Александър Беляев
Главата на професор Доуел (20)

ТРУДЕН СЛУЧАЙ В ПРАКТИКАТА

За доктор Равино Мари Лоран беше „труден случай в практиката“. Наистина през време на работата й у Керн нервната система на Лоран силно се изтощи, но волята й не се разколеба. С тази работа се зае Равино. Засега той не се заемаше сериозно с „обработката на психиката“ на Лоран, а само я изучаваше внимателно отдалече. Професор Керн още не беше дал на доктор Равино определени директиви относно Лоран: да я изпрати преждевременно в гроба или да я подлуди. Последното във всеки случай до известна степен изискваше самата система в психиатрическата „лечебница“ на Равино.

Лоран очакваше с вълнение момента, когато ще бъде окончателно решена съдбата й. Смърт или лудост — друг път тука за нея, както и за другите, нямаше. И тя събираше всичките си душевни сили, за да противостои поне на лудостта. Тя беше много кротка, послушна и даже външно спокойна. Но с това беше трудно да излъже доктор Равино, който притежаваше голям опит и необикновени способности на психиатър. Тази покорност на Лоран възбуждаше в него още по-голямо безпокойство и подозрителност.

„Труден случай“ — мислеше той, разговаряйки с Лоран през време на обикновения сутрешен преглед.

— Как се чувствувате? — питаше той.

— Благодаря, добре — отговаряше Лоран.

— Ние правим всичко възможно за нашите пациенти, но все пак непривичната обстановка и относителното лишаване от свобода действуват на някои болни угнетяващо. Чувство на самотност, тъга.

— Аз съм свикнала със самотата.

„Не така лесно ще я предизвикам към откровеност“ — помисли Равино и продължи:

— У вас всъщност всичко е в ред. Малко са разклатени нервите ви и толкоз. Професор Керн ми казваше, че ви се е случвало да вземате участие в научни опити, които можели да направят доста тежко впечатление на непривикнал човек. Вие сте толкова млада. Преумора и лека неврастения. И професор Керн, който много ви цени, реши да ви даде почивка…

— Много съм благодарна на професор Керн.

„Скрита натура“ — ядосваше се Равино. — „Трябва да я събера с другите болни. Тогава може би ще разкрие повече себе си но такъв начин ще бъде възможно да се изучи по-скоро характерът й.“

— Вие се заседяхте — каза той. — Защо не се разходите в градината? Имаме чудесна градина, даже не градина, а същински парк от десетки хектари.

— Не ми разрешиха да се разхождам.

— Нима? — учудено извика Равино. — Това е недоглеждане от страна на моя асистент. Вие не сте от болните, на които разходките могат да принесат вреда. Моля ви се, разхождайте се. Запознайте се с нашите болни, сред тях има интересни хора.

— Благодаря ви, ще се възползувам от вашето разрешение.

Когато Равино си отиде, Лоран излезе от стаята си и тръгна по дългия коридор, боядисан в мрачен сив тон с черна линия,към изхода. Иззад заключените врати на стаите се чуваха безумни виения, викове, истеричен смях, бърборене…

— О… о… о… — чуваше се отляво.

— У-у-у… Ха-ха-ха — отговаряха отдясно.

„Сякаш в зверилница“ — мислеше Лоран и се мъчеше да не се поддава на тази потискаща обстановка. Но тя поускори крачките си и побърза да излезе.

Пред нея се простираше равна пътечка, водеща навътре в градината. Лоран тръгна по нея. „Системата“ на доктор Равино се чувствуваше даже тук. Всичко имаше мрачен оттенък. Дърветата бяха само хвойнови с тъмна зеленина. Дървените скамейки без облегала бяха боядисани в тъмносив цвят. Но особено поразиха Лоран цветарниците. Лехите бяха направени по подобие на гробове, а сред цветята преобладаваха тъмносините, почти черни градински теменуги, обиколени по краищата като с траурна лента с лай-кучки. Тъмните туфи допълваха картината.

„Същинско гробище. Тук неволно трябва да се раждат мисли за смъртта. Но мене няма да измамите, господин Равино, аз отгатнах вашите секрети и вашите «ефекти» няма да ме заварят неподготвена“ — ободряваше се Лоран и като мина бързо гробарския цветарник, влезе в боровата алея. Високите стебла като колони на храм се извисяваха нагоре, прикрити от тъмнозелените куполи. Върховете на боровете шумяха с равен, еднообразен сух шум.

В различните места на парка се виждаха сивите халати на болните.

„Кой от тях е луд и кой нормален?“ Това можеше доста безпогрешно да се определи даже след кратко наблюдаване. Онези, които още не бяха безнадеждни, гледаха с интерес новодошлата — Лоран. Болните пък с помрачено съзнание бяха задълбочени в себе си, откъснати от външния свят, на който гледаха с невиждащи очи.

