Александър Беляев
Главата на професор Доуел (11)

МЪРТВАТА ДИАНА

На главата на Брике се струваше, че да се подбере и пришие към главата на човек ново тяло е така лесно, както да се премери и ушие нова дреха. Обиколката на шията е премерена остава само да се избере труп със също такава обиколка на шията.

Обаче тя скоро се убеди, че работата не е толкова проста. Сутринта в бели халати при нея дойдоха професор Керн, Лоран и Джон. Керн разпореди да бъде снета внимателно главата на Брике от стъклената поставка и да бъде поставена с лице нагоре, така че да може да се вижда цялото срязване на шията. Храненето на главата с наситена с кислород кръв не се прекратяваше.

Керн се задълбочи в изучаване и измерване.

— Въпреки всичкото еднообразие на човешката анатомия — казваше Керн — всяко човешко тяло има своите индивидуални особености. Понякога е трудно да различиш дали пред тебе се намира външната, или вътрешната сънна артерия. Не е еднаква и дебелината на артериите, и ширината на дихателното гърло даже у хора с еднакъв обем на шията. Много ще трябва да се разправям и с нервите.

— Но как ще оперирате? — запита Лоран. — Като поставите среза на шията върху среза на туловището, вие по този начин ще закриете цялата повърхност на срязването.

— Там е работата. Ние с Доуел поработихме по този въпрос. Ще се наложи да се правят редица надлъжни сечения — да се отива от центъра към периферията. Това е много сложна работа. Ще трябва да се направят пресни сечения на шията на главата и трупа, за да се достигне до неумрели още, жизнеспособни клетки. Но все пак главното затруднение не е в това. Главното е как да се унищожат в тялото на трупа продуктите на започналото гниене или местата на инфекциозното заразяване, как да се очистят кръвоносните съдове от съсирената кръв, да се напълнят с прясна кръв и да се накара да заработи „моторът“ на организма — сърцето… А гръбначният мозък? Най-малкото докосване до него предизвиква силна реакция, често с най-тежки последствия.

— И как възнамерявате да преодолеете всички тези трудности?

— О, това е моя тайна. Когато опитът сполучи, аз ще публикувам цялата история на възкресяването от мъртвите. Е, а сега достатъчно. Поставете главата на мястото й. Пуснете въздушната струя. Как се чувствувате, мадмоазел? — запита Керн, обръщайки се към главата на Брике.

— Благодаря, добре. Но чуйте, господин професоре, аз съм много обезпокоена… Тук вие говорихте за разни непонятни неща, но аз разбрах, че вие се готвите да режете шията ми надлъж и напряко. Това ще бъде цяло безобразие. Къде ще се покажа с такава шия, която ще прилича на котлет?

— Аз ще се постарая да бъдат по-малко забележими белезите. Но, разбира се, не ще успея напълно да скрия следите от операцията. Не правете отчаяни гримаси, мадмоазел, вие ще можете да носите на шията си кадифена панделка или даже колие. Така и ще бъде. Аз ще ви го подаря в деня на вашето „раждане“. А ето още какво. Сега вашата глава е малко позасъхнала. Когато заживеете нормален живот, тя трябва да напълнее. За да се узнае нормалният обем на шията ви, трябва да ви „поохраним“ още сега, иначе могат да произлязат неприятности.

— Но аз не мога да ям — жално отговори главата.

— Ние ще ви храним чрез тръбите. Аз приготвих особен състав — обърна се той към Лоран. — Освен това трябва да усилим и вкарването на кръв.

— Включвате ли в хранителната течност мазнини?

Керн направи неопределен жест с ръка.

— Дори и да не затлъстее, главата ще „набухне“, а това ни и трябва. И така — завърши той, — остава най-главното: молете бога, мадмоазел Брике, по-скоро да загине някоя красавица, която да ви заеме след смъртта си своето прекрасно тяло.

— Не говорете така, това е ужасно! Човекът трябва да умре, за да получа аз тялото… И, докторе, аз се страхувам. Защото това е тяло на мъртвец. А ако изведнъж тя дойде и поиска тялото си?

— Коя тя?

— Мъртвата.

— Но тя няма да има крака, за да дойде — смеейки се, отговори Керн. — Пък ако все пак дойде, вие ще й кажете, че сте дали на нейното тяло глава, а не тя на вас тяло и тя, разбира се, ще ви бъде благодарна за този подарък. Отивам да дежуря в моргата. Пожелайте ми сполука!

