Александър Беляев
Главата на професор Доуел (21)

НОВИЯТ ПАЦИЕНТ

Постепенно Мари Лоран дойде до такова разстройство на нервите, че за пръв път в живота си почна да мисли за самоубийство. При една от разходките си тя започна да обмисля по какъв начин да свърши със себе си и така се бе задълбочила в тези мисли, че не забеляза лудия, който се приближи до нея и като й преграждаше пътя, каза:

— Добри са онези, които не знаят незнайното. Всичко това, разбира се, е сантименталност…

Лоран трепна от изненада и погледна болния. Той беше облечен като всички в сив халат. Тъмнорус, висок, с красиво благородно лице, той изведнъж привлече вниманието й.

„Изглежда, нов“ — помисли тя. — „За последен път се е бръснал не повече от преди пет дена. Но защо лицето му ми напомня някого?…“

Изведнаж младият човек бързо прошепна:

— Аз ви познавам, вие сте мадмоазел Лоран. Видях портрета ви у вашата майка.

— Откъде ме познавате? Кой сте вие? — запита учудено Лоран.

— Светът е много малък. Аз съм брат на моя брат. А моят брат съм аз! — силно извика младият човек.

Наблизо мина санитар, който незабелязано, но внимателно, го наблюдаваше. Когато санитарят отмина, младият човек бързо прошепна:

— Аз съм Артур Доуел, син на професор Доуел. Не съм безумен, но се представих за такъв само за да…

Санитарят пак се приближи. Изведнъж Артур отскочи от Лоран с вик:

— Ето моя покоен брат! Ти — съм аз, аз — съм ти. Ти влезе в мене след смъртта си. Ние бяхме двойници, но умря ти, а не аз.

И Доуел погна някакъв меланхолик, който се изплаши от това неочаквано нападение. Санитарят хукна подир тях, за да защити дребния хилав меланхолик от буйния болен. Когато дотичаха до края на парка, Доуел остави жертвата си и се върна обратно към Лоран. Той тичаше по-бързо от санитаря. Минавайки край Лоран, Доуел намали тичането и довърши фразата си:

— Явих се тук, за да ви спася. Бъдете готова тази нощ за бягство. — И като отскочи настрана, затанцува около някаква ненормална старица, която не му обръщаше ни най-малко внимание. После седна на скамейката, отпусна глава и се замисли.

Той така добре изигра ролята си, че Лоран недоумяваше дали Доуел наистина само се прави на луд. Но надеждата вече се промъкна в душата й. Тя не се съмняваше, че младият човек беше син на професор Доуел. Приликата с неговия баща се хвърляше в очи, макар че болничният сив халат и небръснатото лице значително „обезличаваха“ Доуел. И той я беше познал по портрета. Очевидно е бил и при майка й. Всичко това приличаше на истина. Така или иначе, Лоран реши да не се разсъблича тази нощ и да чака своя неочакван спасител.

Надеждата за спасение я скрили, даде й нови сили. Тя като че ли изведнъж се събуди след страшен кошмар. Даже натрапчивата песен почна да звучи по-тихо, да се отдалечава, да се изпарява във въздуха. Лоран въздъхна дълбоко като човек, пуснат на чист въздух от мрачно подземие. Жаждата за живот изведнъж пламна в нея с небивала сила. Тя искаше да се смее от радост. Но сега, повече от когато и да било, трябваше да бъде предпазлива. Когато гонгът иззвъни за закуска, тя се постара да изглежда унила — обикновеното й изражение в последно време — и се упъти към дома.

До входната врата както винаги стоеше доктор Равино. Той следеше болните, както тъмничарят следи арестантите, когато се прибират от разходката в килиите си. От погледа му не се изплъзваше нито една подробност: ни камъкът,скрит под халата, ни разкъсаният халат, ни драскотините по ръцете и лицето на болните. Но с особено внимание той следеше изражението на лицето им.

Когато минаваше край него, Лоран се стараеше да не го гледа и наведе очи. Тя искаше по-скоро да се промъкне, но той я задържа за минута и още по-внимателно я погледна в лицето.

— Как се чувствувате? — запита той.

— Както винаги — отговори тя.

