Александър Беляев
Главата на професор Доуел (24)

ПАК БЕЗ ТЯЛО

Професор Керн беше така зарадван от неочакваното завръщане на Брике, че даже забрави да й се скара. Впрочем нямаше и време за това. Стана нужда Джон да внесе Брике на ръце, а тя стенеше от болки.

— Докторе. простете ми — каза тя, като видя Керн. — Аз не ви послушах…

— И сама се наказахте — отговори Керн и помогна на Джон да нагласи бегълката на леглото.

— Боже, не си свалих даже палтото.

— Моля, аз ще ви помогна да направите това.

Керн започна внимателно да сваля палтото на Брике и същевременно я наблюдаваше с опитно око. Лицето й беше необикновено подмладено и свежо. От бръчките не беше останала ни следа. „Работата на жлезите с вътрешна секреция“ — помисли той. — „Младото тяло на Анжелика Гай е подмладило главата на Брике.“

Професор Керн знаеше отдавна вече чие тяло бе откраднал от моргата. Той следеше внимателно вестниците и се подсмиваше иронично, като четеше за търсенията на „безследно изчезналата“ Анжелика Гай.

— По-внимателно… Кракът ме боли — намръщи се Брике, когато Керн се обърна на другата страна.

— Налудувахте се! Нали ви предупредих.

Влезе болногледачка, възрастна жена с топличко изражение на лицето.

— Съблечете я — кимна Керн към Брике.

— А къде е мадмоазел Лоран? — учуди се Брике.

— Няма я тука. Тя е болна.

Керн се обърна, побарабани с пръсти по таблата на леглото и излезе от стаята.

— Отдавна ли служите при професор Керн? — запита Брике новата болногледачка.

Запитаната промуча нещо неразбрано, показвайки устата си. „Няма“ — досети се Брике. — „Няма с кого и да поговориш…“ Болногледачката взе мълчаливо палтото и излезе. Отново се появи Керн.

— Покажете ми крака си.

— Аз много танцувах — започна Брике своята изповед. — Скоро се отвори раната на стъпалото. Не обърнах внимание…

— И продължавахте да танцувате?

— Не, при танцуване болеше. Но още няколко дена играх тенис. Това е такава очарователна игра!

Слушайки бърборенето на Брике, Керн разглеждаше внимателно крака и все повече се мръщеше. Кракът беше подпухнал до коляното и почернял. Той натисна на няколко места.

— Ох, боли!… — извика Брике.

— Тресе ли ви?

— Да, от вчера.

— Така… — Керн взе цигара и запуши. — Положението е много сериозно. Ето докъде довежда непослушанието. С кого благоволихте да играете на тенис?

Брике се смути.

— С един… познат млад човек.

— Няма ли да ми разкажете какво въобще стана с вас, след като избягахте от мен?

— Бях у една своя приятелка. Тя много се учуди, като ме видя жива. Казах й, че раната ми не се оказа смъртоносна и че ме излекуваха в болницата.

— За мене и… главата нищо ли не говорихте?

— Разбира се, не — убедено отговори Брике. — Би било странно да говоря за това. Щяха да ме сметнат за луда.

Керн въздъхна с облекчение. „Всичко мина по-добре, отколкото можех да предполагам“ — помисли той.

— Но какво ще стане с крака ми, професоре?

— Страхувам се, че трябва да се отреже.

Очите на Брике засветиха с ужас.

— Да се отреже кракът! Моят крак? Да ме направите саката?

На самия Керн не се искаше да обезобразява тялото, намерено и съживено с такъв труд. Пък и ефектът от демонстрацията ще изгуби много, ако стане нужда да се показва саката. Добре би било да мине без ампутация на крака, но едва ли е възможно това.

— Може би ще е възможно да ми се пристави нов крак.

— Не се тревожете, ще почакаме до утре. Аз пак ще ви навестя — каза Керн и излезе.

На смяна отново дойде безмълвната болногледачка. Тя донесе бульон и пържени хапки. Брике нямаше апетит. Тресеше я и въпреки настойчивите мимически уговаряния на болногледачката не можа да изяде повече от две лъжички.

— Отнесете го, не мога.

Болногледачката излезе.

— Трябваше да измерите отначало температурата — чу Брике гласа на Керн от другата стая. — Нима не знаете такива прости неща? Аз ви казах това.

Болногледачката влезе отново и подаде на Брике термометър. Болната си сложи безропотно термометъра. И когато го извади и погледна, той показваше тридесет и девет.