Успехът на опита зависеше много от намирането на колкото може по-пресен труп и затова Керн заряза всички други работи и почти се пресели в моргата, чакайки щастлив случай.

Той ходеше с цигара в уста из дългото здание така спокойно, сякаш се разхождаше по булевард. Матовата светлина падаше от тавана върху дългите редове мраморни маси. На всяка маса лежеше труп, разсъблечен и измит вече със струя вода.

Мушнал ръце в джобовете на палтото и със запалена цигара, Керн обхождаше дългите редици маси, заглеждаше се в лицата и от време на време повдигаше кожените покривала, за да разгледа тялото.

Заедно с него ходеха и роднините или приятелите на загиналите хора. Керн се отнасяше недоброжелателно към тях, опасяваше се да не би някак да измъкнат от ръцете му подходящия труп. За него не беше така просто да получи труп. До изтичането на тридневния срок роднините можеха да предявят правата си върху всеки труп. А след изтичането на тридневния срок полуразложеният труп не представляваше за Керн никакъв интерес. Нужен му беше съвсем пресен, по възможност неизстинал труп.

Керн не се поскъпи на рушвети, за да има възможността да получи пресния труп незабавно. Номерът на трупа можеше да бъде заменен и някаква нещастница в края на краищата щеше да бъде зарегистрирана като „безследно изчезнала“.

„Обаче не е лесно да се намери Диана по вкуса на Брике“ — мислеше Керн, разглеждайки широките стъпала и мазолестите ръце на труповете. Болшинството от лежащите тука принадлежеше не към онези, които се возят с автомобили. Керн премина от единия край до другия. През това време няколко трупа бяха познати и отнесени, а на техни места мъкнеха вече нови. Но и сред новите Керн не можеше да намери подходящия за операция материал. Намираха се трупове без глави, но или с неподходящо общо телосложение, или с рани по тялото, или най-после започнали да се разлагат. Денят беше към края. Керн чувствуваше пристъпи на глад и с удоволствие си представи кокошите котлети в димящото гърне.

„Несполучлив ден“ — помисли Керн, поглеждайки часовника си. И тръгна към изхода сред движещата се край труповете тълпа, обзета от отчаяние, тъга и ужас. Насреща му служещите носеха труп на жена без глава. Измитото младо тяло блестеше като бял мрамор.

„О, това е нещо подходящо“ — помисли той и тръгна след пазачите. Когато трупът беше оставен, Керн го разгледа бегло и още повече се убеди, че е намерил онова, което му беше нужно. Искаше вече да пошепне на служещия да отнесат трупа, когато изведнъж при смъртницата се приближи лошо облечен старик с отдавна небръснати мустаци и брада.

— Ето я Марта! — възкликна той и изтри с ръка потта от челото си.

„Дяволът го домъкна!“ — изруга Керн и като се приближи до старика, каза:

— Познахте ли трупа? Но той е без глава.

Старикът посочи голямата бенка на лявото рамо.

— Белязана — отговори той.

Керн се учуди, че старикът говори така спокойно.

— Каква ви беше? Жена или дъщеря?

— Милостив е бог — отговори словоохотливият старик. — Племенница ми беше, и то не родна. От братовчедка ми останаха три — братовчедката умря, а те на моите ръце. Пък аз имам и свои четири. Не стига. Но какво да се прави, господине? Не са котета, край оградата няма да ги захвърлиш я! Така и живяхме. А взе, че се случи нещастие. Живеем в стара къща. Отдавна искаха да ни изселят от нея, но къде да се денеш? И ето доживяхме. Покривът се събори. Останалите деца се отърваха с контузии, а на тази главата сряза. Ние със старата не бяхме у дома. С нея продаваме печени кестени. Аз дойдох у дома, а Марта я бяха откарали вече в моргата. И защо в моргата? Казват, и в други квартири затрупало хора и някои били самотни, ето ги всички тука. Пристигнах у дома и дим да ме няма, не може да се влезе, като че беше станало земетресение.

„Подходяща работа“ — помисли Керн и като отведе старика настрана, му каза:

— Каквото се е случило, не може да се поправи. Знаете ли, аз съм лекар и на мене ми е нужен труп. Ще говоря направо. Ако искате, ще получите сто франка — и можете да си отидете.

