Александър Беляев
Главата на професор Доуел (12)

ИЗБЯГАЛИЯТ ЕКСПОНАТ

Най-после в живота на Брике настана велик ден. Свалиха последните бинтове от нея и професор Керн й разреши да стане.

Тя стана и опирайки се на ръката на Лоран, се разходи по стаята. Движенията й бяха неуверени и малко поривисти. Понякога правеше странни жестове с ръка: донякъде ръката й се движеше плавно, после следваше задръжка и някак си принудено движение, което преминаваше пак в плавно.

— Всичко ще мине — убедено говореше Керн. Безпокоеше го само малката раничка на стъпалото на Брике. Раничката заздравяваше бавно. С време и тя заздравя дотолкова, че Брике не изпитваше болки даже настъпвайки болния крак. А след няколко дни Брике вече се опитваше да танцува.

— Не мога да разбера тази работа — говореше тя, — някои движения ми се удават свободно, а други са затруднени. Вероятно не съм свикнала да управлявам новото си тяло… А то е великолепно! Погледнете краката, мадмоазел Лоран. И ръстът е отличен. Само тези шевове на шията… Ще става нужда да ги закривам. Затова пък тази бенка на рамото е очарователна, нали? Ще си ушия дреха с такъв фасон, че тя да се вижда… Не, аз съм напълно доволна от своето тяло.

„Своето тяло!“ — мислеше Лоран. — „Бедната Анжелика Гай!“

Всичко, което Брике така дълго задържаше в себе си, избликна отведнъж. Тя затрупа Лоран с искания, поръчки, молби за костюми, бельо, обуща, шапки, модни списания, козметически принадлежности.

Тя беше представена на главата на професор Доуел от Керн в ново сиво облекло. И понеже това беше мъжка глава, Брике не можеше да не пококетничи. Тя беше много поласкана, когато главата на Доуел прохриптя:

— Отлично! Вие се справихте отлично със задачата си, колега, поздравявам ви!

И Керн подръка с Брике, сияейки като младоженец, излезе от стаята.

— Седнете, мадмоазел — галантно каза Керн, когато дойдоха в кабинета му.

— Не зная как да ви благодаря, господин професоре — каза тя, отпусна нежно очи и след това кокетно го погледна. — Вие направихте толкова много за мене… А аз с нищо не мога да ви възнаградя.

— Това не е нужно. Аз съм възнаграден повече, отколкото мислите.

— Много се радвам. — И Брике обгърна Керн с още по-лъчист поглед. — А сега разрешете ми да си отида… да се изпиша от болницата.

— Как да си отидете? От коя болница? — не разбра изведнъж Керн.

— Да си отида у дома. Представям си какъв фурор ще направи появяването ми сред другарките!

„Тя се гласи да си отива!“ Керн не допускаше такава мисъл. Той положи огромен труд, разреши най-сложната задача, извърши невъзможното съвсем не за да направи Брике фурор сред своите лекомислени другарки. Той сам искаше да произведе фурор с демонстрацията на Брике пред обществото на учените. Впоследствие може и да й даде известна свобода, но сега за това и дума не може да става.

— За съжаление не мога да ви пусна, мадмоазел Брике. Вие трябва да останете още известно време в моя дом, под мое наблюдение.

— Но защо? Аз се чувствувам великолепно — възрази тя, играейки си с ръката.

— Да, но може да ви стане по-зле.

— Тогава ще дойда при вас.

— Позволете ми да зная по-добре кога можете да си отидете оттук — вече рязко каза Керн. — Не забравяйте какво бяхте без мене.

— За това ви благодарих вече. Но аз не съм момиченце и не съм робиня и мога да се разпореждам със себе си!

„Охо, та тя е с характер!“ — с учудване помисли Керн.

— Е, ще поговорим пак за това — каза той. — А сега благоволете да отидете в стаята си. Джон вероятно ви е донесъл вече бульона.

Брике нацупи устни, стана и без да гледа Керн, излезе. Тя обядваше заедно с Лоран в нейната стая. Когато влезе, Лоран беше вече на масата. Брике се отпусна на стола и направи небрежен, изящен жест с китката на дясната ръка. Лоран не за първи път забелязваше този жест и мислеше кому собствено принадлежи: на тялото на Анжелика Гай или на Брике? Но нима не може да остане в тялото на Анжелика Гай автоматизмът на движенията, закрепил се някак в двигателните нерви?… За Лоран всички тези въпроси бяха твърде сложни.

„От тях вероятно ще се заинтересуват психолозите“ — помисли тя.

— Пак бульон! Дотегнаха ми тези болнични блюда — капризно каза Брике. — Аз бих изяла сега с удоволствие дузина стриди и бих изпила чаша шабли. — Тя отпи няколко глътки бульон от чашката и продължи: — Професор Керн ми заяви сега, че няма да ме пусне от дома си още няколко дни. Как не! Аз не съм от породата на домашните птици. Тук може да се умре от скука. Не, аз обичам така да живея, че всичко да се върти като колело. Огньове, музика, цветя, шампанско…

Дърдореше непрекъснато, Брике обядва набързо, стана от стола и като отиде до прозореца, погледна внимателно надолу.

— Лека нощ, мадмоазел Лоран — каза тя, като се обърна. — Днес ще си легна рано. Моля ви се, не ме будете утре сутринта. В този дом сънят е най-доброто прекарване на времето.

И като кимна с глава, тя отиде в стаята си.

А Лоран седна да пише на майка си.

Всичките писма се контролираха от Керн. Лоран знаеше колко строго я следи и затова дори не се опитваше да изпрати някакво писмо без неговата цензура. Впрочем, за да не тревожи майка си, тя реши — даже и да можеше да изпрати писмо без цензурата на Керн — да не й пише истината за своето неволно заточение.