Болногледачката записа температурата и седна до болната. За да не вижда тъпото и безучастно лице на болногледачката, Брике извърна глава към стената. Даже това незначително обръщане предизвика болка в крака и долната част на корема. Брике застена глухо и затвори очи. Тя помисли за Ларе: „Милия, кога ще го видя?“

Към девет часа вечерта треската се усили, започна бълнуване. На Брике й се струваше, че се намира в каюта. Вълнението се усилва, яхтата се люлее и от това почна да й се повръща… Ларе се хвърля върху нея и почва да я души. Тя извиква, мята се по леглото… Нещо влажно и студено се докосва до челото и сърцето. Кошмарите изчезват.

Тя се вижда на тенисната площадка заедно с Ларе. През леката мрежеста ограда се синее морето. Слънцето пече безмилостно, главата я боли и й се вие свят. „Ако не ме болеше така главата… Това ужасно слънце!… Не мога да пропусна топката…“ И тя с напрежение следи движенията на Ларе, който вдига ракетката за удар. „Плей!“ — крещи Ларе, зъбите му блясват на яркото слънце и преди тя да успее да отговори, удря топката. „Аут“ — гръмко отговаря Брике, радвайки се на грешката на Ларе.

— Продължавате да играете на тенис ли? — чува тя нечий неприятен глас и отваря очи. Над нея се е навел Керн и държи ръката й. Той брои пулса. После преглежда крака и неодобрително клати глава.

— Колко е часът? — пита Брике, движейки с труд езика си.

— Два часът през нощта. Ето какво, мила танцувачко, ще стане нужда да се ампутира кракът ви.

— Какво значи това?

— Да се отреже.

— Кога?

— Веднага. Не бива да се бавим нито един час, иначе ще почне общо заразяване.

Мислите на Брике се объркват. Тя чува гласа на Керн като насън и с мъка разбира думите му.

— И високо ли ще го отрежете? — говори тя почти равнодушно.

— Ето така — Керн бързо прекарва дланта си под корема. От този жест коремът на Брике изстива. Съзнанието й все повече се прояснява.

— Не, не, не. — ужасена говори тя. — Аз не ще позволя! Не искам!

— Искате да умрете ли? — спокойно пита Керн.

— Не.

— Тогава избирайте едно от двете.

— А какво ще стане с Ларе? Защото той ме обича… — бърбори Брике. — Аз искам да живея и да бъда здрава. А вие искате да ми отнемете всичко… Вие сте страшен, боя се от вас! Спасете! Спасете ме!

Тя пак бълнуваше, крещеше и се надигаше да става. Болногледачката едва я удържаше. Скоро на помощ беше извикан и Джон.

В това време Керн работеше бързо в съседната стая, готвейки се за операцията.

Точно в два часа през нощта сложиха Брике на операционната маса. Тя дойде на себе си и мълчаливо гледаше Керн така, както осъдените на смърт гледат своя палач.

— Пощадете ме — накрая прошепна тя. — Спасете ме…

На лицето й поставиха маска. Болногледачката хвана пулса… Джон все по-плътно притискаше маската. Брике изгуби съзнание.

Тя дойде на себе си в леглото. Главата й се маеше. Повръщаше й се. Спомни си смътно за операцията и въпреки страшната слабост повдигна глава, погледна крака си и тихо изстена. Кракът беше отрязан над коляното и здраво забинтован. Керн сдържа думата си: направи всичко, за да обезобрази колкото е възможна по-малко тялото на Брике. Той рискува и направи ампутацията с оглед да може после да се направи протеза. Цял ден след операцията Брике се чувствуваше задоволително, макар треската да не преставаше, което много озадачаваше Керн. Той я наобикаляше всеки час и преглеждаше крака.

— Какво ще правя сега без крак? — питаше го Брике.

— Не се безпокойте, ще ви направя нов крак, по-добър от предишния — успокояваше я Керн. — Ще танцувате. — Но лицето му се мръщеше: кракът беше почервенял над ампутираното място и се беше подул.

Привечер температурата се покачи. Брике почна да се мята, да стене и бълнува.

В единадесет часа вечерта температурата се дигна до четиридесет градуса и шест десети.

Керн сърдито изруга себе си: стана му ясно, че е почнало общо заразяване на кръвта. Тогава, без да мисли за спасяване тялото на Брике, Керн реши да отвоюва от смъртта макар част от експоната. „Ако промия кръвоносните й съдове с антисептичен, а после с физиологичен разтвор и вкарам прясна, здрава кръв, главата ще живее.“

И той заповяда да пренесат отново Брике на операционната маса.

Брике лежеше в безсъзнание и не почувствува как острият скалпел бързо сряза шията и над червения шев, останал от първата операция. Това срязване отделяше не само главата на Брике от нейното прекрасно младо тяло. То отряза от Брике целия свят, всичките радости и надежди, с които тя живееше.