Алистър Маклейн
Кукла на верига (1)

Глава I

„Драги пътници, след няколко минути кацаме на летище «Схипсхол» в Амстердам.“ Мелодичен и без акцент, гласът на холандската стюардеса би могъл да прозвучи по абсолютно същия начин в самолетите на поне дузина европейски авиокомпании. „Моля ви, затегнете коланите и угасете цигарите. Надяваме се, че сте пътували приятно, и сме сигурни, че ще прекарате добре в Амстердам.“

Като слизам, на всяка цена ще направя забележка на стюардесата. Очарователна девойка наистина, но универсалният оптимизъм в нейния светоглед е неоправдан и аз бих й възразил за две неща. Първо, не пътувах приятно и, второ, не очаквах да прекарам добре в Амстердам. Не бях във възторг от полета, защото нито едно пътуване по въздуха не е в състояние да ме въодушеви след онзи ден преди две години, когато моторите на един пътнически самолет „ДС-8“ отказаха да работят само секунди след излитането и ми помогнаха да установя две истини. Едната — че всеки безмоторен лайнер умее да планира не по-зле от бетонен блок, и другата — че една пластична операция може да бъде много продължителна, много болезнена, много скъпа и в крайна сметка не много успешна. Не се надявах да прекарам приятно в Амстердам, макар че това навярно е най-красивият град на света и по-сърдечни хора от обитателите му едва ли ще намерите някъде другаде, просто понеже характерът на моите служебни пътувания в чужбина от само себе си изключва приятното прекарване.

Докато огромният „ДС-8“ — не съм суеверен, с всеки самолет може да се случи авария — на холандската КЛМ плавно потъваше надолу, хвърлих поглед около себе си. Забелязах, че повечето пътници очевидно споделят моето убеждение в безумието на идеята да се лети: тези, които не бяха впили нокти в тапицерията на КЛМ, седяха облегнати с прекомерно спокойствие или пък бъбреха с веселото оживление на ония смелчаци, които приемат неизбежната съдба с остроумна дума и усмивка на уста — такива бодро биха поздравили жадните за зрелища тълпи, щом палачът ги поведе към гилотината. С две думи, профилът на човечеството бе добре очертан. Законите недвусмислено се съблюдават. Вкус към престъпления определено липсва. Външността е обикновена, дори безлична.

Или може би това е несправедливо — за безличния вид, искам да кажа. Да се заслужи този доста позорен епитет трябва да съществува обект за сравнение, тъй че употребата му да бъде оправдана. За нещастие на пътниците обаче на борда на самолета имаше две особи, в чието присъствие всеки би изглеждал безличен.

Погледнах към тях — три седалки зад мен, от другата страна на пътеката. Едва ли обръщането ми направи впечатление на някого, понеже още с излитането ни от „Хийтроу“ повечето пътници от мъжки пол, насядали в съседство, почти не откъсваха очите си от тях — изобщо да не обърнеш глава нататък би било най-сигурният начин да привлечеш вниманието на околните.

А те бяха чисто и просто две момичета, седнали заедно. Наистина човек може да види, кажи-речи, навсякъде две момичета, седнали заедно, но ще трябва да жертвува най-хубавите години от живота си в търсене на девойки като тези. Едната с гарвановочерна коса, другата — платиненоруса; и двете облечени в къси рокли, брюнетката — в бяла копринена дреха, блондинката — цялата в черно. Доколкото човек можеше да види — а можеше да види немалко, — и двете притежаваха фигури, които добре илюстрират огромния възход, осъществен от избраниците на женския пол от времето на Венера Милоска до наши дни. Общо взето, красотата им бе поразителна, ала доста се различаваше от онази блудкава, празна хубост, която се цени на конкурсите „мис Свят“. Необикновено сходни на външност, и двете имаха фина конструкция, съвършено правилни черти и излъчваха несъмнена интелигентност, която щеше да им позволи да изглеждат красиви и след двайсет години, докато бившите „мис Свят“ отдавна ще представляват за тях неравностойни съпернички.