До Лоран се приближи висок сух старик с дълга бяла брада. Старикът повдигна високо своите рунтави вежди, видя Лоран и каза, като че продължаваше да разговаря на глас сам със себе си:

— Единадесет години броих, после сбърках броя. Тук няма календари и времето спря. Аз не зная колко време пребродих тази алея. Може би двадесет, а може би и хиляда години. Пред лицето на бога един ден е като хиляда години. Трудно е да се определи времето. И вие, вие също ще ходите тука хиляда години дотам, до каменната стена, и хиляда години обратно. Оттук няма излизане. Надежда всяка оставете, вие, които влизате тук, както е казал господин Данте. Ха-ха-ха! Не очаквахте ли? Мислите, че съм луд? Аз съм хитър. Тук само лудите имат право да живеят. Но вие няма да излезете оттук, както и аз. Ние с вас… — И като видя приближаващия се санитар, който имаше задължението да подслушва разговорите на болните, старикът, без да изменя тона си, продължи, като подмигна хитро с око: — Аз съм Наполеон Бонапарт и моите сто дни още не са настъпили. Разбрахте ли ме? — запита той, когато санитарят отмина.

„Нещастният“ — помисли Лоран, — „нима той се прави на луд, за да избегне смъртното наказание? Оказва се, че не само аз съм принудена да прибягвам към спасителната маскировка.“

Още един болен се приближи до Лоран, млад човек с черна козя брадичка, и започна да бърбори някаква безсмислица за извличането на квадратния корен от квадратурата на кръга. Но този път санитарят не приближи Лоран — очевидно младият човек беше вън от подозрението на администрацията. Той се приближаваше до Лоран и говореше по-бързо и настойчиво, пръскайки слюнки:

— Кръгът е безкрайност. Квадратурата на кръга е квадратура на безкрайността. Слушайте внимателно. Да се извлече квадратен корен от квадратурата на кръга — значи да се извлече квадратен корен от безкрайността. Това ще бъде част от безкрайността, въздигната в ента степен, по такъв начин може да се определи и квадратурата… Но вие не ме слушате — изведнъж се ядоса младият човек и хвана Лоран за ръката. Тя я издърпа и почти се затича към сградата, в която живееше. Близко до вратата срещна доктор Равино. Той сдържаше доволната си усмивка.

Едва Лоран беше влязла в стаята си, на вратата се почука. Тя би се заключила с удоволствие, но на вратата нямаше вътрешни ключалки. Реши да не отговаря. Обаче вратата се отвори и на прага се показа доктор Равино. Главата му, както винаги беше отметната назад, изпъкналите очи, малко разширени, кръгли и внимателни, гледаха през стъклата на пенснето, черните мустаци и брадичката мърдаха заедно с устните.

— Простете, че влязох без разрешение. Лекарските ми задължения ми дават известни права…

Доктор Равино намери, че е настъпил удобният момент да почне „разрушаването на моралните ценности“ на Лоран. В неговия арсенал имаше най-разнообразни средства за въздействие — от подкупващата искреност, вежливост и обаятелна внимателност — до грубостта и циничната откровеност.

Той реши на всяка цена да извади Лоран от равновесието и затова изведнъж взе безцеремонен и насмешлив тон.

— Защо не казвате: „Влезте, моля, простете, че не ви поканих. Бях се замислила и не чувах чукането ви…“ или нещо от този род?

— Не, аз чух вашето чукане, но не отговорих, защото ми се искаше да остана сама.

— Правдиво, както винаги! — иронично каза той.

— Правдивостта е лош обект за ирония — с известно раздразнение забеляза Лоран.

„Кълве“ — помисли весело Равино. Той седна безцеремонно срещу Лоран и впери в нея рачешките си немигащи очи. Лоран гледаше да издържи този поглед, но в края на краищата й стана неприятно, тя отпусна клепки и леко почервеня, ядосвайки се на себе си.

— Вие смятате — произнесе Равино със същия ироничен тон, — че правдивостта е лош обект за ирония. А аз мисля, че е най-подходящ. Ако вие бяхте толкова правдива, бихте ме изгонили вън, защото ме ненавиждате, а вие гледате да запазите любезна усмивка на гостоприемна стопанка.

— Това… е само вежливост, придобита от възпитанието — сухо отговори Лоран.

— А ако не беше вежливостта, бихте ли ме изгонили? — И Равино изведнаж се засмя с висок, лаещ смях. — Отлично! Много добре! Вежливостта не е в съгласие с правдивостта. От вежливост, значи, може да се откаже човек от правдивостта. Това едно. — И той сви единия си пръст. — Днес аз ви запитах: как се чувствувате и получих отговор: „Прекрасно“, макар по очите ви да видях, че ви идеше да се удушите. Следователно вие и тогава излъгахте. От вежливост ли?

Лоран не знаеше какво да каже. Тя трябваше или още един път да излъже, или пък да признае, че е решила да крие чувствата си. И тя мълчеше.

