Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Голова профессора Доуэля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 44 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВАТА ЗАГОВОРИ

Откакто Лоран откри тайната на забранения кран, мина близо седмица. През това време между Лоран и главата се установиха още по-дружески отношения. В часовете, когато професор Керн отиваше в университета или клиниката, Лоран отваряше крана, отправяйки в гърлото на главата малка струя въздух, за да може главата да говори с ясен шепот. Тихо говореше и Лоран. Те се опасяваха негърът да не чуе разговора им.

Разговорите им, види се, действуваха добре на главата на професор Доуел. Очите й станаха по-живи и даже скръбните бръчки между веждите се загладиха.

Главата говореше много и с желание, като че ли се възнаграждаваше за времето на принудителното мълчание.

Миналата нощ Лоран видя насън главата на професор Доуел и като се събуди, помисли: „Сънува ли главата на Доуел?“

— Сънища… — тихо прошепна главата. — Да, виждам сънища. И не зная какво повече ми доставят те: тъга или радост. Насън аз се виждам здрав, пълен със сили и се събуждам двойно нещастен. Нещастен и физически, и морално. Нали съм лишен от всичко, което е достъпно за живите хора. И само способността да мисля ми е оставена. „Аз мисля. Следователно съществувам“ — с горчива усмивка процитира главата думите на философа Декарт. — Съществувам…

— Какво виждате насън?

— Аз никога не съм се видял в моето сегашно състояние. Виждам се такъв, какъвто бях някога… виждам роднини, приятели… Неотдавна видях покойната ми жена и преживях с нея пролетта на нашата любов. Някога Бети дойде при мен като пациентка, беше си навехнала крака при слизане от автомобил. Първото ни запознаване стана в приемния ми кабинет. Сближихме се някак изведнъж. След четвъртата визита аз й предложих да разгледа сложения на бюрото ми портрет на моята годеница. „Ще се оженя за нея, ако получа съгласието й“ — казах аз. Тя приближи до бюрото и видя върху него малко огледало; като погледна в него, разсмя се и каза: „Мисля… тя няма да се откаже.“ След седмица беше моя жена. Тази сцена ми се яви неотдавна насън… Бети умря тук, в Париж. Вие знаете, аз дойдох тук от Америка като хирург през време на Европейската война. Предложиха ми катедра и аз останах, за да бъда близо до скъпия гроб. Моята жена беше чудесна…

Лицето на главата светна от спомените, но веднага помрачня.

— Колко безкрайно далече е това време!

Главата се замисли. Въздухът шипеше тихо в гърлото.

— Миналата нощ видях насън своя син. Много бих искал да го видя още веднъж. Но не смея да го подложа на това изпитание… За него аз съм умрял.

— Той голям ли е? Къде е сега?

— Да, голям. Почти на едни години с вас или малко по-голям. Завърши университет. Сега навярно е в Англия, при леля си. Не, по-добре да не виждам сънища. Но мене — продължи главата след кратко мълчание — ме мъчат не само сънищата. Наяве ме мъчат лъжливи чувства. Колкото и да е странно, понякога ми се струва, че чувствувам тялото си. Изведнъж ми се прищява да въздъхна с пълни гърди, да се протегна, да разперя широко ръце, както прави това заседял се човек. А понякога усещам подаграта си в левия крак. Нали е смешно? Макар че като лекар на вас това трябва да ви е понятно. Болката е така реална, че аз неволно поглеждам надолу и, разбира се, през стъклото виждам под себе си празното пространство, каменните плочи на пода… От време на време ми се струва, че ей сега ще почне задухът ми, и тогава съм почти доволен от своето „посмъртно съществуване“, което ме избавя поне от астмата… Всичко това е рефлекторната дейност на мозъчните клетки, свързани някога с живота на тялото…

— Ужасно!… — не се въздържа Лоран.

— Да, ужасно… Странно, когато бях жив, ми се струваше, че живеех само с работата на мисълта. Аз наистина някак не забелязвах тялото си, цял бях погълнат от научните занимания. И едва когато загубих тялото си, почувствувах от какво съм се лишил. Сега както никога през живота си аз мисля за мириса на цветята, на ароматното сено някъде в края на гората, за далечните разходки пеша, за шума на морския прибой… Аз не съм загубил обоняние, осезание и други чувства, но съм отрязан от цялото многообразие в света на усещанията. Миризмата на сеното е добра на полето, когато е свързана с хиляди други усещания: и с мириса на гората, и с красотата на догарящата заря, и с песните на горските птици. Изкуствените миризми не биха могли да ми заменят естествените. Миризма на одеколон „Роза“ вместо цвета на розата? Това така малко би ме удовлетворило, както гладния миризмата на питата без пита. Изгубвайки тялото, аз изгубих света — целия необятен, прекрасен свят на нещата, които не забелязвах, неща, които можеш да вземеш, да пипнеш и в същото време да почувствуваш тялото си, себе си. О, аз бих дал с удоволствие моето фантастично съществуване само за радостта да почувствувам в ръката си тежестта на един обикновен камък! Ако знаехте какво удоволствие ми доставя докосването на гъбата, когато сутрин ми измивате лицето. Защото осезанието е единствената за мене възможност да се почувствувам в света на реалните неща… Единственото, което мога да направя сам, е да докосна с върха на езика края на засъхналите си устни.