— Ще я режете ли? — Старикът поклати неодобрително глава и се замисли. — На нея, разбира се, е все едно… Ние сме бедни хора… А все пак не е чужда кръв…

— Двеста.

— А нуждата е голяма, дечицата гладни… но все пак жал ми е… Добра девойка беше, много добра и лицето като роза, не като тази вехтория… — Старикът махна пренебрежително към масите с труповете.

„Ей, че старик! Той, струва ми се, започва да хвали своята стока“ — помисли Керн и реши да измени тактиката.

— Впрочем както искате — небрежно каза той. — Труповете тук не са малко и има не по-лоши от вашата племенница. — И Керн се отстрани от старика.

— Че как така, оставете ни да помислим… — ситнеше подир него старикът, явно склонен на сделката.

Керн вече тържествуваше, но положението неочаквано пак се измени.

— Ти тук ли си вече? — чу се развълнуван старчески глас. Керн се обърна и видя една дебела старица с чистичко бяло боне, която бързаше към тях.

Като я видя, старикът неволно изпъшка.

— Намери ли я? — запита старицата, озъртайки се диво встрани и шепнейки молитви.

Старикът посочи мълчаливо трупа.

— Гълъбице ти наша, мъченице нещастна! — зави старицата, приближавайки се до обезглавения труп.

Керн разбра, че със старицата ще бъде трудно да се погоди.

— Чуйте, мадам — каза той приветливо, като се обърна към нея. — Тук аз разговарях с вашия мъж и узнах, че сте притеснени материално.

— Притеснени или не, не просим от други — отряза не без гордост старицата.

— Да, но… виждате ли, аз съм член на благотворителното погребално дружество. Мога да поема погребението на вашата племенница за сметка на дружеството, както и всички грижи около това погребение. Ако искате, можете да ми възложите това а вие си вървете по своята работа, чакат ви вашите деца и сирачета.

— Ти какво си надрънкал? — нахвърли се старицата върху мъжа си. И като се обърна към Керн, каза: — Благодаря ви, господине, но аз съм длъжна да изпълня всичко, както се полага. Ще се справим някак и без вашето благотворително дружество. Какво се пулиш? — премина тя към обикновения тон на разговор с мъжа си. — Вземай покойницата. Да вървим. Аз докарах и ръчната количка.

Всичко това беше казано с такъв решителен тон, че Керн се поклони сухо и се отдалечи.

„Досадно! Не, наистина днес е несполучлив ден.“

Той тръгна към изхода и като отведе вратаря настрана, тихо му каза:

— Та гледайте, ако има нещо подходящо, веднага ми звъннете по телефона.

— О, господарю, непременно — закима с глава вратарят, получавайки от Керн голям бакшиш.

Керн обядва в ресторанта и се върна у дома си. Когато влезе в стаята на Брике, тя го посрещна с обикновения в последно време въпрос:

— Намерихте ли?

— Намерих, но несполучливо, дявол да го вземе! — отговори той. — Потърпете.

— Но нима все пак нищо подходящо нямаше? — не млъкваше Брике.

— Имаше ей такива кривокраки охлюви. Ако искате, аз…

— Ах, не, по-добре ще потърпя. Не искам да бъде охлюв.

Керн реши да си легне по-рано от обикновено, за да стане също по-рано и отново да отиде в моргата. Но още не беше заспал и телефонът зазвъня. Керн изруга и взе слушалката.

— Ало! Слушам. Да, професор Керн. Какво? Катастрофа на влака до самата гара ли? Маса трупове? Да, разбира се, веднага. Благодаря ви.

Керн започна бързо да се облича, извика Джон и каза:

— Колата!

След петнадесет минути той летеше вече по нощните улици като на пожар.

Вратарят не беше излъгал. Тази нощ смъртта беше пожънала богата жетва. Непрекъснато мъкнеха трупове. Всички маси бяха затрупани с тях. Скоро стана нужда да ги оставят на пода. Керн беше във възторг. Той благославяше съдбата, че тази катастрофа не беше се случила през деня. Вероятно вестта за нея още не беше се пръснала из града. Странични хора в моргата нямаше.

