Александър Беляев
Главата на професор Доуел (23)

МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Артур отслаби възлите, които го стягаха. Това той сполучи да направи, защото, когато го свързаха в усмирителна риза, той умишлено напрегна мускулите си. Бавно започна да се освобождава от пелените си. Но той беше следен. И едвам направи опит да изтегли ръката си, ключалката щракна, вратата се отвори, влязоха двама санитари и отново го вързаха, като този път обвиха върху усмирителната риза още няколко ремъка. Санитарите се отнасяха грубо с него и заплашваха да го набият, ако възобнови опитите си да се освободи. Доуел не отговаряше. Като го вързаха стегнато, санитарите излязоха.

Понеже в камерата нямаше прозорци и тя се осветяваше от електрическа лампа на тавана, Доуел не знаеше дали е настъпило утрото. Часовете минаваха бавно. Равино не предприемаше нищо и не се вестяваше. Доуел изпитваше жажда. Скоро той почувствува пристъп на глад. Но никой не влизаше в неговата камера, за да му донесе храна и нещо за пиене.

„Нима той иска да ме умори от глад?“ — помисли Доуел. Гладът го мъчеше все повече, но той не молеше за ядене. Ако Равино е решил да го умори от глад, защо да се унижава да моли. Той не знаеше, че Равино изпитва силата на характера му. И за неудоволствие на Равино издържа този изпит.

Въпреки глада и жаждата, прекарал дълго време без сън, Доуел незабелязано заспа. Той спеше безгрижно и дълбоко, без да подозира, че с това ще достави на Равино нова неприятност. Ни ярката светлина, ни музикалните експерименти на Равино не правеха впечатление на Доуел. Тогава Равино прибягна към по-силни средства за въздействие, които прилагаше при здравите натури. В съседната стая санитарите започнаха да удрят с дървени чукове по железни лостове и да тракат с особени кречетала. При този адски грохот се събуждаха обикновено и най-здравите хора и в ужас се оглеждаха наоколо си. Но Доуел очевидно беше по-здрав от здравите. Той спеше като младенец. Този необикновен случай порази даже и Равино.

„Поразително“ — учудваше се Равино, — „та този човек знае, че животът му виси на косъм. Него не могат разбуди и тръбите на архангелите.“

— Стига! — викна той на санитарите и адската музика спря.

Равино не знаеше, че невероятният грохот събуди Доуел. Но като човек с голяма воля, той се овладя при първите проблясъци на съзнанието и ни с една въздишка, ни с едно движение не показа, че вече не спи. „Доуел може да се унищожи само физически“ — беше присъдата на Равино. А когато грохотът спря, Доуел отново заспа истински и спа до вечерта.

Събуди се свеж и бодър. Гладът го мъчеше вече по-малко. Той лежеше с отворени очи и усмихнат гледаше шпионката на вратата. Там се виждаше нечие кръгло око, което го наблюдаваше внимателно.

За да подразни своя враг, Артур започна да си тананика една весела песничка. Това беше твърде много даже за Равино. За пръв път в живота си той почувствува, че не е в състояние да овладее чужда воля. Вързаният, безпомощно лежащият на пода човек му се подиграваше. Зад вратата се чу някакво шипене. Окото изчезна.

Доуел продължаваше да пее все по-гръмко, но изведнаж се задави. Нещо дразнеше гърлото му. Доуел смръкна с носа и почувствува миризма. В гърлото и носоглътката усещаше гъделичкане. Скоро към това се присъедини и режеща болка в очите. Миризмата се усилваше.

Студени тръпки побиха Доуел. Той разбра, че е настъпил смъртният му час. Равино го тровеше с хлор. Доуел знаеше, че не може да се измъкне от здраво свързващите го ремъци и усмирителната риза. Но този път инстинктът за самозапазване беше по-силен от доводите на разума. Той започна да прави невероятни опити да се освободи. Извиваше цялото си тяло като червей, превиваше се, кривеше се, търкаляше се от стена на стена. Но не викаше, не молеше за помощ, мълчеше, стиснал здраво зъби. Помраченото съзнание не управляваше вече тялото и то се защищаваше инстинктивно. После светлината угасна и Доуел сякаш пропадна някъде…

Свести се от свежия вятър, който развяваше косите му. С необикновено усилие на волята той се помъчи да отвори очи: за миг пред него се мярна нечие познато лице, като че ли Ларе, в полицейски костюм. До слуха му достигна шум от автомобилен мотор. Главата му трещеше от болки. „Бълнуване, но аз, значи, съм още жив“ — помисли Доуел. Клепките му пак се затвориха, но веднага отново се отвориха. В очите му болно удари дневната светлина. Артур примижа и изведнаж чу женски глас:

— Как се чувствувате?