Тази вечер Лоран си отиде у дома разсеяна и развълнувана. Както винаги, старата й майка приготви чай със студена закуска, но Мари не се докосна до сандвича, изпи набързо чаша чай с лимон и стана, за да отиде в стаята си.

Внимателните очи на майката се спряха върху нея.

— Ти нещо разстроена ли си, Мари? — запита старицата. — Може би неприятности в службата?

— Не, нищо, мамо, просто съм уморена и ме боли глава… Ще си легна по-рано и всичко ще мине.

Майката не я задържа, въздъхна и като остана сама, се замисли.

Откакто Мари постъпи на служба, много се измени. Стана нервна. Майката и дъщерята бяха винаги добри другари. Между тях нямаше тайни. И ето че сега се появи тайна. Старицата Лоран чувствуваше, че дъщеря й крие нещо. На въпросите на майката за службата Мари отговаряше много кратко и неопределено:

— Професор Керн има у дома си лечебница за особено интересни в медицинско отношение болни. И аз се грижа за тях.

— Какви са тези болни?

— Различни. Има много тежки случаи… — Мари се мръщеше и прехвърляше разговора на други теми.

Тези отговори не задоволяваха старицата. И тя започна даже да прави странични справки, но не можа да узнае нищо освен онова, което й беше известно от дъщерята.

„Дали не се е влюбила в Керн и може би безнадеждно, без отговор от негова страна?…“ — мислеше старицата. Но веднага се самоопровергаваше: нейната дъщеря не би скрила от нея своето увлечение. И после нима Мари не е хубавичка? А Керн е ерген. И ако Мари го обикнеше, то, разбира се, и Керн не би устоял. Друга такава Мари не би намерил в целия свят… И старицата дълго не можеше да заспи и се въртеше в пухената завивка.

Не спеше и Мари. Загасила светлината, за да мисли майка й, че спи, тя седеше на леглото с широко отворени очи. Спомняше си всяка дума на главата и се мъчеше да си представи себе си на нейно място: лекичко докосваше с език устните, небцето, зъбите си и мислеше: „Това е всичко, което главата може да прави. Може да докосне устните с върха на езика. Може да мърда вежди. Да върти очи. Да ги затваря и отваря. Устата и очите. Повече нито едно движение. Не, може още да мърда малко кожата на челото. И повече нищо…“

Мари затваряше и отваряше очи и правеше гримаси. О, ако майка й я видеше в този момент! Щеше да сметне, че дъщеря й е полудяла.

После изведнъж Мари започваше да хваща раменете си, коленете, ръцете, гладеше се по гърдите, заравяше пръсти в гъстите коси и шепнеше:

— Боже мой! Колко съм щастлива! Колко много имам? Колко съм богата! И аз не знаех, не чувствувах това!

Умората на младото тяло надделяваше. Очите на Мари неволно се затвориха. И тогава тя видя главата на Доуел. Главата я гледаше внимателно и скръбно. Главата се откъсваше от своята масичка и летеше във въздуха. Мари тичаше пред нея. Керн като ястреб се спускаше върху главата. Виещи се коридори… Плътни врати… Мари бързаше да ги отвори, но те не се поддаваха и Керн настигаше главата, която свистеше, шипеше вече до ухото й… Мари чувствуваше, че се задъхва. Сърцето й бие в гърдите, честите му удари се отразяват болезнено в цялото тяло. По гърба пробягва студена тръпка… Тя отваря все нови и нови врати… О, какъв ужас!…

— Мари, Мари! Какво ти е? Та събуди се, Мари! Ти стенеш…

Това вече не е сън. Майката стои до възглавницата и с тревога милва косите й.

— Нищо, мамо. Просто сънувах лош сън.

— Ти много често почна да виждаш лоши сънища, детето ми…

Старицата си отива, въздишайки, а Мари лежи още някое време с отворени очи и силно разтуптяно сърце.

— Нервите ми за нищо вече не ги бива — тихо шепне тя и този път заспива здрав сън.