Александър Беляев
Главата на професор Доуел (3)

TАЙНАТА НА ЗАБРАНЕНИЯ КРАН

Животът на Мари Лоран не беше лек. Тя беше на седемнадесет години, когато умря баща й. Върху плещите на Мари легна грижата за болната й майка. Незначителните средства, останали след баща й, стигнаха за малко време и стана нужда тя да учи и да поддържа семейството. Няколко години работи като нощен коректор във вестник. След като получи званието лекар, напразно се опитваше да намери място. Беше й предложено да замине за гибелните места в Нова Гвинея, където свирепствуваше жълтата треска. Мари не искаше ни да отива там, ни да се разделя с болната си майка.

Предложението на професор Керн беше за нея изход от положението. Въпреки цялата странност на работата тя се съгласи почти без колебание. Лоран не знаеше, че преди да я приеме, професор Керн беше направил щателни справки за нея.

Тя работеше вече две седмици при Керн. Задълженията й не бяха сложни. Трябваше да следи през деня работата на апаратите, които поддържаха живота на главата. През нощта я сменяше Джон.

Професор Керн й обясни как трябва да манипулира с крановете на балоните. Посочвайки големия цилиндър, от който дебела тръба водеше към гърлото на главата, Керн й забрани най-строго да отваря крана на цилиндъра.

— Ако се отвори кранът, главата ще бъде веднага убита. Някой ден ще ви обясня системата на хранене на главата и предназначението на този цилиндър. Засега е достатъчно да знаете как да манипулирате с апаратите.

Но Керн не бързаше с обещаните обяснения.

В една от ноздрите на главата беше дълбоко вкаран малък термометър. В определени часове той трябваше да се изважда и да се записва температурата. С термометри и манометри бяха снабдени и балоните. Лоран следеше температурата на течностите и налягането в балоните. Добре регулираните апарати не създаваха грижи, понеже действуваха с точността на часовников механизъм. Уред с особена чувствителност, опрян до сляпото око на главата, отбелязваше пулсирането, като механически чертаеше крива линия. След всяко денонощие лентата се сменяше. Съдържанието на балоните се попълваше в отсъствие на Лоран, преди идването й.

Мари постепенно свикна с главата и даже се сдружи с нея. Когато влизаше сутрин в лабораторията с порозовели от ходенето и чистия въздух бузи, главата й се усмихваше слабо и веждите й трепваха в знак на приветствие.

Главата не можеше да говори. Но между нея й Лоран скоро беше установен условен език, макар и доста ограничен. Отпускането на миглите на главата означаваше „да“, а повдигането им нагоре — „не“. Помагаха малко и беззвучно мърдащите се устни.

— Как се чувствувате днес? — питаше Лоран. Главата се усмихваше със сянката на усмивка и отпускаше мигли: „Добре, благодаря“.

— Как прекарахте нощта?

Същата мимика.

Лоран задаваше въпроси и ловко изпълняваше сутрешните си задължения. Провери апаратите, температурата, пулса. Записа всичко в журнала. После много внимателно изми с вода и спирт лицето на главата с помощта на мека гъба и изтри с хигроскопичен памук ушните раковини. Махна памучето, което беше увиснало на миглите. Проми очите, ушите, носа, устата — в устата и носа за целта се вкарваха специални тръбички. Приведе в ред косите. Ръцете й бързо и ловко се докосваха до главата. Лицето на главата имаше израз на доволство.

— Днес е чудесен ден — казваше Лоран. — Небето е синьо. Въздухът е чист и студен. На човек му се иска да диша с пълни гърди. Вижте как ярко свети слънцето, съвсем като през пролетта.

Ъглите на устните на професор Доуел се отпуснаха печално. Очите му погледнаха с тъга към прозореца и се спряха на Лоран.

Тя почервеня от лека досада. Като чувствителна жена Лоран избягваше да говори за всичко онова, което беше непостижимо за главата и можеше за лишен път да напомни за жалкото й съществувание. Тя изпитваше някаква майчинска жалост към главата като към безпомощно, обидено от природата дете.