По възпалените клепки на Доуел прекараха влажно парче памук. Като отвори окончателно очи, Артур видя наклонената над него Лоран. Той й се усмихна и като се огледа, видя, че лежи в същата спалня, в която някога лежеше Брике.

— Значи не съм умрял? — тихо запита Доуел.

— За щастие не сте умрели, но бяхте на косъм от смъртта — каза Лоран.

В съседната стая се чуха бързи стъпки и Артур видя Ларе. Той размахваше ръце и викаше:

— Чувам разговор! Значи оживял е. Здравей, приятелю мой! Как се чувствувате?

— Благодаря — отговори Доуел и като почувствува болка в гърдите, каза: — Главата ме боли… и гърдите…

— Не говорете много — предупреди го Ларе, — вредно е за вас. Този обесник Равино едва не ви отрови с газ като мишка в трюма на кораб. Но, Доуел, как великолепно го измамихме!

И Ларе почна да се смее така, че Лоран го погледна с укор, понеже се страхуваше да не би неговата шумна радост да разтревожи болния.

— Няма, няма — отговори той, уловил погледа й — Ще ви разкажа всичко поред. Като отвлякохме мадмоазел Лоран и почакахме малко, разбрахме, че вие не сте успели да я последвате…

— Чухте ли моя вик? — запита Артур.

— Чухме. Мълчете! И побързахме да заминем, преди Равино да изпрати преследвачи. Бъркотията с вас задържа глутницата му и с това вие много ни помогнахте да се скрием незабелязано. Ние прекрасно знаехме, че ще си изпатите. Игра на открито. Ние, т.е. аз и Шауб, искахме колкото може по-бързо да ви дойдем на помощ. Обаче необходимо беше да наредим отначало мадмоазел Лоран, а след това вече да намислим и приведем в изпълнение плана за вашето спасение. Защото вашето пленяване беше непредвидено… Сега и ние трябваше на всяка цена да проникнем зад каменната стена, а това, сам знаете, не е лесна работа. Тогава решихме да постъпим така: аз и Шауб си набавихме полицейски костюми, отидохме с кола и заявихме, че сме отишли за санитарен преглед. Шауб изобрети даже заповед с всички печати. За наше щастие на вратата стоеше не постоянният портиер, а обикновен санитар, който очевидно не беше запознат с инструкциите на Равино, изискващи при пускането на когото и да било предварително да му позвънят по телефона. Ние се държехме на висотата на положението и…

„Значи това не беше бълнуване.“ — прекъсна го Артур. — „Спомням си, че ви видях в униформа на полицай и слушах шум на автомобил.“

— Да, да, в автомобила ви освежи вятърът и вие дойдохте на себе си, но после изгубихте съзнание. Слушайте по-нататък. Санитарят ни отвори вратата и ние влязохме. Да се направи останалото, не беше толкова трудно, макар и не лесно, както предполагахме. Аз поисках да ни заведат в кабинета на Равино. Но вторият санитар, към когото се обърнахме, беше, изглежда, опитен човек. Той ни огледа подозрително, каза, че ще доложи и влезе в дома. След няколко минути при нас излезе някакъв кривонос човек в бяла престилка, с костенуркови очила на носа…

— Асистентът на Равино, доктор Буш.

Ларе кимна с глава и продължи:

