Александър Беляев
Главата на професор Доуел (5)

СМЪРТ ИЛИ УБИЙСТВО?

Веднъж, като преглеждаше, преди да заспи, медицинските списания, Лоран прочете статията на професор Керн за новите научни изследвания. В тази статия Керн се позоваваше върху работите на други учени в същата област. Всички тези цитати бяха взети от научните списания и книги и точно съвпадаха с онези, които Лоран по указание на главата подчертаваше през време на утринните занятия.

На другия ден, щом й се представи възможност да поговори с главата, Лоран запита:

— С какво се занимава професор Керн в лабораторията в мое отсъствие?

След известно колебание главата отговори:

— Ние с него продължаваме научните работи.

— Значи всички тези подчертавания вие правите за него? Но известно ли ви е, че всички тези работи той публикува от свое име?

— Досещах се.

— Но това е възмутително! Как го допускате?

— Какво мога да направя аз?

— Ако не можете вие, ще мога да го направя аз! — извика гневно Лоран.

— По-тихо… Напразно… Би било смешно в моето положение да имам претенции за авторско право. Пари? Защо ми са? Слава? Какво може да ми даде славата?… И после… ако всичко това се открие, работата не ще бъде доведена докрай. А за да бъде доведена докрай, съм заинтересован и аз самият. Признавам, иска ми се да видя резултатите от моите трудове.

Лоран се замисли.

— Да, човек като Керн е способен на всичко — тихо проговори тя. — Професор Керн ми казваше, когато постъпих на служба при него, че вие сте умрели от неизлечима болест и сам сте завещали тялото си за научни работи. Истина ли е?

— Трудно ми е да говоря за това. Може да сгреша. Това е истина, но може би… не всичко е истина. Ние с него работехме заедно над съживяването на човешки органи, взети от топъл труп. Керн беше мой асистент. Като крайна цел на моите трудове по онова време аз бях поставил съживяването на отсечена от тялото човешка глава. Бях завършил цялата подготвителна работа, бяхме вече съживили глави на животни, но решихме да не даваме гласност на успехите си дотогава, докато не сполучим да съживим и продемонстрираме човешка глава. Преди този последен опит, в успеха на който не се съмнявах, аз предадох на Керн ръкописа с всичката извършена от мене научна работа, за да я подготви за печат. Едновременно ние работихме над друга научна проблема, която също беше близко до разрешение. В това време с мене се случи ужасен припадък от астма — една от болестите, която като учен се опитвах да победя. Между мене и нея се водеше отдавнашна борба. Целият въпрос беше във времето: кой от нас пръв ще излезе победител? Знаех, че победата може да бъде спечелена от нея. И аз действително завещах тялото си за анатомически работи, макар да не очаквах, че именно моята глава ще бъде съживена. Та ето… през време на този последен припадък Керн беше около мене и ми оказваше медицинска помощ. Той ми инжектира адреналин. Може би дозата беше твърде голяма, а може би и задухът свърши своята работа.

— Е, а после?

