Александър Беляев
Главата на професор Доуел (17)

ЖЕРТВАТА НА КЕРН

Докато Ларе беше всецяло погълнат от грижи за Брике, Артур Доуел събираше сведения за дома на Керн. От време на време приятелите се съвещаваха с Брике, която им съобщи всичко, което знаеше за дома и хората, които го населяваха.

Артур Доуел реши да действува много предпазливо. От момента на изчезването на Брике Керн сигурно бе нащрек. Да го изненадат, едва ли ще успеят. Необходимо беше работата да се върши така, че до последния момент Керн да не подозира, че срещу него се води атака.

— Ще действуваме колкото се може по-хитро — каза Ларе. — Преди всичко трябва да узнаем къде живее мадмоазел Лоран. Ако тя не е съучастница на Керн, много ще ни помогне — много повече, отколкото Брике.

Да се научи адресът на Лоран, не беше трудно. Но когато посети квартирата, Доуел беше разочарован. Вместо Лоран завари само нейната майка, чистичко облечена благообразна старица, разплакала, недоверчива, убита от скръб.

— Мога ли да видя мадмоазел Лоран? — запита той. Старицата го погледна с недоумение.

— Моята дъщеря? Нима я познавате?… С кого имам честта да говоря и защо ви трябва моята дъщеря?

— Ако разрешите…

— Моля ви. — И майката Лоран пусна посетителя в малката приемна, наредена с мека старинна мебел в бели калъфи с дантелени наставки на гърбовете. На стената висеше голям портрет.

„Интересна девойка“ — помисли Артур.

— Моята фамилия е Радие — каза той. — Аз съм медик от провинцията и едва вчера дойдох от Тулон. Някога бях познат с една от другарките по университет на мадмоазел Лоран. Тук, в Париж, срещнах случайно тази нейна другарка и от нея узнах, че мадмоазел Лоран работи при професор Керн.

— А каква е фамилията на университетската другарка на моята дъщеря?

— Фамилията? Риш!

— Риш! Риш!… Не съм чувала такава — забеляза Лоран и вече с явно недоверие запита: — А вие не идвате ли от Керн?

— Не, не идвам от Керн — с усмивка отговори Артур. — Но много искам да се запозная с него. Работата е в това, че той работи в област, от която аз много се интересувам. Известно ми е, че той прави у дома си редица най-интересни опити. Но е много затворен човек и не желае да пуска никого в своята светая светих.

Старицата Лоран реши, че това прилича на истина: когато постъпваше на работа при професор Керн, дъщеря й казваше, че той живее много затворено и никого не приема. „С какво се занимава?“ — запита тя дъщеря си и получи неопределен отговор: „С всякакви научни опити.“

— И ето — продължи Доуел — аз реших да се запозная отначало с мадмоазел Лоран и да се посъветвам с нея как по-сигурно да постигна целта си. Тя би могла да подготви почвата, да поговори предварително с професор Керн, да ме запознае с него и да ме въведе в дома му.

Видът на младия човек предразполагаше към доверие, но всичко, което беше свързано с името на Керн, възбуждаше в душата на мадам Лоран такова безпокойство и тревога, че тя не знаеше как да води по-нататък разговора.

Тя въздъхна тежко и като се сдържаше да не заплаче, каза:

— Дъщеря ми не е у дома. Тя е в болница.

— В болница? В коя болница?

Мадам Лоран не се стърпя. Тя твърде дълго време беше сама със своята тъга и сега, забравяйки всяка предпазливост, разказа на госта си всичко: как нейната дъщеря неочаквано изпратила писмо, че работата я кара да остане известно време в дома на Керн, за да се грижи за тежко болни; как тя, майката, правила безплодни опити да се види с дъщеря си в дома на Керн; как се тревожела; как най-после Керн й съобщил, че дъщеря й заболяла от нервно разстройство и била откарана в болница за душевно болни.