Блондинката ми се усмихна — усмивка едновременно дръзка и провокационна, но сърдечна. Изгледах я безстрастно и тъй като стажантът по пластична хирургия, който беше издевателствувал над мен, не бе успял съвсем точно да сглоби двете части на лицето ми, бездушното ми изражение трудно би въодушевило някого, ала все пак девойката ми се усмихна. Миг по-късно мургавата смушка спътничката си, тя отмести поглед от мен, забеляза укора в очите на другата, намръщи се и престана да се усмихва. Загледах в друга посока.

До приземяването оставаха по-малко от двеста метра височина и за да отклоня съзнанието си от мисълта, че щом докосне бетона, колесникът почти сигурно ще се разбие, облегнах се удобно назад, затворих очи и взех да мисля за двете момичета. Каквито и други качества да ми липсваха, размишлявах аз, никой не би могъл да ме обвини, че не подбирам помощниците си с вкус. Меги, тъмнокосата, бе двайсет и седем годишна и от пет години работеше с мен. Само още малко трябваше, за да бъдат умствените й способности съвършени, иначе бе методична, находчива, дискретна, опитна и почти не допускаше грешки — в нашата работа, разбира се, няма човек, който да е абсолютно безгрешен. Нещо повече — двамата с Меги още от самото начало изпитвахме симпатии един към друг, което е съществено преимущество при дейност, където дори моментното отсъствие на взаимно доверие и зависимост може да доведе до неприятни и непоправими последствия, но симпатиите помежду ни не бяха прераснали в нищо повече — поне що се отнася до мен, — понеже това би било не по-малко фатално.

Белинда, русата, беше двайсет и две годишна парижанка, половин французойка, половин англичанка, участвуваше в своята първа оперативна мисия и за мен бе напълно непозната. Непозната като личност, а не изобщо — когато Френската обществена безопасност преотстъпва услугите на някой свой служител, какъвто бе случаят с Белинда, предоставеното досие на този служител е толкова подробно и изчерпателно, че просто няма актуален факт от произхода и миналото му, който да не бъде споменат. От гледна точка на характера й досега единствено бях успял да схвана, че това момиче явно не признава уважението — ако не и всеотдайното възхищение, — което отличава поведението на младите към по-възрастните и професионално по-висшестоящите от тях, в случая — аз. Но у нея можеше да се забележи една ненатрапчиво самоуверена вещина, която разсейваше лесно евентуалните съмнения на нейния шеф относно способностите й.

И двете девойки за пръв път посещаваха Холандия и това бе една от главните причини да бъдат с мен в момента, да не говорим, че красиви момичета в нашата некрасива професия се срещат така рядко, както кожени палта в Конго, и оттук вероятността да привлекат вниманието на подозрителните и скараните със законите значително намаляваше.

Самолетът докосна земята, колесникът остана здрав, затова вече нищо не ми пречеше да отворя очи и да се замисля за неща с по-голяма важност. Дюкло, Джими Дюкло ме чакаше на летището, за да ми предаде спешно някаква секретна информация. Твърде секретна, за да я изпрати — макар и шифрована дори — по нормалните съобщителни канали и твърде спешна, за да чака услугите на нашия дипломатически куриер от легацията в Хага. За съдържанието на съобщението не гадаех — след пет минути щях да го узная. Освен това бях сигурен, че ще бъде това, което ми е необходимо. Дюкло разполагаше с безупречни източници на информация, самата информация неизменно бе точна и сто процента сигурна. Дюкло никога не допускаше грешки — най-малкото от този характер.

Самолетът постепенно забави ход и аз забелязах от прозорчето как приличната на крокодил пневматична стълба се отдели от насрещната постройка, готова да се изравни с входа на „ДС“-то веднага щом спре. Разкопчах предпазния колан, станах, хвърлих вял поглед към Меги и Белинда и без да им правя какъвто и да е знак, тръгнах към изхода, докато самолетът все още бе в движение — една маневра, посрещана обикновено с неодобрение от авиослужителите, а в конкретния случай и от пътниците, чието изражение ясно подсказваше, че срещу себе си имат нагъл и безскрупулен тип, който няма търпение да изчака реда си заедно с останалата част от изстрадалото, принудено да виси по опашки човечество. Не обърнах никакво внимание на възмутените погледи. Отдавна съм се примирил с мисълта, че не умея да печеля благоразположението на обществото.