— Асфикция^[1], кратка агония — и смърт, която за мен не беше само загубване на съзнание… А после преживях доста странни преходни състояния. Съзнанието ми почна да се възвръща много бавно. Струва ми се, съзнанието ми беше пробудено от остро чувство на болка в областта на шията. Болката постепенно утихна. Тогава аз не разбрах какво значи това. Когато ние с Керн правехме опити с оживяване на отсечени от тялото кучешки глави, ние обърнахме внимание, че кучетата изпитват извънредно остра болка след пробуждането си. Главата на кучето реагираше върху блюдото с такава сила, че понякога от кръвоносните съдове изпадаха тръбичките, чрез които се вкарваше хранителната течност. Тогава аз предложих да се анестезира мястото на срязването. За да не засъхва и да не се подхвърля на въздействието на бактериите, шията на кучето се потапяше в особен разтвор „Ринген-Лок-Доуел“. Този разтвор съдържа и хранителни, и антисептични, и анестезиращи вещества. В такава течност беше потопено и срязаното място на моята шия. Без тази предпазна мярка аз бих могъл да умра вторично много бързо след пробуждането ми, както умираха главите на кучетата при нашите първи опити. Но, повтарям, в този момент аз не мислех за всичко това. Всичко ми беше смътно, като че някой ме е разбудил след силно опияняване, когато действието на алкохола не е още минало. Но в мозъка ми все пак пламна радостна мисъл, че щом съзнанието, макар и смътно, се е върнало, то, значи аз не съм умрял. Без да отварям още очи, аз размишлявах над странността на последния припадък. Обикновено припадъците от задух ставаха у мене внезапно. Понякога интензивността на задуха отслабваше постепенно. Но аз никога не губех съзнание след припадъка. Това беше нещо ново. Ново беше също усещането на силна болка в областта на шията. И още една странност: струваше ми се, че съвсем не дишах, а едновременно с това не чувствувах задушаване. Опитах се да въздъхна, но не можех. Нещо повече, загубих усещането на гърдите си. Не можех да разширя гръдния си кош, макар, както ми се струваше, да напрягах усилено гръдните си мускули. „Странно нещо“ — мислех, — „или спя, или сънувам…“ С мъка успях да отворя очи. Тъмнина. В ушите смътен шум. Пак затворих очи… Знаете, че когато човек умира, органите на усещанията му угасват не едновременно. Отначало човек губи усещането на вкус, после гасне зрението му, после слухът. Изглежда, в обратен ред ставаше и тяхното възстановявано. След известно време отново отворих очи и видях мътна светлина. Сякаш бях потънал във вода на голяма дълбочина. После зеленикавата мъгла почна да се разсейва и аз смътно видях лицето на Керн и в същото време чух вече доста отчетливо гласа му: „Дойдохте ли на себе си? Радвам се, че ви виждам отново жив.“ С усилието на волята съзнанието ми скоро се проясни. Погледнах надолу и видях право под брадата си маса — тогава още нямаше сегашната масичка, а проста маса, като кухненска, приспособена от Керн за опити. Исках да погледна назад, но не можех да извърна главата си. До тази маса, малко по-високо, имаше втора маса — просекторска. На тази маса лежеше нечий обезглавен труп. Погледнах го и той ми се стори странно познат, въпреки че беше без глава и гърдите му бяха разтворени. Наблизо в стъклено сандъче биеше нечие човешко сърце… Погледнах Керн с недоумение. Никак не можех да разбера още защо главата ми се извишава над масата и защо не виждам тялото си. Исках да протегна ръката си, но не я усетих. „Каква е тази работа?…“ — исках да запитам Керн и само беззвучно мръднах устни. А той ме гледаше и се усмихваше. „Не го ли познавате?“ — запита ме той, като кимна към просекторската маса. — „Това е вашето тяло. Сега вие сте избавен завинаги от астмата.“ Той можеше още и да се шегува!… Разбрах всичко. Признавам си, в първата минута исках да крещя, да скоча от масата, да убия и себе си, и Керн… Не, съвсем не така. Аз знаех, че трябваше да се сърдя, да крещя, да се възмущавам и в същото време бях поразен от леденото спокойствие, което ме беше завладяло. Може би се възмущавах, но някак си гледайки на себе си и на света отстрани. В психиката ми бяха станали изменения. Аз само се намръщих и… мълчех. Можех ли да се вълнувам, както се вълнувах по-рано, щом сърцето ми биеше в стъкления съд, а новото сърце беше мотор?

Лоран гледаше главата с ужас.

— И след това… след това вие продължавате да работите с него? Ако не беше той, вие щяхте да победите задуха и сега щяхте да бъдете здрав човек… Той е крадец и убиец, а вие му помагате да се изкачи на върха на славата. Вие работите за него. Той като паразит се храни от вашата мозъчна дейност, той е направил от вашата глава някакъв акумулатор на творческа мисъл и с това печели пари и слава. А вие? Какво ви дава той на вас? Какъв е вашият живот?… Вие сте лишен от всичко. Вие сте нещастен пън, в който за ваше нещастие живеят още желания. Керн ви е откраднал целия свят. Простете ми, но аз не ви разбирам. Нима вие покорно, безропотно му работите?

Главата се усмихна печално.

— Бунт на главата ли? Това е ефектно. Какво мога да направя? Та аз съм лишен даже от последната човешка възможност: да свърша със себе си.

— Но вие бихте могли да откажете да работите с него!