— Аз ненавиждам този Керн — говореше старицата и бършеше с кърпичка сълзите си. — Той доведе дъщеря ми до умопобъркване. Не зная какво е видяла тя в дома на Керн и с какво се е занимавала — за това тя даже не ми е говорила, — но зная едно, че щом постъпи на работа, започна да нервничи. Просто стана неузнаваема. Идваше си бледна, развълнувана, загуби апетит и сън. Нощем й се явяваха кошмари. Тя крещеше и казваше насън, че главата на някакъв професор Доуел и Керн я преследват… Керн ми изпраща по пощата заплатата на дъщерята. Сумата е доста голяма. Изпраща я и досега. Но аз не се докосвам до парите. Здравето не можеш придоби за никакви пари… Аз загубих дъщеря си… — И старицата се заля в сълзи.

„Не, в този дом не може да има привърженици на Керн“ — помисли Артур Доуел. Той реши да не скрива повече истинската цел на своето идване.

— Госпожо — каза той, — сега откровено си признавам, че имам не по-малко основание да ненавиждам Керн. Вашата дъщеря ми беше нужна, за да си видя с Керн някои сметки и… да разкрия неговите престъпления.

Мадам Лоран извика.

— О, не се безпокойте, вашата дъщеря не е замесена в тези престъпления.

— Моята дъщеря по-скоро ще умре, отколкото да извърши престъпление — гордо отговори Лоран.

— Аз исках да се възползувам от услугите на мадмоазел Лоран, но сега виждам, че на нея самата трябва да се окаже услуга. Имам основание да предполагам, че вашата дъщеря не е умопобъркана, а е затворена в дома за душевноболни от професор Керн.

— Но защо? За какво?

— Именно защото вашата дъщеря по-скоро ще умре, отколкото да извърши престъпление, както благоволихте да кажете. Очевидно тя е била опасна за Керн.

— Но за какви престъпления говорите вие?

Артур Доуел недостатъчно още познаваше Лоран, опасяваше се от нейното старческо бърборене и затова реши да не й открива всичко.

— Керн правил незаконни операции. Бъдете добра да ми кажете в коя болница е изпратил Керн вашата дъщеря?

Развълнуваната Лоран едвам събра силите си, за да продължи да говори свързано. Прекъсвайки думите с ридания, тя отговори:

— Керн дълго време не искаше да ми съобщи това. Не ме пускаше у дома си. Ставаше нужда да му пиша писма. Той отговаряше уклончиво, стараеше се да ме успокои и да ме увери, че дъщеря ми се поправя и скоро ще се върне у дома. Когато търпението ми се изчерпа, аз му писах, че ще се оплача от него, ако веднага не ми отговори къде е дъщеря ми. Тогава той ми съобщи адреса на болницата. Тя се намира в околностите на Париж, в Ско. Болницата принадлежи на частния лекар Равино. Ох, аз ходих там! Но не ме пуснаха даже в двора. Това е истински затвор, ограден с каменна стена… „Такъв е редът при нас“ — отговори ми портиерът, — „че не пускаме никого от роднините, па макар и родната майка.“ Извиках дежурния лекар, но и той ми отговори същото. „Госпожо“ — каза той, — „посещението на роднините винаги вълнува болните и влошава душевното им състояние. Мога само да ви съобщя, че вашата дъщеря е по-добре.“ И захлопна вратата под носа ми.

— Все пак аз ще се постарая да се видя с вашата дъщеря. Може би ще сполуча и да я освободя.

Артур записа внимателно адреса и се сбогува.

— Ще направя всичко възможно. Повярвайте ми, че аз съм заинтересован от това точно така, както ако мадмоазел Лоран ми беше сестра.

Напътствуван от всякакви съвети и добри пожелания, Доуел излезе от стаята.

Артур реши да се види незабавно с Ларе. Неговият приятел прекарваше цели дни с Брике и той се запъти за авеню дю Мен. До къщичката стоеше автомобилът на Ларе.

Доуел се изкачи бързо на втория етаж и влезе в приемната.

— Артур, какво нещастие! — посрещна го Ларе. Той беше извънредно разстроен, мяташе се из стаята и разрошваше черната си къдрава коса.

— Какво има, Ларе?

— О!… — простена неговият приятел. — Тя избяга…

— Кой?