— Е, да започнем — бързо каза Лоран, за да поправи грешката си.

Сутрин, преди идването на професор Керн, главата се занимаваше с четене. Лоран донасяше куп последни медицински списания и книги и ги показваше на главата. Главата ги преглеждаше. На необходимата статия мърдаше вежди. Лоран поставяше списанието върху пюпитъра и главата се унасяше в четене. Следейки очите й, Лоран свикна да познава кой ред чете и навреме да обръща страниците.

Когато трябваше да се направи отметка на полето, главата правеше знак и Лоран прекарваше пръсти по редовете, следейки очите на главата и подчертавайки отстрани с молив нужното място.

Лоран не разбираше защо главата я кара да отбелязва някои пасажи. При техния беден мимически език тя не се надяваше да получи разяснение и затова не питаше.

Но веднъж, като минаваше през кабинета на професор Керн в негово отсъствие, тя видя на бюрото му списания с направените от нея по указания на главата подчертавания. На отделен лист с ръката на професор Керн бяха преписани подчертаните места. Това накара Лоран да се замисли.

Спомнила си сега това, Мари не можа да се въздържи да не зададе въпрос. Може би главата ще успее някак да отговори.

— Кажете, защо отбелязваме някои места от научните статии?

Върху лицето на професор Доуел се появи израз на недоволство и нетърпение. Той погледна изразително Лоран, после крана, от който една тръбичка отиваше към гърлото на главата му, и два пъти повдигна веждите си. Това означаваше молба. Лоран разбра, че иска да бъде отворен забраненият кран. Не за първи път главата я молеше за това. Но Лоран си обясняваше желанието й по своему: главата очевидно иска да свърши със своето нерадостно съществуване. И тя не се решаваше да отвори забранения кран. Не искаше да бъде виновна за смъртта на главата, страхуваше се и от отговорност, и да не загуби мястото си.

— Не, не — със страх отговори Лоран на молбата на главата. — Ако отворя този кран, вие ще умрете. Аз не искам, не мога, не смея да ви убивам.

От нетърпение и съзнаване на безсилието си по лицето на главата премина спазма.

Три пъти тя енергично повдигна нагоре веждите и очите си. „Не, не, не. Няма да умра!“ — Така разбра Лоран. Тя се колебаеше.

Главата почна да мърда беззвучно устни и на Лоран се стори, че устните се опитват да кажат: „Отворете го. Отворете го. Моля ви се!…“

Любопитството на Лоран беше възбудено до крайност. Тя чувствуваше, че тук се крие някаква тайна.

В очите на главата имаше безгранична тъга. Очите молеха, умоляваха, настояваха. Сякаш всичката сила на човешката мисъл, цялото напрежение на волята бяха съсредоточени в този поглед.

Лоран се реши.

Сърцето й силно биеше, ръката трепереше, когато поотваряше внимателно крана.

Веднага от гърлото на главата се чу шипене. Лоран чу слаб, глух, скърцащ глас, треперещ и шипящ като развален грамофон:

— Благодаря… ви…

Забраненият кран пропускаше от цилиндъра сгъстения въздух. Минавайки през гърлото на главата, въздухът привеждаше в движение гласните струни и главата получаваше възможност да говори. Мускулите на гърлото и гласните струни не можеха вече да работят нормално: въздухът преминаваше с шипене през гърлото и тогава, когато главата не говореше. А пресичането на нервните клончета в областта на шията нарушаваше нормалната работа на мускулите на гласовите струни и придаваше на гласа глух и треперещ тембър. Лицето на главата изразяваше удовлетворение.

Но в този момент се чуха стъпки от кабинета и щракане на ключ (вратата на лабораторията откъм кабинета се затваряше винаги с ключ). Лоран едва успя да затвори крана. Шипенето в гърлото на главата престана.

Влезе професор Керн.