— Ако искате да знаете, аз направих такъв опит. Но моят бунт не беше предизвикан от това, че Керн използува мислителния ми апарат. В края на краищата какво значение има името на автора? Важното е идеята да влезе в света и да извърши своята работа. Аз се бунтувах само за това, че ми беше тежко да свикна със своето ново съществуване. Предпочитах смъртта пред живота… Ще ви разкажа един случай с мене по онова време. Бях в лабораторията сам. Изведнаж през прозореца влетя голям червен бръмбар. Откъде ли е могъл да се появи в центъра на грамадния град? Не зная. Може би е дошъл с някоя автокола, която се е връщала в града. Бръмбарът се повъртя над мене и кацна на стъклената плоча на моята масичка до мен. Наведох очи и следях това отвратително насекомо, без да имам възможност да го съборя. Лапичките на бръмбара се плъзгаха по стъклото и той бавно се приближаваше към главата ми. Не зная ще ме разберете ли… аз винаги съм изпитвал някаква особена погнуса, чувство на отвращение към такива насекоми. Никога не можех да ги докосна с пръсти. И ето, аз бях безсилен даже пред този нищожен враг. А за него моята глава беше само удобен трамплин за излитане. И той продължаваше да се приближава бавно, шумолейки с крачката си. След известни усилия успя да се залови за космите на брадата ми. Дълго се блъска, заплетен в космите, но упорито се изкачваше нагоре. Така пропълзя по стиснатите ми устни, по лявата страна на носа, през затвореното ляво око, докато най-после, като се добра до челото, не падна на стъклото и оттук на пода. Дребен случай, Но той ми направи потресаващо впечатление… И когато дойде професор Керн, аз категорично отказах да продължавам с него научните работи. Знаех, че той не ще се реши да демонстрира публично главата ми. Без полза пък няма да държи глава, която може да стане улика против него. И той ще ме убие. Такава беше моята сметка. Между нас се завърза борба. Той прибягна към доста жестоки мерки. Една късна вечер влезе при мене с електрически апарат, допря електродите до слепоочията ми и без още да пуска ток, се обърна с реч. Той стоеше със скръстени на гърдите ръце и говореше с много ласкав, мек тон, като същински инквизитор. — „Скъпи колега“ — започна той, — „ние тук сме сами, очи в очи, между дебелите каменни стени. Впрочем дори да бяха по-тънки, това не изменя работата, понеже вие не можете да крещите. Вие сте напълно в моята власт. Аз мога да ви подхвърля на най-ужасни мъчения и да остана ненаказан. Но защо мъчения? Ние двамата сме учени и можем да се разберем. Зная, не е лесен животът ви, но това не е моя вина. Вие сте ми нужен и аз не мога да ви освободя от тягостния живот, а вие сам не сте в състояние да избягате от мене дори в небитието. И тъй, не е ли по-добре да свършим работата с мир? Вие ще продължавате нашите научни занимания…“ Аз наведох отрицателно вежди и устните ми безшумно прошепнаха: „Не!“. „Вие много ме огорчавате. Не искате ли цигарка? Зная, че не можете да изпитвате пълно удоволствие, понеже нямате дробове, през които никотинът би могъл да се всмуква в кръвта, но все пак познати усещания…“ И той извади от табакерата две папироси, запуши едната сам, а другата постави в моята уста. „Е, добре, колега“ — каза той със същия вежлив, невъзмутим глас, — „вие ме принуждавате да прибягна към мерки за въздействие…“ И пусна електрическия ток. Сякаш нажежен свредел прониза мозъка ми. „Как се чувствувате?“ — запита ме той грижливо, както лекар пациента си. — „Боли ли ви главата? Може би искате да я излекувате? За това е нужно само…“ — „Не!“ — отговориха моите устни. „Много, много ми е жал. Ще стане нужда да усилим тока. Вие много ме огорчавате.“ И той пусна толкова силен ток, че ми се стори, че главата ми ще се възпламени. Болката беше непоносима. Аз скърцах със зъби. Съзнанието ми помътняваше. Как исках да го загубя! Но за съжаление не го губех. Само затворих очи и стиснах устни. Керн пушеше, като пускаше дим в лицето ми, и продължаваше да нагорещява главата ми бавно. Той вече не ме убеждаваше. И когато поотворих очи, видях, че той е побеснял от моето упорство… „Дявол да го вземе! Ако вашият мозък не ми беше така нужен, аз бих го опекъл и веднага бих нахранил с него своя пинчер. Фу, вироглавец!“ Той безцеремонно смъкна от главата ми всички жици и се отдалечи. Обаче рано беше още да се радвам. Скоро той се върна и започна да пуска в разтворите, хранещи главата ми, дразнещи вещества, които предизвикаха у мене мъчителни болки. И когато аз неволно се мръщех, той ме питаше: „Е, какво, колега, решавате ли? Още не?“ Аз бях непоколебим. Той си отиде още по-ядосан, обсипвайки ме с хиляди проклятия. Аз тържествувах от победата. Няколко дена Керн не се появи в лабораторията и аз очаквах всеки ден избавителката-смърт. На петия ден той дойде, като че нищо не е било, подсвирквайки си весело някаква песничка. Без да ме гледа, продължи изследванията си. Два или три дена го наблюдавах, без да вземам участие в работата. Но тя не можеше да не ме интересува. И когато той при опитите направи няколко грешки, които можеха да погубят резултатите от всички наши усилия, аз не се стърпях и му направих знак. „Отдавна трябваше така!“ — проговори той с доволна усмивка и пусна въздух през гърлото ми. Аз му обясних грешката и оттогава продължавам да ръководя работата… Той ме надхитри.