Александър Беляев
Главата на професор Доуел (27)

ПРОВАЛЕНИЯТ ТРИУМФ

В деня на демонстрацията Керн прегледа внимателно главата на Брике.

— Ето какво — каза й той, като свърши прегледа. — Днес в осем часа вечерта ще ви отнесат на едно многолюдно събрание Там ще стане нужда да говорите. Отговаряйте кратко на въпросите, които ще ви се задават. Не бърборете излишно. Разбрахте ли?

Керн отвори въздушния кран и Брике прошипя:

— Разбрах, но бих помолила… позволете…

Керн излезе, без да я изслуша.

Вълнението му все се увеличаваше. Предстоеше му тежка задача — да достави главата в заседателната зала на научното дружество. Най-малкият тласък може да се окаже съдбоносен за живота на главата.

Беше приготвен специално приспособен автомобил. Масичката, на която стоеше главата с всички апарати, поставиха на специална площадка, снабдена с колела за придвижване по равния под и с ръчки за пренасяне по стълбите.

Най-после всичко беше готово. В седем часа вечерта тръгнаха на път.

Грамадната бяла зала беше залята от ярка светлина. В партера преобладаваха прошарените коси и лъскавите голи глави на мъжете на науката, облечени в черни фракове и сюртуци. Проблясваха стъклата на очилата. Ложите и амфитеатърът бяха предоставени на отбраната публика, която имаше някакво отношение към учения свят.

Разкошните тоалети на дамите, бляскащите брилянти напомняха обстановката на концертната зала при излизането на световни знаменитости.

Сдържаният шум на очакващите началото зрители изпълваше залата. До естрадата зад своите масички като оживен мравуняк сновяха кореспонденти на вестници, острейки моливите си за стенографски записвания.

Отдясно бяха инсталирани редица киноснимачни апарати, за да запечатат на лента всички моменти от излизането на Керн и съживената глава. Върху естрадата беше се разположил почетният президиум от най-крупните представители на учения свят. Посред естрадата се издигаше катедра. Върху нея — микрофон за предаване по радиото речите, за да бъдат чути по целия свят. Втори микрофон стоеше пред главата на Брике. Тя се възвишаваше от дясната страна на естрадата. Умело и умерено сложеният грим придаваше на главата на Брике свеж и привлекателен вид и заглаждаше тежкото впечатление, което щеше да направи на неподготвените зрители. Болногледачката и Джон седяха до нейната масичка.

Мари Лоран, Артур Доуел, Ларе и Шауб седяха на първия ред, на две крачки от подиума, върху който стоеше катедрата. Само Шауб, като от никого „неразшифрован“, беше в обикновения си вид. Лоран се яви във вечерен тоалет и с шапка. Тя държеше ниско главата си, прикривайки се с полите на шапката, за да не я познае Керн, Артур Доуел и Ларе дойдоха гримирани. Техните черни бради и мустаци бяха направени артистично. За по-голяма конспиративност беше решено да си дават вид, че „не се познават“ един друг. Всеки седеше мълчаливо, оглеждайки с разсеян поглед съседите си. Ларе беше в потиснато състояние: той едва не припадна, като видя главата на Брике.

Точно в осем часа на катедрата се качи професор Керн. Той беше по-бледен от обикновено, но пълен с достойнство.

Събранието го приветствува с дълго немлъкващи аплодисменти. Кинооператорите затракаха. Вестникарският мравуняк утихна. Професор Керн започна доклада за мнимите си открития.

Това беше блестяща по форма и ловко построена реч. Керн не забрави да спомене за предварителните, много ценни работи на без време загиналия професор Доуел. Но като въздаваше дан на работите на покойния, той не забравяше и за своите „скромни заслуги“. За слушателите не трябваше да остава никакво съмнение, че всичката чест за откритието принадлежи нему, на професор Керн.

Неговата реч беше няколко пъти прекъсвана от аплодисменти. Стотици дами насочваха към него бинокли и лорнети. Биноклите и моноклите на мъжете се устремяваха с не по-малък интерес към главата на Брике, която се усмихваше принудено.

По знак на професор Керн болногледачката отвори крана, пусна въздушната струя и главата на Брике получи възможност да говори.

— Как се чувствувате? — запита я едно старче учен.

— Благодаря, добре.

