Александър Беляев
Главата на професор Доуел (14)

ЖЕНАТА-ЗАГАДКА

Вълните на Средиземно море ритмично заливаха пясъчния плаж. Лек ветрец едва надуваше платната на белите яхти и рибарските кораби. Високо в синьото небе ласкаво бръмчаха сивите хидроплани, които извършваха къси увеселителни рейсове между Ница и Ментон.

Млад човек в бял костюм за тенис седеше в плетено кресло и четеше вестник. До креслото лежаха в калъф тенисна ракетка и няколко нови английски научни списания. Наред с него, под огромен бял чадър, до триножник, се занимаваше неговият другар, художникът Арман Ларе.

Артур Доуел, синът на покойния професор Доуел, и Арман Ларе бяха неразделни приятели. Тяхната дружба най-добре доказваше правдивостта на пословицата, че крайностите се привличат. Артур Доуел беше малко мълчалив и студен. Той обичаше реда и умееше търпеливо и системно да се занимава. Оставаше му още една година до свършване на университета и вече го оставяха в университета при катедрата по биология.

Ларе, като истински французин-южняк, беше извънредно увличаща се натура, разпилян, безразсъден. Той захвърляше четките и боите по цели седмици, за да се залови отново за работа до забрава, и тогава никакви сили не можеха да го откъснат от триножника.

Само в едно приятелите си приличаха: двамата бяха талантливи и умееха да достигат веднъж поставената цел, макар да отиваха по различни пътища към нея — единият с пориви, със скокове, а другият — с отмерена крачка. Биологическите работи на Артур Доуел привличаха вниманието на най-крупните специалисти и му предвещаваха блестяща научна кариера. А картините на Ларе предизвикваха много спорове на изложбите и някои от тях бяха вече в най-известните музеи на различните страни.

Артур Доуел хвърли на пясъка вестника, опря главата си на гърба на креслото, примижа и каза:

— Тялото на Анжелика Гай не можа да се намери.

Ларе тръсна безутешно глава и тежко въздъхна.

— Ти още ли не можеш да я забравиш? — запита Доуел.

Ларе се обърна с такава бързина към Артур, че той неволно се усмихна. Пред него беше вече не пламенният художник, а рицар, въоръжен с щит — палитрата, с копие — мущабела в лявата ръка, и с меч — четката в дясната, оскърбен рицар, готов да унищожи онзи, който му е нанесъл смъртно оскърбление.

— Да забравя Анжелика!… — закрещя Ларе, разтърсвайки своето оръжие — Да забравя онази, която…

Внезапно примъкнала се вълна с шипене заля краката му почти до коленете и той меланхолично завърши:

— Нима може да се забрави Анжелика? Светът стана скучен, откакто замлъкнаха нейните песни…

За пръв път Ларе узна за гибелта или по-скоро за безследното изчезване на Анжелика Гай в Лондон, където беше отишъл, за да рисува „симфонията на лондонската мъгла“. Ларе беше не само поклонник на таланта на певицата, но и неин приятел, неин рицар. Ненапразно той се беше родил в Южен Прованс, сред развалините на средновековните замъци. Узнал за случилото се с Гай нещастие, той беше така потресен, че за пръв път в живота си прекъсна своята „рисувателна забрава“ в самия разгар на творчеството.

Артур, който беше дошъл от Кембридж в Лондон и искаше да отвлече своя приятел от мрачните мисли, измисли това пътешествие по брега на Средиземно море. Но и тук Ларе не си намираше място. Като се върна от плажа в хотела, той се преоблече, качи се на влака и отиде в най-многолюдното място — игралния дом „Монте Карло“. Искаше му се да се забрави.

Въпреки сравнително ранния час край ниската сграда се тълпеше вече публика. Ларе влезе в първата зала. Публика имаше малко.

— Играйте — приканваше крупието, въоръжен с лопатка за загребване на парите.

Без да се спира, Ларе мина в следващата зала, стените на която бяха изрисувани с картини, изобразяващи полуголи жени, занимаващи се с лов, скачане, фехтовка — с една дума, всичко онова, което възбужда хазарта. От картините вееше напрежението на страстната борба, хазарта, алчността, но още повече и по-рязко тези чувства бяха изрисувани върху лицата на живите хора, събрани около игралната маса.