Въпреки всичко стюардесата ми се усмихна, ала този жест не беше израз на почитание към моята личност, още по-малко към външността ми. По принцип хората се усмихват на себеподобните си в случай, че им се възхищават или пък се боят от тях. Винаги когато пътувам със самолет — освен ако не отивам на почивка, което се случва горе-долу веднъж на пет години, — при качване подавам малък запечатан плик на стюардесата с молба да го предаде на капитана и той, понеже като всеки мъж умира от желание да впечатли с нещо хубавата девойка, обикновено й издава съдържанието — сбор от празни думи, предназначени да осигурят предимство на приносителя при всякакви обстоятелства, ала от това няма абсолютно никаква полза, освен че ти гарантира бързо и отлично обслужване. Крайно необходима ни е обаче една друга привилегия, от която се ползваме заедно с няколко други мои колеги — дипломатическа неприкосновеност спрямо митническите проверки. Нещо много полезно наистина, защото багажът ми неизменно се състои все от едни и същи неща: чифт първокласни пистолети, малък, но хитро измислен комплект шперцове, както и разни други пособия от арсенала на престъпния свят, обичайно предизвикващи смръщени погледи от страна на митническите власти в по-напредналите държави. Пътувам ли със самолет, никога не нося пистолет в себе си, понеже — да оставим настрана факта, че някой задрямал пътник може без да иска да се натъкне на препасан под мишницата кобур у своя съсед по място и по този начин да причини излишна олелия — единствено идиот би дръзнал да стреля в помещенията с изкуствено поддържано атмосферно налягане на съвременните самолети. Това е и причината въздушните пирати да постигат такива поразителни успехи — последствията от една експлозия действително биха били непоправими.

Изходната врата на самолета се отвори и аз пристъпих в стъпаловидния тунел. Служителите от летището любезно ми направиха път, отминах ги и продължих надолу, където проходът достигаше до началото на два ескалатора, които превозваха пътници от и към митницата.

В близост до края на възходящия ескалатор с гръб към него стоеше някакъв мъж. Среден на ръст, слаб и ни най-малко привлекателен на вид. Беше тъмнокос, лицето му бе мургаво и изпито, със студени черни очи и тънка резка вместо устни — едва ли бих насърчил подобен тип да иска ръката на дъщеря ми. Все пак непознатият бе облечен съвсем благопристойно, в черен костюм и черно пардесю, и независимо че това не спада към критериите за благопристойност, носеше голяма, очевидно току-що закупена рекламна чанта на КЛМ.

Впрочем несъществуващите ухажори за несъществуващите дъщери малко ме интересуваха. Вече бях слязъл достатъчно, за да имам поглед върху част от възходящия ескалатор. Забелязах четирима души. Първия от тях, висок, слаб мъж със сив костюм, тънки мустачки и всички останали външни белези на преуспяващ счетоводител, познах незабавно. Джими Дюкло. Тозчас си дадох сметка колко важна е информацията му според него и колко неотложно трябва да ми я предаде, щом е дошъл чак дотук да ме посрещне. После ми хрумна, че Дюкло сигурно е фалшифицирал полицейски пропуск, за да проникне толкова навътре в аерогарата — много бе възможно, защото той бе изкусен фалшификатор. Третата ми мисъл бе, че ще е учтиво и сърдечно от моя страна да му махна с ръка и да се усмихна, както и сторих. Той отговори на поздрава ми и също се усмихна.

Усмивката му продължи всичко на всичко секунда, сетне почти моментално се претопи в изражение на неизказан ужас. Тъкмо тогава забелязах, кажи-речи, под съзнателно, че посоката на погледа му бе се изменила незначително.

Обърнах се рязко. Мургавият мъж в черните дрехи вече не стоеше с гръб към ескалатора. Беше се завъртял на 180° и сега гледаше надолу; чантата си не държеше в ръка, а бе я стиснал някак странно под мишница.