— Ще ви помогна, мадмоазел Лоран — продължи Равино. — Това беше, ако мога така да се изразя, маскировка за самосъхранение. Да или не?

— Да — отговори предизвикателно Лоран.

— И така, вие лъжете в името на приличието — едно, лъжете в името на самосъхранението — две. Ако продължим този разговор, страхувам се, че няма да стигнат пръстите ми. Вие лъжете още и от жалост. Нима не писахте успокоителни писма на майка си?

Лоран беше поразена. Нима Равино знае всичко? Да, на него действително му беше известно всичко. Това също влизаше в системата му. Той изискваше от своите клиенти, които му довеждаха мними болни, пълни сведения както за причините за настаняването им в неговата болница, така и за всичко, което се отнасяше до самите пациенти. Клиентите знаеха, че това е необходимо, в техен интерес, и не скриваха от Равино и най-ужасните тайни.

— Вие лъжехте професор Керн в името на поруганата справедливост и от желание да накажете порока. Вие лъжехте в името на правдата. Горчив парадокс! И ако се пресметне, ще се окаже, че вашата правда се е хранила през цялото време с лъжа.

Равино биеше точно в целта. Лоран беше потисната. На нея самата не й идваше наум, че лъжата е играла такава огромна роля в живота й.

— Ето помислете, моя праведнице, при свободно време колко грехове имате. И какво спечелихте с вашата правда? Ще ви кажа: вие спечелихте доживотен затвор. И никакви сили няма да ви изведат от там — ни земни, ни небесни. А лъжата? Дори и да смятате многоуважаемия професор Керн за изчадие на ада и баща на лъжата, той продължава прекрасно да съществува.

Без да сваля очи от Лоран, Равино внезапно замълча. „Като за първи път е достатъчно, даден е добър заряд“ — с удовлетворение помисли той и без да се сбогува, излезе.

Лоран даже не забеляза излизането му. Тя седеше, закрила лицето си с ръце.

От този момент Равино идваше при нея всяка вечер, за да продължава йезуитските си беседи. Да разклати моралните устои, а заедно с това и психиката на Лоран стана за Равино въпрос на професионално самолюбие. Лоран страдаше искрено и дълбоко. На четвъртия ден тя не издържа, стана и викна с пламнало лице:

— Махнете се оттук! Вие не сте човек, а демон!

Тази сцена достави истинско удоволствие на Равино.

— Вие имате успехи — усмихна се той, без да мърда от мястото си. — Ставате по-правдива, отколкото бяхте.

— Вървете си! — задъхвайки се, издума Лоран.

„Великолепно, скоро ще почне да се бие“ — помисли докторът и излезе, като си подсвиркваше весело.

Наистина Лоран още не беше се била и вероятно би била способна да се бие само при пълно помрачаване на съзнанието, но психическото й здраве беше подложено на огромна опасност. Останала сама, тя с ужас съзнаваше, че няма дълго да издържи.

А Равино не изпускаше нищо, което би могло да ускори развръзката. Вечер звукове от жална песен, изпълнявана от неизвестен ней инструмент, почнаха да преследват Лоран. Като че ли някъде ридаеше виолончело, понякога звуковете се издигаха до горните регистри на цигулката, после изведнъж, без прекъсване, се изменяше не само височината, но и тембърът и звучеше вече като човешки глас, чист, прекрасен, но безкрайно печален. Отегчителната мелодия извършваше своеобразен кръг, повтаряше се безкрай. Когато Лоран чу за пръв път тази музика, мелодията даже й хареса. А и музиката беше така нежна и тиха, че Лоран започна да се съмнява дали действително някъде се свири, или пък у нея се развива слухова халюцинация. Минутите се нижеха, а музиката продължаваше да се върти в своя омагьосан кръг. Виолончелото се сменяше с цигулката, а цигулката с ридаещия човешки глас… Тъжно звучеше една нота в акомпанимента.

След час Лоран беше убедена, че тази музика не съществува в действителност, че тя звучи само в главата й. Нямаше къде да се дене от унилата мелодия. Лоран запуши ушите си, но пак й се струваше, че продължава да слуша музиката — виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… — От това може да се полудее — шепнеше Лоран, Тя започна сама да си тананика нещо, мъчеше се да разговаря със себе си на глас, за да заглуши музиката, но нищо не помагаше. Тази музика я преследваше даже в съня.

„Хора не могат да свирят и пеят непрекъснато. Вероятно това е механическа музика… призрак някакъв“ — мислеше тя, като лежеше будна с отворени очи и слушаше безкрайния кръг: виолончело, цигулка, глас… виолончело, цигулка, глас… Тя не можа да дочака сутринта и побърза да отиде в парка, но мелодията се превърна в натрапчива идея. Лоран действително започна да чува незвучаща музика. И само виковете, стоновете и смехът на разхождащите се умопобъркани я заглушаваха до известна степен.