколко крачки, отпусна се тежко в креслото и закри лицето си с ръце.

— Какво ви е? — още един път запита Брике.

Но той нищо не отговори. После устните му прошепнаха: „Бедният татко“. Брике не чу тези думи.

Артур Доуел се овладя много бързо. Когато вдигна глава, лицето му беше почти спокойно.

— Простете, аз, изглежда, ви изплаших — каза той. — Понякога имам такива леки припадъци на сърдечна почва. Ето всичко вече мина.

— Но кой е този човек? Той така прилича на… Ваш брат ли е? — заинтересува се Брике.

— Който и да е, вие трябва да ни помогнете да намерим тази глава. Ще дойдете с нас. Ние ще ви нагласим в такова удобно кътче, където никой няма да ви намери. Кога можете да заминете?

— Ако ще и днес — отговори Брике. — А вие няма ли да ми отнемете тялото?

Доуел не разбра изведнаж, после се усмихна и отговори:

— Разбира се, не… ако само ни слушате и ни помагате. Да вървим на палубата.

— Е, как е плаването? — весело запита той, като се качи на палубата.

После погледна хоризонта с вида на опитен моряк и като поклати загрижено глава, каза: — Морето не ми харесва… Виждате ли тази тъмна ивица на хоризонта!… Ако не се върнем навреме, то…

— О, по-скоро назад! Не искам да потъна — полушеговито-полусериозно извика Брике.

Никаква буря не се предвиждаше. Просто Доуел реши да наплаши своите сухопътни гости, за да се върнат по-скоро на брега.

Ларе се услови с Брике да се срещнат след обяда на тенисната площадка, ако няма буря. Те се разделяха само за няколко часа.

— Чуйте, Ларе, ние попаднахме неочаквано на следите на големи тайни — каза Доуел, когато се върнаха в хотела. — Знаете ли чия глава се е намирала у Керн? Главата на моя баща, професор Доуел.

Ларе, който беше вече седнал на стола, подскочи като топка.

— Главата? Жива глава на вашия баща! Но възможно ли е това? И всичко това Керн! Той… ще го разкъсам! Ние ще намерим главата на вашия баща.

— Страхувам се, че няма да я заварим жива — отвърна печално Артур. — Баща ми сам доказа възможността да се съживяват отсечени от телата глави, но тези глави живееха, не повече от час и половина, след което умираха, защото кръвта се съсирваше, а изкуствените хранителни разтвори можеха да поддържат живота още по-малко време.

Артур Доуел не знаеше, че неговият баща малко преди смъртта си беше изобретил препарат, наречен от него „Доуел 217“ и преименуван от Керн в „Керн 217“. Вкаран в кръвта, този препарат отстранява съсирването й и затова прави възможно по-продължителното съществуване на главата.

— Но жива или мъртва, ние трябва да намерим главата на баща ми. По-скоро в Париж!

Ларе хукна в своята стая да събира вещите си.