Все още без да разбирам какво става, реагирах инстинктивно и се хвърлих към непознатия в черното пардесю. Най-малкото понечих да се хвърля. Ала ми трябваше цяла, безкрайно дълга секунда за приготовление и мъжът светкавично — наистина бе светкавично — демонстрира, без да остави капка съмнение у мен или у себе си, че авансът от една секунда за него е предостатъчен да осъществи какъвто пожелае нападателен ход. Той бе подготвен, аз — не, при това атаката му действително се оказа мълниеносна. Едва бях задвижил мускулите си, когато той се извъртя на 90°, коварно снишавайки се, и ме удари в слънчевия сплит с ръба на рекламната си чанта.

Рекламните чанти на авиокомпаниите обикновено са меки и безобидни. Тази обаче беше различна. Никога не съм получавал удар от пилотонабивачка, нито имам някакво желание, но сега можех доста реално да си представя какво чувство се изпитва. Физическият резултат беше горе-долу същият. Строполих се на земята, сякаш великанска ръка изтръгна твърдата основа под краката ми, и останах да лежа неподвижен. Изобщо не бях загубил съзнание. Виждах и чувах, дори донякъде успявах да преценя какво става около мен, но не бях в състояние и да се помръдна — впрочем за друго и не чувствувах сили в момента. Чувал съм за психическа парализа, сега за пръв път изпитвах тотална физическа парализа.

Струваше ми се, че всичко се развива абсурдно бавно. Дюкло се озърна панически наоколо, но нямаше начин да се измъкне от ескалатора. Да се върне назад беше невъзможно, защото трима мъже стояха плътно зад него, очевидно без изобщо да разбират какво става — едва по-късно, много по-късно, осъзнах, че те положително са съучастници на мургавия непознат, поставени там, за да отрежат всички пътища на Дюкло, освен един — нагоре заедно с движението на ескалатора, към неговата гибел. Отнесено към спомените, това бе най-сатанинската и хладнокръвна екзекуция в сравнение с историите, които знаех за хора, намерили своя край не според волята на всевишния.

Можех да движа единствено очите си и побързах да го сторя. Вперих поглед в рекламната чанта и от единия й край изпод капака забелязах да се подава надупченият цилиндър на заглушител. Ето каква бе всъщност пилотонабивачката, причинила моментната ми парализа — поне се надявах, че е моментна, — и съдейки по силата на удара, искрено се зачудих как не се е огънала надве. Погледнах мъжа с пистолета, дясната му ръка се криеше под капака на чантата. На мургавото му лице не бе изписано нито триумф, нито напрежение — само хладната увереност на професионалист, който знае колко добър е в занаята си. Някъде в далечината безплътен глас съобщи за кацането на самолета, извършил полет КЛ — 132 от Лондон — с него бяхме пристигнали. В блуждаещия ми мозък кой знае защо изплува маловажната мисъл, че никога няма да забравя номера на този полет, сякаш имаше някакво значение с кой самолет съм дошъл, след като Дюкло е бил осъден да умре още дълго преди да ме види.

Насочих поглед към Джими Дюкло — лицето му издаваше, че е човек, обречен на смърт. Изглеждаше отчаян, но отчаянието му бе някак си овладяно и спокойно, когато дясната му ръка потъна дълбоко между гънките на връхното палто. В същия момент тримата мъже зад него почти коленичиха на движещите се стъпала и отново едва много по-късно осъзнах предназначението на този ход. Дюкло измъкна пистолета си, едновременно с това се чу приглушен, тъп звук и под левия ревер на палтото му се появи обгорял отвор. Подскочи конвулсивно, сетне политна напред и падна по лице — ескалаторът го изнесе до горе и мъртвото му тяло се търкулна край мен.

Никога няма да мога да отговоря със сигурност дали пълното ми обездвижване в тия няколко секунди, предхождащи смъртта на Дюкло, се дължеше на действителна физическа парализа или чисто и просто бях вцепенен под въздействие на неизбежната и безпомощна ситуация, при която той умря. Разбира се, тази мисъл не ме изпълва с никакви угризения, понеже бях невъоръжен и не можех да направя абсолютно нищо. Все пак съм любопитен, защото съм съвсем сигурен, че докосването на мъртвото му тяло моментално оказа съживителен ефект върху мен.