Керн разглеждаше още неразсъблечените и неумити трупове. Всичките бяха съвсем пресни. Изключително щастлив случай. Едно беше лошо, че и този благодетелен случай не държеше сметка за специалните изисквания на Керн. Повечето от телата бяха разкъсани или на много места повредени. Но Керн не губеше надежда, понеже идваха все нови трупове.

— Покажете ми тази — обърна се той към служещия, който носеше трупа на девойка в сив костюм.

Черепът беше разбит в тилната част. Косите бяха окървавени, дрехите също. Но дрехите не бяха измачкани. „Изглежда, повредите на тялото са малки… Става. Телосложение доста плебейско — вероятно някаква камериерка, но по-добре такова, отколкото нищо“ — мислеше Керн.

— А това? — Керн посочи друга носилка. — Та това е цяла находка! Съкровище! Дявол да го вземе, все пак досадно е, че е загинала такава жена!

Оставиха на пода трупа на млада жена с необикновено красиво аристократично лице, върху което беше застинало само едно дълбоко учудване. Беше й пробит черепът над дясното ухо. Очевидно смъртта беше настъпила моментално. На бялата й шия се виждаше бисерна огърлица. Изящното черно копринено облекло беше само малко скъсано долу и от врата до раменете.

На разголеното рамо се виждаше бенка.

„Както у онази“ — помисли Керн. — „Но това… каква красота!“ — Керн измери бързо шията. — „Като по поръчка.“

Той свали скъпата огърлица от истински големи бисери, хвърли я на служещите и каза:

— Вземам този труп. Но понеже нямам време да направя тук внимателен преглед на труповете, то за всеки случай вземам и този. — Той посочи трупа на първата девойка. — По-скоро, по-скоро. Завийте ги с чаршаф и ги изнесете. Чувате ли? Тълпата се събира. Ще трябва да отворите моргата и след няколко минути тука ще бъде истинско стълпотворение.

Труповете бяха изнесени, сложени в автомобила и бързо доставени в дома на Керн.

Всичко необходимо за операцията беше вече предварително подготвено. Денят — по-вероятно нощта на възкресението на Брике настъпи. Керн не искаше да губи нито минута.

Двата трупа бяха измити и донесени в стаята на Брике завити в чаршафи и сложени на операционната маса.

Главата на Брике гореше от нетърпение да види новото си тяло, но Керн умишлено постави масата така, че главата да не вижда труповете, докато не бъдат привършени всички приготовления.

Керн бързо отсече главите на труповете. Главите бяха завити в платно и изнесени от Джон, краищата на срязването в масата измити и телата приведени в ред.

Като огледа още веднъж критически телата, Керн поклати загрижено глава. Тялото с бенка на рамото беше с безукорна красота на формите и особено печелеше в сравнение с тялото на „камериерката“ — ширококостно, ъгловато, недобре скроено, но добре съшито. Разбира се, Брике ще си избере тялото на таз аристократическа Диана. Обаче при внимателен преглед на тялото Керн забеляза у Диана, както я наричаше той, известен дефект: на стъпалото на десния крак имаше малка рана, причинена от някаква обрезка от желязо. Това не представляваше голяма опасност. Керн изгори раната. Да се опасява от заразяване на кръвта още нямаше основание. Но все пак за успеха на операцията с тялото на „камериерката“ той беше по-спокоен.

— Обърнете главата на Брике — каза Керн, обръщайки се към Лоран. За да не пречи Брике с бърборенето си през време на подготвителната работа, беше й запушена устата, т.е. беше изключен балонът със сгъстен въздух. — Сега можете да пуснете въздушната струя.

Когато главата на Брике видя труповете, тя извика така, сякаш неочаквано се беше опарила. Очите й се разшириха от ужас. Един от тези трупове трябваше да стане нейно собствено тяло. За пръв път остро, до болка почувствува цялата необикновеност на тази операция и започна да се колебае.

— Е, какво? Как ви харесват труповете на тези тела?

— Аз… страхувам се… — изхриптя главата. — Не, не, аз не мислех, че това е толкова страшно… не искам…

— Не искате? В такъв случай ще пришия към трупа главата на Тома. Тома ще стане жена. Искате ли, Тома, да получите веднага тяло?

— Не, почакайте — изплаши се главата на Брике. — Съгласна съм. Искам да имам ей това тяло… с бенката на рамото.