— Той ни съобщи, че доктор Равино е зает и че можем да преговаряме с него, с Буш. Аз настоявах, че ни е необходимо да видим самия Равино. Буш повтори, че сега е невъзможно, понеже Равино се намира при тежко болен. Тогава Шауб, без много да мисли, хвана Буш за ръката ето така — Ларе хвана с дясната ръка китката на лявата си ръка — и му я изви ей така. Буш извика от болка, а ние минахме край него и влязохме в дома. Дявол да го вземе, ние не знаехме къде се намира Равино и бяхме в голямо затруднение. За щастие той самият в това време вървеше по коридора. Аз го познах, понеже го бях видял, когато ви откарах в качеството на мой душевно болен приятел. „Какво искате?“ — рязко попита Равино. Ние разбрахме, че няма защо повече да разиграваме комедията, отидохме до него, измъкнахме бързо пистолетите и ги насочихме в челото му. Но в това време Буш с големия нос — кой можеше да очаква от тази развалина такава пъргавина! — удари по ръката Шауб, и то така силно и неочаквано, че изби пистолета, а Равино хвана мене за ръката. Тогава започна една, че май не може и свястно да се разкаже. На помощ на Равино и Буш тичаха вече санитари от всички страни. Те бяха много и, разбира се, бързо биха се справили с нас. Но за наше щастие много от тях бяха смутени от полицейската униформа. Известно им беше тежкото наказание за съпротива на полицията, а още повече, ако е съпроводено с насилствени действия над представителите на властта. Колкото и да крещеше Равино, че нашите полицейски костюми са маскарад, повечето от санитарите предпочитаха ролята на наблюдатели и само малцина от тях се осмелиха да сложат ръце на свещения и неприкосновен полицейски мундир. Вторият ни коз беше огнестрелното оръжие, каквото нямаха санитарите. Е, не по-малък коз бяха и нашата сила, ловкост и решителност. Това уравняваше силите. Един санитар се хвърли върху Шауб, който се беше навел да вземе падналия пистолет. Шауб се оказа голям майстор по всякакви начини на борба. Той отърси от себе си врага и нанасяйки ловки удари, отритна с крака си пистолета, за който вече се протягаше нечия ръка. Трябва да му се признае справедливост, той се бори с голямо хладнокръвие и самообладание. На моите плещи също увиснаха двама санитари. И кой знае как би свършило това сражение, ако не беше Шауб. Той се оказа юначага. Все пак успя да вземе пистолета и без да му мисли много, го пусна в ход. Няколко изстрела изведнъж охладиха разпалеността на санитарите. След като един от тях зарева, хващайки се за окървавеното си рамо, останалите мигом се отдръпнаха. Но Равино не се предаваше. Въпреки че бяхме опрели до двете му слепоочия пистолетите, той викна: „У мене също ще се намери оръжие. Ще заповядам на моите хора да стрелят във вас, ако не се махнете оттук!“ Тогава Шауб, без излишни думи, почна да извива ръката на Равино. Този начин предизвиква такава дяволска болка, че даже здрави бандити реват като хипопотами и стават кротки и послушни. Костите на Равино пращяха, на очите му се появиха сълзи, но той все още не се предаваше. „Какво гледате?“ — крещеше на гледащите отдалече санитари. — „На оръжие!“ Няколко санитари се затичаха вероятно за оръжие, а другите отново занастъпваха към нас. Аз отстраних временно пистолета от Равино и дадох два изстрела. Слугите пак се вкамениха освен един, който падна на пода с глух стон…

Ларе си пое дъх и продължи:

— Да, напрегната работа беше. Нетърпимата болка все повече обезсилваше Равино, а Шауб продължаваше да извива ръката му. Най-после Равино, гърчейки се от болки, запита прегракнало: „Какво искате?“ — „Незабавно да освободите Артур Доуел“ — казах аз. „Разбира се“ — скърцайки със зъби, отговори Равино, — „познах лицето ви. Та пуснете ръката ми, дявол да ви вземе! Ще ви заведа при него…“ Шауб пусна ръката му дотолкова, колкото да дойде на себе си: той вече губеше съзнание. Равино ни отведе в камерата, в която бяхте затворени, и ни показа с очи ключа. Аз отворих вратата и влязох в камерата, съпровождан от Равино и Шауб. Пред очите ни се представи невесело зрелище: повит като младенец, вие се гърчехте с последни тръпки, подобно разкъсан червей. Камерата беше изпълнена със задушлива миризма на хлор. За да не се занимава повече с Равино, Шауб му нанесе лекичък удар в долната челюст, от който докторът се търколи на пода като чувал. Ние, сами задушавайки се, ви измъкнахме от камерата и захлопнахме вратата.

— А Равино? Той…

— Ако се задуши, няма да е голяма беда, решихме ние. Но вероятно са го освободили и свестили след нашето заминаване… Измъкнахме се от това гнездо на оси доста благополучно, ако не се смята, че стана нужда да изстреляме останалите патрони в кучетата… И ето че вие сте тука.

— Дълго ли лежах в безсъзнание?

— Десет часа. Лекарят скоро си отиде, след като се възстанови пулсът и дишането ви и той се убеди, че сте вън от опасност. Да, скъпи мой — потривайки ръце, продължи Ларе, — предстоят шумни процеси. Равино ще седне на подсъдимата скамейка заедно с професор Керн. Няма да оставя тази работа аз.

— Но по-напред трябва да намерим — жива или мъртва — главата на моя баща — тихо произнесе Артур.