Ала възстановяването ми далеч не бе чудотворно. На талази, на талази почна да ми се повдига и сега, след като първоначалното изтръпване от удара взе да се разсейва, стомахът ме заболя. Усещах също остри болки в челото — очевидно при падането бях ударил главата си о пода. Все пак до голяма степен успях да възвърна контрол над мускулите си и стъпих предпазливо на крака — предпазливо, защото така бях замаян, че очаквах всеки миг, ща не ща, да се свлека обратно долу. Всичко около мен се люлееше заплашително, в същия момент установих, че зрението ми не е съвсем наред, и заключих, че очният ми нерв сигурно се е повредил от сътресението при падането, но това ми се стори доста невероятно, понеже, докато лежах проснат на земята, несъмнено виждах даже много добре. После тутакси осъзнах, че клепачите ми са залепнали, попипах с ръка и бързо открих причината: кръв, както ми се стори — погрешно — в огромни количества, се стичаше от една дълбока рана, зейнала точно на границата между косата и челото ми. „Е, добре дошъл в Амстердам“ — помислих аз и извадих носна кърпа: избърсах я внимателно и зрението ми отново стана нормално.

От начало до край всичко бе свършило за не повече от десет секунди, но многолюдна тълпа от любопитни вече прииждаше насам, както винаги се случва в подобни случаи — ненадейната или насилствената смърт за човека има същата притегателна сила, каквато има отвореното гърне с мед за пчелите, и винаги се получава така, че щом узнаят за присъствието й, хората в огромни количества плъпват към мястото на инцидента, където преди секунди не е имало жива душа.

На тълпата не обърнах никакво внимание, също и на Дюкло. Вече нищо не можех да направя за него, нито той за мен, понеже да претърсвам дрехите му би било абсолютно безпредметно — като всеки добър агент Дюкло никога нямаше да запише ценна информация на хартия или магнетофонна лента, а просто щеше да я съхрани в своята отлично тренирана памет.

До това време убиецът със смъртоносния пистолет положително беше побързал да избяга. Воден по навик от закоравелия си инстинкт да проверявам даже очевидното, хвърлих поглед към митницата и се уверих, че мургавият непознат наистина е изчезнал.

Ала все още не бе успял да се укрие напълно. Забелязах го да приближава входа на паспортната контрола, слизайки безгрижно надолу с ескалатора, като сегиз-тогиз небрежно размахваше рекламната чанта в ръка, все едно си нямаше и понятие за суматохата отзад. За момент изпаднах в недоумение, но само за момент — истинският професионалист винаги се оттегля по този начин от местопрестъплението. След като прибере портфейла на някой солиден джентълмен по време на конни състезания, да речем, опитният джебчия никога не се втурва да бяга като луд пред тълпата, съпътствуван от всеобщо подозрение и викове: „Дръжте крадеца!“ — вместо това, много по-вероятно е любезно да попита жертвата си на кой кон ще заложи в следващата серия. Безучастно и напълно естествено — ето така най-изкусните възпитаници на престъпния свят напускат полесражението. Не по-различно действуваше и мургавият мъж. Единственият свидетел на престъплението му бях аз — едва сега със закъснение си дадох сметка каква роля бяха изиграли тримата мъже от ескалатора при убийството на Дюкло. И тримата продължаваха да се суетят сред купчината хора, наобиколили мъртвеца, ала нито аз, нито който и да било можеше да докаже нещо срещу тях. Освен всичко мургавият мъж бе уверен, че ме е оставил в достатъчно тежко състояние, та да не съм способен да му създам никакви неприятности за значителен период от време.

Тръгнах след него.

Разбира се, преследването далеч не започна стремително. Изпитвах немощ, виеше ми се свят и диафрагмата така жестоко ме болеше, че бе невъзможно да се изправя напълно. С некоординираните си движения и превито надве тяло, погледнат отстрани сигурно съм приличал на схванат от лумбаго старец, тръгнал да гони бог знае какво.