— А аз ви съветвам да изберете ето това. То не е толкова красиво, но затова пък няма ни една драскотина.

— Аз не съм перачка, а артистка — забеляза гордо главата на Брике. — Искам да имам красиво тяло. И бенка на рамото… Това се харесва много на мъжете.

— Нека бъде, както казвате — отговори Керн. — Мадмоазел Лоран, пренесете главата на мадмоазел Брике на операционната маса. Направете това внимателно, изкуственото кръвообращение на главата трябва да продължава до последния миг.

Лоран се занимаваше с последните приготовления на главата на Брике. На лицето на Брике бяха изписани крайно напрежение и вълнение. Когато главата беше пренесена на масата, Брике не издържа и закрещя така, както не беше крещяла никога:

— Не искам! Не искам! Не трябва! По-добре ме убийте! Страхувам се! А-а-!…

Без да прекъсва работата си, Керн извика рязко на Лоран:

— Затворете по-скоро въздушния кран! Вкарайте в хранителния разтвор хедонал и тя ще заспи.

— Не! Не! Не!

Кранът беше затворен, главата замълча, но продължаваше да мърда с устни и да гледа с израз на ужас и молба.

— Господин професоре, можем ли да правим операция против нейната воля? — запита Лоран.

— Сега не е време да се занимаваме с етически проблеми — отговори сухо Керн. — После тя ще ми благодари. Вършете работата си или излезте и не ми пречете.

Но Лоран знаеше, че не може да излезе — без нейна помощ операцията би се оказала още по-съмнителна. И тя, насилвайки се, продължаваше да помага на Керн. Главата на Брике така буйствуваше, че тръбичките едва не изскочиха от кръвоносните съдове. Джон дойде на помощ и придържаше главата с ръце. Постепенно конвулсиите на главата спряха, очите се затвориха: хедоналът извършваше своето действие.

Професор Керн пристъпи към операцията.

Тишината беше прекъсвана само от късите заповеди на Керн, който искаше да му подадат един или друг хирургически инструмент. От напрежение се надуха даже жилите на челото му. Той пусна в ход цялата си блестяща хирургическа техника, съчетаваше бързината с необикновената внимателност и предпазливост. Въпреки цялата си ненавист към Керн Лоран не можеше да не се възхищава в тази минута от него. Той работеше като вдъхновен артист. Неговите ловки чувствителни пръсти вършеха чудеса.

Операцията продължи час и петдесет минути.

— Свършено — каза най-после Керн, като се изправи, — отсега Брике престава да бъде глава от тяло. Остава само да й се вдъхне живот: да се застави сърцето да бие, да се възбуди кръвообращението. Но с това ще се справя сам. Вие можете да си починете, мадмоазел Лоран.

— Мога още да работя — отговори тя.

Въпреки умората на нея много й се искаше да види последния акт на тази необикновена операция. Но Керн очевидно не искаше да я посвети в тайната на съживяването. Той още един път настойчиво й предложи да си почине и Лоран се подчини.

След един час Керн отново я извика. Той изглеждаше още по-изморен, но лицето му изразяваше дълбоко самоудовлетворение.

— Опитайте пулса — предложи той на Лоран.

Девойката не без потръпване хвана ръката на Брике; тази ръка, която само преди три часа принадлежеше на хладен труп. Ръката беше топла вече и се усещаше биенето на пулса. Керн сложи до лицето на Брике огледало. Повърхността на огледалото се изпоти.

— Диша. Сега трябва добре да повием нашата новородена. Няколко дена тя трябва да полежи напълно неподвижно.

Освен бинтовете Керн постави на шията на Брике гипсова превръзка. Цялото тяло беше увито в пелени, а устата здраво завързана.

— За да не намисли да говори — поясни Керн. — Първите денонощия ще я подържим в сънно състояние, ако позволи сърцето.

Пренесоха Брике в стая, която беше до стаята на Лоран, поставиха я внимателно на леглото и я подложиха на електронаркоза.

— Ще я храним изкуствено, докато стане срастване на шевовете. Ще трябва да се грижите сегиз-тогиз за нея.

Едвам на третия ден Керн позволи на Брике да „дойде на себе си“. Беше четири часът през деня. Един слънчев лъч преряза стаята и освети лицето на Брике. Тя леко мръдна вежди и отвори очи. Съобразявайки още смътно, погледна осветения прозорец, после премести погледа си върху Лоран и накрая наведе надолу очи. Там вече нямаше празнота. Тя видя слабо повдигащата се гръд и тяло — нейното тяло, прикрито с платно. Слаба усмивка освети лицето й.

