Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Голова профессора Доуэля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЛУДИТЕ

Малка стая с прозорец към градината. Сиви стени. Сив креват, застлан със светлосиво мъхесто одеяло. Бяла масичка и два бели стола.

Лоран седи до прозореца и разсеяно гледа в градината. Слънчев лъч позлатява русите й коси. Тя е доста отслабнала и побледняла. От прозореца се вижда алея, по която се разхождат групи болни. Между тях се мяркат белите с черни обшивки престилки на сестрите.

„Луди…“ — тихо говори Лоран и гледа разхождащите се болни. — „И аз съм луда… Каква нелепост! Ето всичко, което постигнах…“

Тя сви ръце така, че пръстите й изпукаха.

„Как се стигна до това?…“

Керн я извика в кабинета си и каза:

— Трябва да поговоря с вас, мадмоазел Лоран. Помните ли нашия първи разговор, когато дойдохте тук, желаейки да получите работа?

Тя кимна с глава.

— Вие обещахте да мълчите за всичко, което видите и чуете в този дом, нали?

— Да.

— Повторете ми сега това обещание и можете да отидете и навестите вашата мамичка. Виждате как вярвам на вашата дума.

Керн намери сполучливо струната, на която свиреше. Лоран беше извънредно много смутена. Няколко минути тя мълча. Беше свикнала да държи на дадената дума, но след онова, което узна тук… Керн видя колебанието й и с тревога следеше как ще завърши вътрешната й борба.

— Да, аз ви дадох обещание да мълча — каза тя накрая тихо. — Но вие ме измамихте. Вие скрихте много неща от мене. Ако бяхте ми казали изведнъж истината, аз не бих ви дала такова обещание.

— Значи, смятате се свободна от това обещание?

— Да.

— Благодаря за откровеността. С вас е добре да има човек работа, защото поне не хитрувате. Вие имате гражданското мъжество да говорите истината.

Керн говореше това не само за да поласкае Лоран. Въпреки че смяташе честността за глупост, в тази минута той действително я уважаваше за мъжествения й характер и морална устойчивост. „Дявол да го вземе, ще бъде досадно, ако стане нужда да се премахне от пътя ми тази девойка. Но какво да правя с нея?“

— И така, мадмоазел Лоран, при първа възможност вие ще ме издадете? Сигурно ви е известно какви последствия ще има това за мене. Ще ме екзекутират. Нещо повече, ще бъде опозорено името ми.

— За това трябваше да помислите по-рано — отговори Лоран.

— Послушайте ме, мадмоазел — продължаваше Керн, сякаш не беше чул думите й. — Откажете се от вашата тясно морална гледна точка. Разберете, ако не бях аз, професор Доуел би изгнил отдавна в земята или би изгорял в крематориума. Неговата работа би спряла. Онова, което сега прави главата му, всъщност е посмъртно творчество. И това създадох аз. Съгласете се, че при такова положение аз имам известни права над продукцията на главата на Доуел. Нещо повече, без мене Доуел — неговата глава — не би могъл да осъществи своите открития. Вие знаете, че мозъкът не се поддава на опериране и срастване. И въпреки това операцията по „срастването“ на главата на Брике с тялото излезе прекрасна. Гръбначният мозък, който минава през шийните прешлени, се срасна. Над разрешението на тази задача работиха главата на Доуел и ръцете на Керн. А тези ръце — Керн протегна ръцете си, загледан в тях — също струват нещичко. Те спасиха живота на стотици хора и ще спасят още много стотици, ако вие не дигнете над главата ми меча на възмездието. Но и това не е всичко. Последните наши трудове трябва да направят преврат не само в медицината, но и в живота на цялото човечество. Отсега медицината може да възстанови угасналия живот на човека. Колко велики хора могат да бъдат възкресени след смъртта им, да бъде продължен животът им за благото на човечеството! Аз ще продължа живота на гения, ще възвърна на децата баща им, на жената — мъжа. Впоследствие такива операции ще извършва обикновеният хирург. Общочовешката мъка ще се намали.