Ето шишкав търговец с бледно лице подава парите с треперещи пълни луничави ръце, покрити с червеникав пух. Той диша тежко, като астматик. Очите му следят напрегнато въртящото се топче. Ларе определя безпогрешно, че дебеланът е загубил вече крупна сума и сега залага последните си пари с надежда да спечели. А ако не — този разплут човек може би ще отиде в алеята на самоубийците и там ще разчисти последната си сметка с живота…

Зад дебелана стои лошо облечен бръснат старик с разрошена бяла коса и очи на маниак. В ръката си има бележник и молив. Той записва печалбите и излизащите номера, прави някакви пресмятания… Отдавна вече е проиграл цялото си състояние и е станал роб на рулетката. Администрацията на игралния дом му дава малка ежемесечна помощ — да живее и играе: своеобразна реклама. Сега той построява своята „теория на вероятностите“, изучава капризния характер на фортуната. Когато прави грешка в предположенията си, той удря сърдито с молива по бележника, подскача на един крак, бърбори нещо и отново се задълбочава в пресмятания. Ако пък предположенията му се оправдаят, лицето му сияе и той извръща глава към съседите си, сякаш иска да им каже: ето виждате ли, най-после сполучих да открия законите на случая.

Двама лакеи въвеждат подръка и настаняват в креслото до масата бабичка с черна копринена дреха и с брилянтова огърлица на набръчканата шия. Лицето й е набелено така, че вече не може да побледнее. При вида на тайнственото топче, което разпределя тъгата и радостта, хлътналите й очи пламват с огъня на алчността и тънките й пръсти, нанизани с пръстени, започват да треперят.

Млада, красива, стройна жена, облечена в изящен тъмнозелен костюм, минавайки край масата, хвърля с небрежен жест хилядофранкова банкнота, загубва, безгрижно се усмихва и преминава в следващата стая.

Ларе постави на червено сто франка и спечели.

„Днес трябва да печеля“ — помисли той, поставяйки хиляда — и загуби. Но увереността, че в края на краищата ще спечели, не го напускаше. Хазартът вече го хвана.

До масата на рулетката се доближиха трима: мъж, висок и строен, с много бледо лице, и две жени, едната червенокоса, а другата в сив костюм…

Поглеждайки мимоходом последната, Ларе почувствува някаква тревога. Без да разбира още какво го вълнува, художникът почна да следи жената в сиво и беше поразен от един жест на дясната ръка, който тя направи. „Нещо познато! О, такъв жест правеше Анжелика Гай!“ Тази мисъл го порази така, че той не можеше вече да играе. А когато тримата неизвестни, като се смееха, се отдалечиха от масата, Ларе забрави да вземе от масата спечелените пари и тръгна след тях.

В четири часа сутринта някой силно почука на вратата на Артур Доуел. Намятайки сърдито халата си, Доуел отвори.

В стаята влезе със залитаща походка Ларе и като се отпусна уморено в креслото, каза:

— Аз, изглежда, полудявам.

— Какво има, приятелю? — извика Доуел.

— Работата е там, че… не зная как да ви кажа… Аз играх вчера до два часа през нощта. Ту печелех, ту губех. И изведнаж видях една жена и един неин жест ме порази до такава степен, че зарязах играта и я последвах в ресторанта. Седнах на една масичка и си поръчах чаша силно черно кафе. Кафето всякога ми помага, когато нервите ми много се разиграят… Непознатата седеше на съседната масичка. С нея бяха млад човек, прилично облечен, но невнушаващ особено доверие, и доста вулгарна червенокоса жена. Моите съседи пиеха вино и весело бърбореха. Непознатата в сивото облекло започна да тананика песничка. Оказа се, че има писклив глас с доста неприятен тембър. Но неочаквано тя взе няколко ниски гръдни тона. — Ларе стисна главата си с две ръце. — Доуел! Това беше гласът на Анжелика Гай. Аз бих го познал между хиляди гласове.

„Нещастният! Докъде стигна“ — помисли Доуел и като сложи ласкаво ръка на рамото на Ларе, каза:

— Сторило ви се е, Ларе. Съвземете се. Случайна прилика…

— Не, не! Уверявам ви — горещо възрази Ларе. — Аз започнах да се вглеждам внимателно в певицата. Тя е доста красива, с ясен профил и мили лукави очи. Но нейната фигура, нейното тяло! Доуел, нека дяволи ме разкъсат със зъбите си, ако фигурата на певицата не прилича като две капки вода на фигурата на Анжелика Гай.

— Вижте какво, Ларе, вземете бром, направете един студен душ и лягайте да спите. Утре, по-вярно днес, когато се събудите…

Ларе погледна с укор Доуел.

— Мислите, че съм полудял ли?… Не бързайте да правите окончателно заключение. Изслушайте ме докрай. Това още не е всичко. Когато певицата изпя своята песничка, тя направи с китката на ръката си ето такъв жест. Това е любимият жест на Анжелика, съвършено индивидуален, неповторим.