— Не се опитвайте да говорите и лежете тихо — каза Лоран. — Операцията мина много добре и сега всичко зависи от това, как ще се държите. Колкото по-спокойно лежите, толкова по-скоро ще се изправите на краката си. Засега с вас ще се обясняваме с мимика. Ако отпуснете клепките си надолу, ще значи „да“, нагоре — „не“. Чувствувате ли някъде болки? Тук? Шията и краката. Това ще мине. Искате ли да пиете? Да ядете?

Брике не усещаше глад, но искаше да пие.

Лоран позвъни на Керн. Той веднага дойде от кабинета си.

— Е, как се чувствувате, новородена? — Той я прегледа и остана доволен. — Всичко е благополучно. Търпение, мадмоазел, и скоро ще танцувате. — Той даде няколко разпореждания и излезе.

Дните на „оздравяването“ минаваха за Брике много бавно. Тя беше примерна болна: сдържаше нетърпението си, лежеше спокойно и изпълняваше всички нареждания. Дойде ден, когато най-после свалиха пелените й, но не й разрешиха още да говори.

— Чувствувате ли тялото си? — с известно вълнение запита Керн.

Брике отпусна клепки.

— Опитайте много внимателно да мръднете пръстите на краката.

Брике очевидно опита, понеже на лицето й се изрази напрежение, но пръстите не се движеха.

— Очевидно функциите на централната нервна система не са още напълно възстановени — авторитетно каза Керн. — Но се надявам, че скоро ще бъдат възстановени, а заедно с тях ще бъде възстановено и движението. — А в себе си помисли: „Дано Брике не закуца наистина с двата крака.“

„Ще се възстанови — колко странно звучи тази дума“ — помисли Лоран, спомнила си студения труп върху операционната маса.

У Брике се появи нова грижа. Сега тя с часове се занимаваше с опитите да мърда пръстите на краката. Не с по-малък интерес Лоран следеше това.

Веднъж Лоран радостно извика:

— Мърда! Големият пръст на левия крак мърда.

По-нататък работата тръгна по-бързо. Замърдаха и другите пръсти на ръцете и краката. Скоро Брике можеше вече да повдига малко ръцете и краката си.

Лоран беше поразена. Пред очите й се извърши чудо. „Колкото и да е престъпен Керн“ — мислеше тя, — „той е необикновен човек. Наистина без главата на Доуел той не би сполучил да извърши това двойно възкресение на мъртвия. Но все пак и сам Керн е талантлив човек — това твърдеше и главата на Доуел. О, ако Керн би възкресил и него! Но не, това той няма да направи.“

След няколко дни разрешиха на Брике да говори. Оказа се, че тя има доста приятен глас, но с малко развален тембър.

— Ще се оправи — уверяваше Керн. — Ще пеете.

И Брике скоро се опита да пее. Лоран беше поразена от това пеене. Горните ноти Брике вземаше с доста писклив и не много приятен глас, а в средния регистър гласът звучеше много неясно и даже хъркаше. Но затова пък долните ноти бяха очарователни. Това беше превъзходен гръден контраалт.

„Защото гърлените връзки са по-високо от мястото на срязването на шията и принадлежат на Брике — мислеше Лоран, — а откъде пък този двоен глас и различният тембър на горния долен регистър? Физиологическа загадка. Не зависи ли това от процеса на подмладяване на главата на Брике, която е по-възрастна от нейното ново тяло? Или може би това е някак свързано с нарушение на функциите на централната нервна система? Съвършено непонятно… Интересно е да се знае чие е това младо, изящно тяло, на каква нещастна глава е принадлежало…“

Без да говори нещо на Брике, Лоран започна да преглежда вестниците, в които се печаташе списъкът на загиналите при катастрофата на влака. Скоро й попадна бележката, че италианската артистка Анжелика Гай, която пътувала с влака, претърпял катастрофа, е изчезнала безследно. Трупът й не бил намерен и над разрешението на тази загадка умуваха вестникарските кореспонденти. Лоран беше почти уверена, че главата на Брике е получила тялото на загиналата артистка.