Намирах се по средата на ескалатора, мургавият мъж от своя страна почти стигаше края, когато някакъв инстинкт или шумът от слизането ми го накара да се обърне със същата котешка бързина, каквато бе демонстрирал, обезвредявайки ме преди малко. Тозчас се видя, че за него не представлява трудност да ме разпознае въпреки старческия ми вид: лявата му ръка машинално вдигна чантата, докато дясната потъна под капака. Ясно бе, че ще ме сполети същото, каквото бе сполетяло Дюкло — ескалаторът щеше да изхвърли останките ми в долния си край, наистина гадна смърт.

Едва сега ми дойде на ум колко глупаво всъщност бях невъоръжен да преследвам един явен убиец с пистолет в пазвата и тъкмо са канех да залегна, когато забелязах, че заглушителят за миг се поколеба и нетрепващият поглед на мургавия мъж леко се измести вляво. Пренебрегвайки опасността да бъда застрелян в гръб, рязко се извърнах, за да проследя погледа му.

Вниманието на хората, струпали се край тялото на Дюкло, сега бе насочено към нас — би било чудно наистина моето стремглаво слизане по ескалатора да не им направи впечатление. С беглия си поглед по лицата им успях да прочета израз на недоумение или стъписване, нямаше и следа обаче от разбиране. Поне у повечето бе така. Ала лицата на тримата, изпратили Дюкло до фаталния му край, издаваха пълно разбиране, примесено с хладна решителност — без забавяне заслизаха по ескалатора, несъмнено готови и мен да изпратят до фаталния ми край.

В същия миг дочух приглушено възклицание зад гърба си и отново се обърнах. Ескалаторът бе стигнал до долу и очевидно бе заварил мургавият мъж неподготвен, понеже сега го видях как се мъчи да запази равновесие. Както би трябвало и да очаквам, той твърде бързо стъпи пак здраво на крака, обърна ми гръб и побягна — убийството пред една дузина свидетели е нещо съвсем различно от убийството пред един-единствен, неподкрепен свидетел, макар смътно да чувствувах, че убиецът не би се поколебал, ако смяташе за необходимо, да очисти и мен, пък свидетелите нека си свидетелствуват. Оставих догадките за после. Впуснах се наново в гонитбата, този път бях много по-настойчив — може би вече приличах на жизнен старец в добро здраве, но все още старец.

Мургавият мъж непрекъснато увеличаваше преднината си, пресече устремно халето на митницата за всеобщ ужас и невероятно озадачение на митническите власти — от хората, попаднали тук, се иска да спрат покорно, да покажат паспорта си и прочее, а не да тичат като луди. Когато дойде моят ред да премина, устремът и хаотичният бяг на човек с окървавено лице, очевидно вече бяха подсказали на служителите, че има нещо нередно, защото двама в униформи се помъчиха да ме задържат, ала аз профучах край тях — по-късно потърпевшите се оплакаха, че не само съм „профучал“ — и излязох през изхода, откъдето мургавият мъж току-що бе минал.

Всъщност поне се опитах да изляза, но в същия момент проклетата врата бе задръстена от някаква млада жена, която искаше да влезе. Просто едно момиче като всяко момиче — нямах нито време, нито желание да отбележа нещо повече от този факт. Тръгнах вдясно, и тя тръгна вдясно — засечка. Тръгнах вляво, и тя тръгна вляво — пак засечка. Подобна гледка можете да наблюдавате едва ли не на всяка крачка по градските тротоари, когато двама прекалено учтиви люде се стремят да се разминат, тъй че всеки да отстъпи на другия предварително избраната от него посока, при което и двамата единствено успяват тромаво да си препречват пътя — оставени на воля, където се срещнат две свръхчувствителни души, цялото това досадно фанданго помежду им може да продължи почти безконечно.

Колкото и възторжен любител да съм на майсторското „па де дьо“, все пак ми омръзна да бъда възпиран до безкрай и след още един напразен опит да се размина с непознатата, изкрещях нещо от рода на „Разкарай се от пътя ми“ и за да съм сигурен, че ме е разбрала, сграбчих я за рамото и силно я тласнах встрани. Стори ми се, че дочух тъп удар и болезнен вик, но хич и не обърнах внимание — ще се върна после да й се извиня, рекох си.