— Мадмоазел Брике, разбира се!

— Избяга? Но защо! Говори най-после смислено!

Но не беше лесно да се накара Ларе да говори. Той продължаваше да се мята, да въздиша, да стене и охка. Минаха не по-малко от десет минути, докато Ларе заговори:

— Вчера мадмоазел Брике се оплакваше още от сутринта от усилващите се болки в крака. Кракът беше доста подут и посинял. Извиках лекаря. Той прегледа крака и каза, че положението се е рязко влошило. Почнала гангрена. Необходима била операция. Лекарят не искаше да я оперира у дома и настояваше да се откара незабавно в болницата. Но мадмоазел Брике не се съгласяваше за нищо на света. Тя се страхуваше, че в болницата ще обърнат внимание на белезите на шията. Тя плачеше и казваше, че трябва да се върне при Керн. Керн я предупреждавал, че за нея е необходимо да остане у него до пълно „оздравяване“. Тя не го послушала и сега е жестоко наказана. Тя вярва на Керн като хирург. „Щом той съумя да ме възкреси от мъртвите и да ми даде ново тяло, ще може да излекува и крака ми. За него това е дреболия.“ Всичките мои уговаряния не довеждаха до нищо. Аз не исках да я пусна при Керн. И реших да употребя хитрост. Казах й, че сам ще я закарам при Керн, като смятах да я откарам в болницата. Но за мене беше необходимо да взема мерки да не се разкрие преждевременно тайната на „възкресяването“ на Брике — не забравях за вас, Артур. И аз излязох за не повече от един час, за да се договоря с познати лекари. Исках да надхитря Брике, но тя надхитри мене и болногледачката. Когато се върнах, нея вече я нямаше. Всичко, което беше останало от нея, е тази бележка, която лежеше на масичката до леглото й. Ето виж. — И Ларе подаде на Артур листче хартия, на което с молив набързо бяха написани няколко думи:

„Ларе, простете ми, но не мога да постъпя иначе. Връщам се при Керн. Не ме навестявайте. Керн ще ме изправи на крака, както вече направи това един път. Доскоро виждане — тази мисъл ме утешава.“

— Даже и подпис няма.

— Обърнете внимание — каза Ларе — на почерка. Това е почеркът на Анжелика, макар малко изменен. Така би могла да напише Анжелика, ако би писала в мрачината или с болна ръка: по-едро, по-разлято.

— Но все пак как е станало това? Как е могла да избяга?

— Уви, тя избяга от Керн, за да избяга сега от мене при Керн. Когато се върнах и видях, че кафезът е опустял, едва не убих болногледачката. Но тя ми обясни, че самата била вкарана в заблуждение. Брике станала, с усилие отишла до телефона и извикала мене. Това било хитрост. Мене тя не е извиквала. Като поговорила по телефона, Брике заявила на болногледачката, че аз съм наредил всичко и я моля незабавно да отиде в болницата. Тя помолила болногледачката да извика автомобила, после с нейна помощ се добрала до колата и заминала, като се отказала от услугите на болногледачката. „Не е далече, а там санитарите ще ме свалят“ — казала тя. И болногледачката била напълно уверена, че всичко става по мое разпореждане и с мое знание. Артур — изведнаж викна Ларе отново развълнуван, — отивам веднага при Керн. Не мога да я оставя там. Вече извиках по телефона колата си. Да вървим заедно, Артур!

Артур се разходи по стаята. Какво неочаквано усложнение! Да предположим, че Брике е съобщила вече всичко, което знаеше за дома на Керн. Но все пак нейните съвети биха били необходими по-нататък, без да говорим, че тя самата беше улика против него. И този обезумял Ларе. Сега той е лош помощник.

— Чуйте ме, друже — каза Артур, като сложи ръце на раменете на художника. — Сега повече от всякога ни е необходимо да бъдем търпеливи и да се въздържаме от прибързани стъпки. Каквото е станало, станало е. Брике е при Керн. Трябва ли да тревожим преждевременно звяра в бърлогата му? Как предполагате, ще разкаже ли Брике на Керн за всичко, което стана с нея, откакто е избягала от него, за нашето запознанство с нея и за това, че ние вече знаем за Керн?

