Александър Беляев
Главата на професор Доуел (18)

ЛЕЧЕБНИЦАТА НА РАВИНО

Шауб, млад човек на двадесет и три години, розоволик блондин с атлетическо телосложение, прие предложението на „заговорниците“ с възторг. Той не беше посветен във всички подробности, но му съобщиха, че може да окаже огромна услуга на приятелите си. И той весело кимна с глава, без даже да запита Ларе дали в цялата тази история няма нещо осъдително: той вярваше в честността на Ларе и неговия приятел.

— Великолепно! — извика Шауб. — Отивам незабавно в Ско. Етюдното сандъче ще послужи като прекрасно оправдание за появяването на нов човек в малкото градче. Ще рисувам портрети на санитарки и болногледачки. Ако не са много безобразни, даже ще ги поухажвам малко.

— Ако трябва, предлагайте ръката и сърцето си — каза Ларе с въодушевление.

— За това не съм достатъчно красив — скромно забеляза младият човек. — Но с удоволствие ще пусна мускулите си в работа, ако се наложи.

Новият съюзник тръгна на път.

— Помнете, действувайте с възможната скорост и крайна предпазливост — даде му Доуел последен съвет.

Шауб обеща да се завърне след три дни. Но още на втория ден вечерта той се яви при Ларе много развълнуван.

— Невъзможно е — каза той. — Това не е болница, а затвор, ограден с каменна стена. И никой от служителите не излиза вън от тази стена. Всички продукти се докарват от доставчиците, които не се допускат даже в двора. На вратите излиза домакинът и приема всичко, което му е нужно… Аз обикалях около този затвор като вълк около кошара. Но не успях даже с едното око да надникна над каменната стена.

Ларе беше разочарован и ядосан.

— Аз се надявах — каза той с лошо скрито раздразнение, — че вие, Шауб, ще проявите по-голяма изобретателност и находчивост.

— Моля сам да проявите тази изобретателност — отговори не по-малко раздразнено Шауб. — Аз не бих оставил така скоро своите опити. Но случайно успях да се запозная с един местен художник, който добре познава града и обичаите в лечебницата. Той ми каза, че това е съвсем особена лечебница. Тя пази зад своите стени много престъпления и тайни. Наследници изпращат тука свои богати роднини, които живеят дълго и не мислят да умират, обявяват ги за душевноболни и установяват над тях опекунство. Опекуни на непълнолетни изпращат тука своите протежета преди настъпване на пълнолетието им, за да продължат да „опекунствуват“, да се разпореждат свободно с капиталите им. Това е затвор за богати хора, пожизнено затваряне на нещастни жени, мъже, престарели родители и протежета. Притежателят на лечебницата, който е главен лекар, получава колосални доходи от заинтересованите лица. Целият щат се заплаща добре. Тука е безсилен даже законът, от нахлуването на който опазва вече не каменната стена, а златото. Всичко тука се крепи на подкупа. Съгласете се, че при такива условия аз мога да седя в Ско цяла година и да не се придвижа в болницата нито на сантиметър.

— Трябваше не да седите, а да действувате — сухо забеляза Ларе.

Шауб вдигна демонстративно крака си и показа разкъсаните долу панталони.

— Както виждате, действувах — с горчива ирония каза той. — Миналата нощ се опитах да се прекача през стената. За мене това не е трудно. Но не успях да скоча от другата страна на стената и върху мене се нахвърлиха огромни булдоци — и ето резултата… Ако не притежавах маймунска пъргавина и ловкост, щяха да ме разкъсат на парчета. Веднага из цялата огромна градина се чу повикване на стражите, замяркаха се запалени електрически фенери. Но това е малко. Когато се прехвърлих обратно, тъмничарите пуснаха кучетата вън от вратата. Животните са дресирани, както на времето са дресирали кучетата в южноамериканските плантации, за да залавят избягали негри… Ларе, вие знаете колко награди съм вземал в състезания за бързо бягане. Ако всякога бягах така, както пердаших миналата нощ, спасявайки се от проклетите кучета, щях да бъда световен шампион. Достатъчно е да кажа, че без особен труд скочих на калника на един автомобил, който летеше със скорост най-малко тридесет километра в час! Само това ме спаси!

— Проклятие! Какво да се прави сега? — извика Ларе, рошейки косата си. — Трябва да извикаме Артур. — И той се затича към телефона.

След няколко минути Артур стискаше вече ръцете на своите приятели.

— Това трябваше да се очаква — каза той, като узна за несполуката. — Керн умее да погребва своите жертви на сигурни места. Какво ни остава сега да правим? — повтори той въпроса на Ларе. — Да вървим направо, да действуваме с оръжието на Керн — да подкупим главния лекар и…

— Няма да пожаля цялото си състояние! — извика Ларе.

— Страхувам се, че ще бъде недостатъчно. Работата е там, че търговското предприятие на почтения доктор Равино се гради върху огромните рушвети, които той получава от своите клиенти, от една страна, и на доверието, което имат към него клиентите, напълно уверени, че щом Равино е получил голям рушвет, то в никакъв случай не ще продаде интересите им. Равино не ще поиска да подкопае своето реноме и с това да разклати основите на своето предприятие. По-вярно той би направил това, ако би могъл изведнъж да получи такава сума, която би се равнявала на всичките му бъдещи доходи за двадесет години напред. А за това, страхувам се, няма да стигнат средствата ни, ако бихме събрали нашите капитали. Не забравяйте, че Равино има работа с милионери. Много по-просто и по-евтино би било да подкупим някой от неговите по-дребни служещи. Но цялото нещастие е там, че Равино следи своите служещи не по-малко, отколкото затворените. Шауб е прав. Аз сам направих някои справки за лечебницата на Равино. По-лесно е страничен човек да проникне в затвор на каторжници и да устрои бягство, отколкото да направи това в затвора на Равино. Той приема на служба с внимателен подбор, в повечето случаи хора, които нямат роднини. Не се гнуси и от онези, които не са се погодили със закона и желаят да се скрият от бдителното око на полицията. Той плаща добре, но иска от служещите задължението да не излизат извън пределите на лечебницата, докато трае службата, а това продължава не по-малко от десет и двадесет години.

— Но къде ще намери такива хора, които биха се решили на такова почти пожизнено лишаване от свобода? — запита Ларе.

— Намира. Много се съблазняват от мисълта да осигурят старостта си. Болшинството са подгонени от нуждата. Но, разбира се, не всички издържат. При Равино се случват, макар много рядко — един път в няколко години, — бягства на служещи. Неотдавна един служещ, затъжил се за свободния живот, избягал. Същия ден намерили трупа му в околностите на Ско. Полицията в Ско е подкупена от Равино. Бил съставен протокол, че служещият е свършил със самоубийство. Равино взел трупа и го пренесъл в лечебницата. За останалото можете да се досетите. Вероятно Равино е показал трупа на своите служещи и е произнесъл съответна реч, намеквайки, че такава съдба очаква всеки нарушител на договора. Това е.

Ларе беше зашеметен.

— Откъде имате тази информация?

Артур Доуел се усмихна самодоволно.

— Ето, виждате ли — каза развеселеният Шауб. — Казах ви, че не съм виновен.

— Представям си как весело живее в това проклето място Лоран. Но какво да предприемем, Артур? Да дигнем стените във въздуха с динамит? Да направим подкопаване?

Артур седна в креслото и се замисли. Приятелите мълчеха и от време на време го поглеждаха.

— Еврика! — изведнаж викна Доуел.