— Това коя поред лъжа е и в името на какво? — иронично я запита той и като я пусна да мине, прибави след нея: — Пак ще поговорим с вас довечера.

„Аз очаквах меланхолия. Нима тя изпада в състояние на екстаз? Очевидно нещо не съм догледал в хода на мислите и настроенията й. Трябва да се провери…“ — помисли той.

И вечерта дойде да провери. Лоран се боеше много от тази среща. Ако издържи, тя може да бъде последна. Ако не издържи, загубена е. Сега в душата си тя наричаше доктор Равино „велик инквизитор“. И действително, ако беше живял преди няколко столетия, той би могъл да носи с чест това звание. Тя се страхуваше от неговите софизми, неговото пристрастно разпитване, неочакваните въпроси-примки, поразителното познаване на психологията, неговия дяволски анализ. Той беше наистина „велик логик“, съвременен Мефистофел, който може да разруши всички морални ценности и да убие със съмненията най-неоспоримите истини.

И за да не се издаде, да не загине, тя реши, като събра всичките си сили и воля, да мълчи, да мълчи, каквото и да говори той. Това също беше опасна крачка. То беше обявяване на открита война, последен бунт за самозапазване, който трябваше да предизвика усилване на атаката. Но друг избор нямаше.

И когато Равино дойде, вторачи както винаги кръглите си очи в нея и запита: „И така, в името на какво излъгахте?“ Лоран не произнесе нито звук. Устните й бяха плътно стиснати, а очите наведени.

Равино започна своето инквизиторско разпитване. Лоран ту бледнееше, ту почервеняваше, но продължаваше да мълчи. Равино — което се случваше с него много рядко — започна да губи търпение и да се ядосва.

— Мълчанието е злато — каза той насмешливо. — Като изпозагубихте всичките си ценности, вие искате да запазите поне тази добродетел на безгласните животни и кръглите идиоти, но това няма да ви се удаде. Подир мълчанието ще последва взрив. Вие ще пукнете от злоба, ако не отворите предпазителния клапан на изобличителното красноречие. И какъв смисъл да се мълчи? Като че ли аз не мога да чета вашите мисли? „Ти искаш да ме подлудиш“ — мислите вие сега, — „но няма да сполучиш.“ Да говорим откровено. Не, ще сполуча, мила госпожице. Да покваря човешката душичка за мене не е по-трудно от повреждането механизма на джобен часовник. Аз зная наизуст всичките винтчета на тази сложна машина. Колкото повече се съпротивлявате, толкова по-безнадеждно и по-дълбоко ще бъде вашето падане в мрака на безумието.

„Две хиляди четиристотин шестдесет и едно, две хиляди четиристотин шестдесет и две…“ — продължаваше да брои Лоран, а да не слуша онова, което й говореше Равино.

Неизвестно колко щеше да продължава тази инквизиция, ако не бе почукала на вратата болногледачката.

— Влезте — недоволно каза Равино.

— Болната в седма стая, изглежда, свършва — каза болногледачката.

Равино стана с нежелание.

— Свършва, толкова по-добре — тихо изръмжа той. — Утре ще довършим нашия интересен разговор — каза и като хвана Лоран за брадичката, повдигна главата й, прихна иронично и си отиде.

Лоран въздъхна тежко и почти без сила се наведе над масата. А зад стената вече свиреше ридаещата музика на безнадеждна тъга. И властта на тази магьосническа музика беше толкова, голяма, че Лоран неволно се поддаде на това настроение. Вече й се струваше, че срещата с Артур Доуел е само бълнуване на болното й въображение, че всяка борба е безполезна. Смъртта, само смъртта ще я избави от мъки. Тя се огледа наоколо… Но самоубийствата на болните не влизаха в системата на доктор Равино. Тук нямаше даже на какво да се обесиш. Лоран се разтрепера. Неочаквано изникна лицето на майка й.

„Не, не, няма да направя това, заради нея не ще го направя… макар това да е последната нощ… Ще чакам Доуел. Ако не дойде…“ Тя не довърши мисълта си, но чувствуваше с цялото си същество онова, което ще се случи с нея, ако той не изпълни даденото й обещание.