Гласът на Брике беше глух и дрезгав, силно пуснатата струя въздух издаваше свирене, звукът беше почти лишен от модулация, но при все това говоренето на главата произведе необикновено впечатление. Такава буря от аплодисменти не всякога са могли да слушат и световни артисти. Но Брике, която някога се опиваше от лаврите на своите излизания в малките кръчмички, този път само отпусна уморено клепки.

Вълнението на Лоран растеше. Започваше да я разтърсва нервна треска и тя здраво стисна зъби, за да не почнат да тракат. „Време е“ — казваше няколко пъти тя на себе си, но всеки път не й достигаше решителност. Обстановката я подтискаше. След всеки пропуснат момент тя се стараеше да се успокои с мисълта, че колкото по-високо бъде издигнат професор Керн, толкова по-ниско ще бъде неговото падение.

Започнаха речите. На катедрата се качи побеляло старче, един от най-крупните учени.

Със слаб, креслив глас той говореше за гениалното откритие на професор Керн, за всемогъществото на науката, за победата над смъртта, за щастието да общуваме с такива умове, които даряват на света най-великите научни достижения.

И в този момент, когато Лоран най-малко очакваше това, някакъв вихър на дълго сдържан гняв и ненавист я подхвана и отнесе. Тя вече не се владееше.

Тя скочи на катедрата и едва не събори слисаното старче, почти го смъкна, зае мястото му и със смъртно бледо лице и трескаво горящи очи на фурия, която преследва убиец, със задъхващ се глас започна своята пламенна, объркана реч.

Цялата зала се люшна при нейното появяване.

В първия миг професор Керн се смути и направи неволно движение към Лоран, за да я удържи. После се обърна бързо към Джон и му пошепна няколко думи на ухото.

В общото забъркване никой не обърна внимание на това.

— Не му вярвайте! — крещеше Лоран, сочейки Керн. — Той е крадец и убиец! Той окраде труда на професор Доуел! Той уби Доуел! Той и сега работи с неговата глава. Той го мъчи и с изтезания го принуждава да продължава научните опити, а после ги издава като свои открития… Сам Доуел ми казваше, че Керн го е отровил…

Смущението в публиката преминаваше в паника. Много хора скочиха от местата си. Даже някои кореспонденти изпуснаха моливите и застинаха в слисани пози. Само операторът въртеше усилено ръчката на апарата, радвайки се на неочаквания трик, който осигуряваше на лентата успеха на сензацията.

Професор Керн се овладя напълно. Той стоеше спокойно със съжалителна усмивка на лицето. Като дочака момента, когато нервна спазма задави гърлото на Лоран, той се възползува от настъпилата пауза, обърна се към стоящите до вратата контрольори на аудиторията и им каза властно:

— Отведете я! Нима не виждате, че е в припадък на безумие?

Контрольорите се спуснаха към Лоран. Но преди да успеят да се промъкнат до нея през тълпата, Ларе, Шауб и Доуел притичаха към нея и я изведоха в коридора. Керн изпрати цялата група с подозрителен поглед.

В коридора полицаите се опитваха да задържат Лоран, но младите хора успяха да я изведат на улицата и да я качат в автомобила. Те избягаха.

Когато вълнението поулегна, професор Керн се качи на катедрата и се извини пред събранието „за печалния инцидент“.

— Лоран е нервна и истерична девойка. Тя не понесе силните преживявания, които трябваше да изпитва, прекарвайки ден подир ден в обществото на изкуствено съживената от мен глава на Брике. Психиката на Лоран не издържа. Тя се побърка…

Тази реч беше изслушана при тежка тишина в залата.

Раздадоха се няколко ръкопляскания, но те бяха заглушени от шъткане. Като че повеят на смъртта мина над залата. И стотици очи гледаха вече главата на Брике с ужас и жалост, като на пришелец от гроба… Настроението на събралите се беше развалено безнадеждно. Мнозина от публиката си отидоха, без да дочакат края. Набързо прочетоха предварително приготвените речи, приветствени телеграми, актове за избирането на професор Керн за почетен член и доктор на различни институти и академии на науки и събранието беше закрито.

Зад гърба на професор Керн се появи негърът и като му кимна незабелязано, почна да приготвя за обратно пътуване главата на Брике, изведнаж увехнала, изморена и изплашена.

Останал сам в закрития автомобил, професор Керн даде воля на злобата си. Той свиваше юмруци, скърцаше със зъби и така ругаеше, че шофьорът няколко пъти намаляваше хода на автомобила и през слуховата тръба питаше:

— Ало?