— Но какво искате да кажете? Да не мислите, че неизвестната певица притежава тялото на Анжелика?

Ларе потърка челото си.

— Не зная… от това действително човек може да си изгуби ума… Но слушайте по-нататък. На шията си певицата носи остроумно направено колие, по-вярно даже не колие, а цяла якичка, украсена с дребен бисер, широка близо четири сантиметра. А на гърдите си — доста широко деколте. Деколтето открива на рамото бенка — бенката на Анжелика Гай. Колието изглежда като бинт. Над колието — неизвестна на мене глава на жена, под колието — познатото, изученото от мене до най-малките подробности, линии и форми тяло на Анжелика Гай. Не забравяйте, че аз съм художник, Доуел. Аз умея да запомням неповторимите линии и индивидуалните особености на човешкото тяло… Аз правех толкова наброски и ескизи от Анжелика, толкова нейни потрети нарисувах, че не мога да се излъжа.

— Не, това е невъзможно! — извика Доуел. — Защото Анжелика за…

— Загина? Там е работата, че това никому не е известно. Тя самата или нейният труп изчезна безследно. И ето сега…

— Вие срещате съживения труп на Анжелика?

— О-о!… — простена Ларе. — Аз мислех именно за това.

Доуел стана и закрачи по стаята. Очевидно сега вече не ще може да легне да спи.

— Нека разсъждаваме хладнокръвно — каза той. — Казвате, че вашата неизвестна певица има като че ли два гласа: един свой, повече от посредствен, и друг — на Анжелика Гай?

— Ниският регистър е нейният неповторим контраалт — отговори Ларе, като кимна утвърдително с глава.

— Но това физиологически е невъзможно. Да не смятате, че човек извлича от своето гърло високите тонове от горните краища на гласните струни, а ниските — от долните? Височината на звука зависи от по-голямото или по-малкото напрежение на гласните струни по цялото им протежение. Това е като на струна: при голямо обтягане вибриращата струна дава повече трептения и по-висок звук и обратно. При това, и да е направена такава операция, то гласните струни биха се скъсали и гласът значи би станал много висок. Пък и едва ли човек би могъл да пее след такава операция: ръбовете биха пречели на правилната вибрация на гласните струни и гласът в най-добрия случай би бил много пресипнал… Не, това е напълно невъзможно. Най-после, за да се съживи тялото на Анжелика, би трябвало да има глава, нечия глава без тяло.

Доуел неочаквано замлъкна, понеже си спомни нещо, което до известна степен подкрепяше предположението на Ларе.

Артур сам бе присъствувал при някои опити на баща си. Професор Доуел вливаше в кръвоносните съдове на загинало куче нагрята до тридесет градуса Целзий хранителна течност с адреналин — вещество, което раздразваше тези съдове и ги караше да се свиват. Когато тази течност под известно налягане попадаше в сърцето, тя възстановяваше неговата дейност и започваше да изгонва кръвта по кръвоносните съдове. Постепенно се възстановяваше кръвообращението и животното оживяваше.

— Най-важната причина за гибелта на организма — каза тогава бащата на Артур — е прекратяването на снабдяването на органите с кръв и на съдържащия се в нея кислород.

— Значи така може да се съживи и човек? — запита Артур.

— Да — весело отговори баща му, — аз се готвя да извърша възкресяване и някога ще направя това „чудо“. Към това са насочени и моите опити.

Съживяването на трупове следователно е възможно. Но възможно ли е да се съживи труп, при който тялото е принадлежало на един човек, а главата — на друг? Възможна ли е такава операция? В това Артур се съмняваше. Наистина той беше видял как баща му правеше необикновено смели и сполучливи операции на присаждане тъкани и кости. Но всичко това не беше така сложно и го правеше неговият баща.

„Ако беше жив баща ми, аз бих повярвал, че догадката на Ларе за чуждата глава на тялото на Анжелика Гай е правдоподобна. Само баща ми можеше да се осмели да извърши такава сложна и необикновена операция. А може би тези опити са продължили неговите асистенти?“ — помисли Доуел. — „Но едно нещо е да съживиш глава или даже цял труп, а друго — да пришиеш главата на един човек към трупа на друг.“

— Какво смятате да правите по-нататък? — запита Доуел.

— Искам да намеря тази жена в сиво облекло, да се запозная с нея и да разкрия тайната. Ще ми помогнете ли в това?

— Разбира се — отговори Доуел.

Ларе стисна здраво ръката му. Те почнаха да обсъждат плана на действие.