Върнах се далеч по-скоро, отколкото очаквах. Разминаването с момичето не бе ми струвало повече от няколко секунди, но тия няколко секунди бяха предостатъчни за мургавия мъж. Когато достигнах чакалнята, естествено, претъпкана до краен предел, от него нямаше ни следа — сред тази жужаща навалица би било трудно да откриеш и червенокож главатар в пълно бойно облекло. От друга страна, беше безсмислено да алармирам органите за сигурност на летището, защото докато се легитимирам и докато опиша случилото се, убиецът положително щеше да е преполовил разстоянието до града, но дори и да успеех да организирам незабавно преследване, шансовете за сполука бяха незначителни — в случая действуваха изкусни професионални престъпници, а такива хора винаги се подсигуряват с най-различни пътища за бягство. Върнах се назад, този път едва пристъпях — за по-бодра крачка нямах сили. Главата ме болеше зверски, но в сравнение със стомаха направо бе нищо. Чувствувах се ужасно, пътьом съзрях в някакво огледало пребледнялото си, окървавено лице, но от това състоянието ми ни най-малко не се подобри.

Тъкмо достигнах мястото на балетната сцена отпреди минута, когато двама едри униформени мъжаги с пистолети на кръста решително ме сграбчиха за ръцете.

— Имате грешка — възразих уморено, — затова бъдете така любезни и ме оставете да си поема дъх.

Двамата колебливо се спогледаха, пуснаха ме и отстъпиха — отстъпиха всичко на всичко пет сантиметра. Близо до нас се намираше някакъв мъж — очевидно висш служител от летището, защото беше цивилен, — който галантно разговаряше с младата жена, препречила ми пътя на вратата. Насочих поглед към нея не за друго, а защото очите ме боляха не по-малко от главата и по-лесно ми бе да гледам в нейната посока, отколкото към мъжа.

Беше облечена в тъмни дрехи, над палтото й се подаваше нагъната бяла яка, която издаваше, че отдолу е с джемпър. Нямаше повече от двайсет и пет години. Черните коси и кафявите очи, наред с почти гръцките й черти и маслинена на цвят кожа, ясно показваха, че е чужденка. Поставете я редом с Меги и Белинда и ще трябва да пожертвувате не само най-хубавите години от живота си, за да откриете подобно трио, независимо че в момента състоянието й съвсем не бе цветущо — лицето й бе добило пепеляв оттенък, а на лявото си слепоочие имаше леко кървяща вече подута рана, която попиваше с огромна бяла кърпа, навярно предложена й от мъжа до нея.

— Господи! — възкликнах аз. Гласът ми бе пълен с разкаяние и то искрено, защото, слава богу, съм лишен от неблагоразумието да нанасям повреди върху произведения на изкуството. — Аз ли направих това?

— Как може да си помислите подобно нещо. — Гласът й беше дрезгав и нисък, но може би такъв бе станал след грубичката ми проява. — Просто се порязах, като се бръснех сутринта.

— Страшно съжалявам. Но гонех убиеца, който преди малко застреля един човек, и вие ми се изпречихте на пътя. Боя се, че сега вече е избягал.

— Казвам се Шрьодер. Работя тук — представи се човекът до момичето — солиден, съобразителен на вид мъж над петдесетте, очевидно засегнат от онова странно самоподценяване, което кой знае защо е така характерно за мнозинството служители, назначени на отговорни постове. — Уведомени сме за убийството. Жалко, много жалко… че това трябваше да се случи на летище „Схипсхол“!

— Да, наистина, вашата репутация — съгласих се аз. — Надявам се, че убитият страшно се срамува от постъпката си.

— Няма полза от такива приказки — забеляза Шрьодер остро. — Познавате ли убития?

— Откъде мога да го познавам, по дяволите!? Току-що слизам от самолета. Ако не вярвате, питайте стюардесата, питайте пилота, питайте пътниците. Полет КЛ — 132 от Лондон, кацане — 15 ч. 55 м. — Погледнах часовника. — Господи! Та оттогава са минали само шест минути.