Тази нощ Лоран спа особено лошо. Дълго се въртя в леглото, мислейки за бъдещето. Животът й се намираше в опасност. Какво ще предприеме Керн, за да я „обезвреди“?

Не можеше да заспи, изглежда, и Брике. От нейната стая се донасяше някакво шумолене.

„Мери новите си дрехи“ — помисли Лоран. После всичко стихна. Смътно през сън Лоран чу като че ли заглушен вик и се събуди. „Нервите ми не са в ред“ — помисли тя и отново заспа здрав предутринен сън.

Събуди се, както винаги, в седем часа сутринта. В стаята на Брике все още беше тихо. Лоран реши да не я безпокои и отиде в стаята на главата на Тома. Главата на Тома беше все така мрачна. След като Керн „приши тяло“ на главата на Брике, тъгата на Тома се усили. Той молеше, искаше по-скоро да дадат и на него ново тяло и накрая грубо ругаеше. С голям труд Лоран го успокояваше. Като завърши сутрешния му тоалет, тя въздъхна с облекчение и отиде в стаята на главата на Доуел, който я посрещна с приветлива усмивка.

— Странно нещо е животът! — каза главата на Доуел. — Неотдавна исках да умра. Но мозъкът ми продължава да работи и само преди три дена ми дойде наум необикновено смела и оригинална идея. Ако можех да осъществя тази си мисъл, това би направило цял преврат в медицината. Аз съобщих идеята си на Керн и трябваше да видите как пламнаха очите му. Вероятно му се мяркаше прижизненият паметник, издигнат му от благодарните съвременници… И ето, аз трябва да живея за него, за идеята, а значи и за себе си. Това наистина е някаква примка.

— И каква е тази идея?

— Ще ви я разкажа някак, когато се оформи по-добре в мозъка ми.

В девет часа Лоран реши да почука на Брике, но отговор не получи. Обезпокоена, Лоран се опита да отвори вратата, но тя се оказа заключена отвътре. Не й оставаше нищо друго, освен да съобщи за всичко на професор Керн.

Както винаги, Керн действуваше бързо и решително.

— Чупете вратата! — заповяда той на Джон.

Негърът натисна с рамо. Тежката врата изпращя и изскочи от пантите. Керн, Лоран и Джон влязоха в стаята.

Измачканата постеля на Брике беше празна. Керн дотича до прозореца. От ръчката на рамката се спускаше въже от разкъсан чаршаф и две кърпи. Цветята под прозореца бяха измачкани.

— Това е ваша майстория! — викна Керн, обръщайки страшно лице към Лоран.

— Уверявам ви, че не съм взела никакво участие в бягството на мадмоазел Брике — каза твърдо Лоран.

— Е, с вас пак ще си поговорим — отговори Керн, макар решителният отговор на Лоран да го убеди изведнаж, че Брике е действувала без съучастници. — Сега трябва да се погрижим да заловим избягалата.

Керн отиде в кабинета си и закрачи развълнувано от камината до бюрото. Първата му мисъл беше да извика полиция. Но веднага се отказа от тази мисъл. Най-малко полицията трябваше да се меси в тази история. Ще се наложи да се обърне към частните разузнавателни агентства.

„Дявол да го вземе, сам съм виновен… Трябваше да взема предпазни мерки. Но кой можеше да помисли. Вчерашният труп избяга!“ — Керн злобно се разсмя. — „И сега току-виж раздрънкала за всичко, което стана с нея… Нали говореше за фурора, който ще произведе нейното появяване… Тази история ще стигне до вестникарските кореспонденти и тогава… Не трябваше да показвам главата й на Доуел… Създаде ми грижи. Отблагодари ми се!“

Керн извика по телефона един агент от частно разузнавателно бюро, връчи му крупна сума за разходи, обещавайки още по-голяма в случай на успешно издирване, и даде подробно описание на изчезналата.

Агентът прегледа мястото на бягството и следите, които водеха към желязната ограда на градината. Оградата беше висока и завършваше с остри пръти. Агентът поклати глава: „Юнак девойка!“ Върху един прът той забеляза късче сив копринен плат, взе го и грижливо го сложи в портфейла си.

— С такава дреха беше облечена в деня на бягството. Ще търсим жена в сиво облекло.

И като увери Керн, че ще намери „жената в сиво облекло“ най-късно след едно денонощие, агентът си отиде.

Полицаят беше опитен в работата си. Той разузна адреса на последната квартира на Брике и адреса на няколко предишни нейни другарки, завърза с тях познанство, у една намери снимка на Брике, узна в кои кабарета е пяла. Няколко агенти бяха изпратени по тези кабарета, за да търсят бегълката. „Птичката няма да отлети далече“ — говореше уверено полицаят.

Но този път той се излъга. Минаха два дена, а не можаха да попаднат на следите на Брике. Едва на третия ден някакъв постоянен посетител на една кръчмичка в Монмартър съобщи на агента, че през нощта на бягството там била „възкръсналата“ Брике. Но къде изчезнала след това, никой не знаел.

Керн се тревожеше все повече. Сега той се опасяваше не само че Брике ще раздрънка за неговите тайни, но се и страхуваше да не загуби завинаги ценния „експонат“. Наистина той можеше да направи втори от главата на Тома, но за това беше необходимо време и колосална загуба на сили. Пък и новият опит може да завърши не така блестящо. А демонстрацията на съживеното куче, разбира се, не би произвела такъв ефект. Не, Брике трябва да бъде намерена на всяка цена. И той удвояваше, утрояваше премиалната сума за намирането на избягалия „експонат“. Всеки ден агентите му докладваха резултатите от търсенето но те не бяха утешителни. Брике сякаш потъна в земята.