— Мога да се обзаложа, че нищо няма да каже — убедено отговори Ларе. — Тя ми даде дума там, на яхтата, и нееднократно ми повтаряше, че ще запази тайната. Сега тя ще изпълни това не само под влияние на страха, но и… поради други мотиви.

На Артур бяха понятни тези мотиви. Той отдавна вече беше забелязал, че Ларе проявява все по-голямо внимание към Брике.

„Нещастен романтик — помисли Доуел, — върви му на трагична любов. Този път той губи не само Анжелика, но и отново зараждащата се любов. Обаче не всичко е загубено.“

— Бъдете търпелив, Ларе — каза той, — нашите цели съвпадат. Да обединим усилията си и да водим играта предпазливо. Ние имаме два пътя: или да нанесем на Керн незабавен удар, или пък да се постараем отначало по околен път да узнаем за съдбата на главата на моя баща и за Брике. След като Брике избяга от Керн, той е бил нащрек. Ако той още не е унищожил главата на моя баща, то трябва добре да я е скрил. Може за няколко минути да се унищожи главата. Ако полицията почне да чука на вратата му, той ще унищожи следите на престъплението, преди да отвори вратата. И ние нищо няма да намерим. Не забравяйте, Ларе, че Брике е също „следа от престъпление“. Керн е извършил незаконна операция. Но това е малко: той е откраднал незаконно тялото на Анжелика. А Керн е човек, който няма да се спре пред нищо. Та той се е осмелил тайно от всички да съживи главата на моя баща. Аз зная, че баща ми остави завещание да анатомират тялото му, но никога не съм чувал да се е съгласявал с оживяването на главата му. Защо Керн скрива от всички, даже от мене, за съществуването на главата? И за какво му е нужна Брике? Може би той се занимава с вивисекции на хора и Брике играе за него ролята на заек?

— Толкова повече трябва по-скоро да я спасим — горещо възрази Ларе.

— Да, да я спасим, но не да ускорим нейната смърт. А нашата визита при Керн може да ускори този съдбоносен край.

— Но какво да правим?

— Да вървим по втория, по-бавния път. Ще се постараем този път да бъде възможно по-къс. Мари Лоран може да ни даде много повече полезни сведения, отколкото Брике. Лоран знае разположението на къщата, тя се е грижила за главите. Може би тя е говорила с моя баща… т.е. с главата му.

— Тогава хайде по-скоро при Лоран.

— Уви, нея също трябва предварително да освободим.

— Тя у Керн ли е?

— В болница. Очевидно в една от онези болници, където за добри пари държат затворени такива болни като нас. Ще стане нужда да поработим повечко, Ларе. — И Доуел разказа на своя приятел за срещата си с майката на Лоран.

— Проклет Керн! Той сее около себе си нещастие и ужаси. Ако ми падне…

— Ще се постараем да ни падне. И първата крачка към това е да се видим с Лоран.

— Веднага отивам там.

— Това би било непредпазливост. Ние лично трябва да се показваме само в случаите, когато нищо друго не ни остава. Засега ще се ползуваме от услугите на други хора. Ние с вас трябва да представляваме своего рода таен комитет, който ръководи действията на надеждни хора, но остава неизвестен за врага. Трябва да намерим верен човек, който да отиде в Ско и да установи познанство със санитари, болногледачки, готвачи, портиери — с когото се окаже възможно. Ако сполучим да подкупим макар един, работата ще бъде свършена наполовина.

Ларе нямаше търпение. Искаше му се да пристъпи незабавно към действие, но се подчини на по-разсъдителния Артур и в края на краищата се примири с политиката на предпазливи действия.

— Но кого да поканим? О, Шауб! Младия художник, който пристигна неотдавна от Австралия. Мой приятел, прекрасен човек, отличен спортист. За него поръчението ще бъде своего рода спорт. Дявол да го вземе — изруга Ларе, — защо сам не мога да се заема с това?

— Толкова ли е романтично? — с усмивка запита Доуел.