— За сметка на други нещастни.

— Нека да е така, но там, където са плакали двама, ще плаче един. Там, където е имало двама мъртъвци, ще има един. Нима това не са велики перспективи? И какво представляват в сравнение с това моите лични работи, нека даже са престъпления? Какво го интересува болния, че на душата на хирурга, който спасява живота му, лежи престъпление? Вие ще убиете не само мене, а и хиляди живота, които в бъдеще аз бих могъл да спася. Помислили ли сте за това? Вие ще извършите хиляди пъти по-голямо престъпление от това, което съм извършил аз, ако, разбира се, съм го извършил. Помислете още един път и ми дайте вашия отговор. Сега си идете. Аз няма да ви карам да бързате.

— Аз ви дадох вече отговора си. — И Лоран излезе от кабинета.

Тя отиде в стаята на главата на професор Доуел и му предаде съдържанието на разговора с Керн. Главата на Доуел се замисли.

— Не беше ли по-добре да скриете вашите намерения, или поне да дадете неопределен отговор? — прошепна най-после главата.

— Не умея да лъжа — отговори Лоран.

— Това ви прави чест, но… вие обрекохте себе си. Вие можете да загинете и вашата жертва няма да принесе никому полза.

— Аз… другояче не мога — каза Лоран и като наведе тъжно глава, излезе.

— Жребият е хвърлен — повтаряше тя една и съща фраза, седнала до прозореца на стаята си.

„Бедната мама“ — неочаквано се мярна в главата й. — „Но тя би постъпила по същия начин“ — сама си отговори Лоран. Искаше й се да напише на майка си писмо и да изложи в него всичко, което стана с нея. Последното писмо. Но нямаше никаква възможност да го изпрати. Лоран не се съмняваше, че ще загине. Тя беше готова да срещне спокойно смъртта. Огорчаваше я само грижата за майката и мисълта, че престъплението на Керн ще остане неотмъстено. Но вярваше, че рано или късно все пак възмездието няма да го отмине.

Онова, което тя чакаше, се случи по-скоро, отколкото предполагаше. Лоран загаси светлината и си легна. Нервите й бяха напрегнати. Тя чу някакво шумолене зад шкафа до стената. Това шумолене повече я учуди, отколкото изплаши. Вратата на стаята й беше заключена. При нея не можеше да се влезе, без тя да чуе. „Що за шумолене? Може би мишки?“

По-нататък всичко стана с необикновена бързина. След шумоленето се чу скърцане. Нечии стъпки бързо се приближиха до кревата. Лоран се повдигна изплашено на лакти, но в същия миг нечии силни ръце я натиснаха към възглавницата и поставиха на лицето й маска с хлороформ.

„Смърт!…“ — се мярна в мозъка й и тя затрепера с цялото си тяло и инстинктивно се дръпна.

— По-спокойно — чу тя гласа на Керн точно такъв, какъвто беше през време на обикновените операции, а след това изгуби съзнание.

Дойде на себе си вече в лечебницата…

Професор Керн приведе в изпълнение заплахата за „извънредно тежките за нея последствия“, ако не запази тайната. От Керн тя очакваше всичко. Той й отмъсти и сам не получи възмездие. Мари Лоран принесе себе си в жертва, но нейната жертва беше безплодна. Съзнанието за това още повече наруши душевното й равновесие.

Тя беше близко до отчаянието. Даже тук чувствуваше влиянието на Керн. Първите две седмици на Лоран не разрешаваха даже да излиза в голямата сенчеста градина, където се разхождаха „тихите“ болни. Тихи — това бяха онези, които не протестираха срещу затварянето, не доказваха на лекарите, че са напълно здрави, не заплашваха с разобличения и не правеха опити за бягство. В цялата лечебница имаше не повече от десет процента действително душевноболни, пък и на тях бяха вече взели ума в болницата. За тази цел Равино имаше изработена сложна система на „психическо отравяне“.