— Не отговорихте на въпроса ми. — Шрьодер не само изглеждаше съобразителен, а бе такъв и в действителност.

— Жив или мъртъв — не го познавам.

— Хм. Не мислите ли, мистър…

— Шерман.

— Не мислите ли, мистър Шерман, че нормалните членове на обществото обикновено не се втурват да гонят въоръжени убийци?

— Сигурно аз съм ненормален.

— Или може би и вие имате пистолет? Разкопчах сакото си и широко разперих двете му половини.

— А случайно да познахте някого в лицето на убиеца?

— Не — отвърнах аз, но бях уверен, че никога няма да го забравя. После се обърнах към момичето: — Мога ли да ви задам един въпрос, мис…

— Мис Лемей — добави кратко Шрьодер.

— Не познахте ли убиеца? Вие положително сте успели да го огледате добре. Бягащите хора неизменно привличат вниманието.

— Откъде-накъде да го познавам?

Не се и помъчих да проявя съобразителност като Шрьодер. Продължих:

— Не бихте ли се съгласили да видите убития? Може би ще познаете него?

Тя потръпна и поклати глава.

— Чакахте ли някого? — попитах аз, отново без да проявявам никаква съобразителност.

— Не ви разбирам.

— Нали стояхте точно на входа на митницата.

Тя повторно поклати глава. Ако едно красиво момиче изобщо може да изглежда ужасно, в този момент тя наистина изглеждаше ужасно.

— Тогава какво правехте тук? Разглеждахте забележителности? Според мен митницата на „Схипсхол“ е най-забележителното място в Амстердам.

— Достатъчно, достатъчно — намеси се безцеремонно Шрьодер. — Въпросите ви са напълно излишни, при това дамата очевидно е разстроена. — И ме погледна строго, за да ми напомни, че за това съм виновен аз. — Оставете разпита за служителите на полицията.

— Аз съм един от тях.

Тъкмо подавах паспорта и служебната си карта, когато Меги и Белинда излязоха от митницата. Погледнаха към нас, забавиха ход и се втренчиха в мен със смесица от съчувствие и вцепенение, ала аз само свъсих вежди, както всеки пострадал човек с чувство за собствено достойнство би се навъсил, щом някой любопитен се зазяпа в него, след което двете на бърза ръка възвърнаха нормалното си изражение и отминаха. Отново насочих вниманието си към Шрьодер, който сега ме гледаше по съвсем друг начин.

— Майор Пол Шерман, от лондонското бюро на „Интерпол“. Трябва да призная, че това вече внася съществена разлика. Също обяснява поведението ви на полицай. Но все пак ще трябва да проверя автентичността на вашите документи, разбира се.

— Проверете каквото искате и се допитайте до когото искате — натъртих аз. — Предлагам ви да започнете от полковник ван де Грааф в Главното управление.

— Познавате ли полковника?

— Чисто и просто това име ми дойде на езика. Ще ме намерите в бара. — Направих една крачка и спрях, тъй като видях, че двамата грамадни полицаи се канят да ме последват. — Нямам намерение да ги черпя.

— Добре, оставете го — рече им Шрьодер. — Майор Шерман няма да избяга.

— Поне докато паспортът и служебната ми карта са във вас — съгласих се аз и обърнах поглед към момичето. — Съжалявам много, мис Лемей. Сигурно сте страшно разстроена и затова съм виновен само аз. Ще имате ли нещо против да пийнете едно ободряващо питие с мен? Струва ми се, че имате нужда.

Тя продължи мълчаливо да избърсва слепоочието си, сетне ме погледна така, че тозчас унищожи всички илюзии за бързо приятелство.

— Дори не бих пресякла улицата с вас — отговори глухо тя. Начинът, по който изрече тази фраза, красноречиво говореше, че ако бях слепец, с удоволствие щеше да ме придружи до средата на някоя оживена улица и да ме остави там.

— Добре дошъл в Амстердам — измърморих мрачно аз и се затътрих по посока на близкия бар.