Александър Беляев
Главата на професор Доуел (26)

ЗАГОВОРНИЦИ

Къщичката на Ларе служеше за щаб квартира на заговорниците: Артур Доуел, Ларе, Шауб и Лоран. На общ съвет беше решено че за Лоран е рисковано да се връща в своята квартира. Но понеже Лоран искаше по-скоро да се види с майка си, Ларе отиде при мадам Лоран и я докара в своя дом. Като видя дъщеря си здрава и невредима, старицата едва не изгуби съзнание от радост. Ларе трябваше да я подхване и сложи в креслото. Майката и дъщерята се настаниха в две стаи на третия етаж. Радостта на мадам Лоран се помрачи само от това, че Артур, „спасителят“ на нейната дъщеря все още лежеше болен. За щастие той не твърде дълго беше подложен на действието на удушливия газ. Проявяваше се и неговия изключително здрав организъм. Мадам Лоран и дъщеря и дежуреха подред до леглото на болния. През това време Артур се сдружи много с Лоранови, Мари Лоранс се грижеше за него повече от внимателно. Понеже нямаше възможност да помогне на главата на бащата, тя пренесе грижите си върху сина. Така и се струваше. Но имаше и друга причина, която я караше да отстъпва с нежелание на майка си мястото на болногледачка. Артур Доуел, беше първият мъж, който порази нейното девическо въображение. Запознаването с него стана в романтична обстановка — той като рицар я открадна и освободи от страшния дом на Равино. Трагичната съдба на неговия баща налагаше и върху него печата на трагичността. Артур Доуел посрещаше Мари Лоранс с не по-малко ласкав поглед. Той по-добре се ориентираше в своите чувства и не скриваше от себе си, че неговата ласкавост не е само дълг на болния по отношение на своята внимателна болногледачка.Нежните погледи на младите не останаха незабелязани от обкръжаващите ги. Майката на Лоран си даваше вид, че нищо не забелязва, макар явно напълно да одобряваше избора на дъщеря си. Шауб в увлечението си от спорта, презрително отнасящ се към жените, се усмихваше насмешливо и в душата си жалеше Артур, а Ларе въздишаше тежко виждайки зарята на чуждото щастие, и неволно си спомняше прекрасното тяло на Анжелика, на което сега най-често си представяше главата на Брике, а не на Гай. Той даже се сърдеше на себе си за тази „измяна“, но се оправдаваше, че тук играе роля само закона на асоциациите: главата на Брике следваше навсякъде тялото на Гай. Артър с нетърпение очакваше времето, когато доктора ще му разреши да ходи. Но му беше разрешено само да говори, без да става от леглото, а окръжаващите наредиха да пазят дробовете му. Волю неволю нему се падна да вземе ролята на председател, който изслушва мнението на другите, и накъсо възразява или резюмира. Особена разпаленост внасяха Лари и Шауб. Шауб някак си се смяташе жертва на равина и развиваше планове за „разбойническо“ нападение срещу него.

— Ние не успяхме да убием това куче. А трябва да се унищожи. Всеки дъх на това куче осквернява земята! Аз ще се успокоя само тогава, когато го удуша със собствените си ръце. Ето вие казвате — горещеше се той обръщайки се към Доуел, — че е най-добре да се остави тази работа на съда и палача. Но Равино сам ни казваше, че е подкупил властта.

— Местната — добавяше Доуел.

— Почакайте, Доуел — намесваше се в разговора Ларе. — За вас е вредно да говорите. С Равино всякога ще съумеем да си видим сметките. Най-близката ни цел е да разкрием престъпленията на Керн и да намерим главата на професор Доуел. Ние трябва по какъвто и да е начин да проникнем в дома на Керн.

— Но как ще проникнем? — запита Артур.

— Как ли? Както проникват касоразбивачите и крадците.

— Вие не сте касоразбивачи. Това също не е малко изкуство.

Ларе се замисли, после се удари по челото.

— За гастрола ще поканим Жан. Защото Брике ми откри, като на приятел, тайната негова професия. Той ще бъде поласкан! Единствен път в живота си ще извърши счупване на ключове на врати без користни подбуди.

— А ако не е толкова безкористен?

— Ще му заплатим. Той може само да ни проправи път и да се скрие от театралната сцена, преди да извикаме полиция, а това ние, разбира се, ще направим.

Но Артур Доуел охлади пламъка му. Тихо и бавно той започна да говори:

— Аз мисля, че цялата тази романтика не е нужна в дадения случай. Вероятно Керн знае вече от Равино за моето идване в Париж и участието ми в открадването на мадмоазел Лоран. Значи нямам повече основание да пазя инкогнито. Това първо. После аз съм син… на покойния професор Доуел и затова имам законното право, както казват юристите, да заведа дело, да поискам съдебно разследване, обиск…

— Пак съдебно — безнадеждно махна ръка Ларе. — Ще ви забъркат съдебните драки и Керн ще се изплъзне.

Артур се закашля и неволно се намръщи от болка в гърдите.

— Вие твърде много говорите — загрижено каза мадам Лоран, която седеше край Артур.

— Нищо — отговори той, разтривайки гърдите си. — Това веднага ще мине.

В този момент в стаята влезе Мари Лоран, силно развълнувана от нещо.

— Ето, четете — каза тя, подавайки вестник на Доуел.

На първата страница с едър шрифт беше напечатано:

Второто подзаглавие — с по-дребен шрифт:

В забележката се съобщаваше, че утре вечер в научното дружество излиза с доклад професор Керн. Докладът ще бъде съпроводен с демонстрация на съживена човешка глава.

По-нататък се съобщаваше историята на работите на Керн, изброяваха се неговите научни трудове и направените от него блестящи операции. Под първата забележка беше поместена статия с подписа на самия Керн. В нея в общи черти се излагаше историята на опитите му за съживяване на глави — отначало на кучета, а после на хора.

Лоран следеше с напрегнато внимание ту изражението на лицето на Артур Доуел, ту погледа на очите му, преминаващи от ред на ред. Доуел запазваше външно спокойствие. Само в края на четенето на лицето му се появи и пак изчезна скръбна усмивка.

— Не е ли възмутително? — извика Мари Лоран, когато Артур върна мълчаливо вестника. — Този негодяй не споменава нито дума за ролята на вашия баща в цялото това „сензационно откритие“. Не, аз не мога да оставя това така! — Бузите на Лоран горяха. — За всичко, което Керн направи с мене, с вашия баща, с вас, с онези нещастни глави, които той възкреси за ада на безтелесното съществуване, той трябва да понесе наказание. Той трябва да даде отговор не само пред съда, но и пред обществото. Ще бъде най-велика несправедливост, ако допуснем да тържествува макар един час.

— Какво искате? — тихо запита Доуел.

— Да разваля триумфа му! — горещо отговори Лоран. — Да се явя на заседанието на научното дружество и всенародно да хвърля в лицето на Керн обвинението, че той е убиец, престъпник, крадец…

Мадам Лоран беше разтревожена не на шега. Едва сега тя разбра колко силно бяха разклатени нервите на дъщеря й. За пръв път майката виждаше своята кротка, сдържана дъщеря в такова възбудено състояние. Мадам Лоран се опитваше да я успокои, но девойката като че ли не забелязваше нищо наоколо си. Тя цялата гореше от негодувание и жажда за отмъщение. Ларе и Шауб я гледаха с учудване. Със своята разпаленост и неукротим гняв тя ги надмина. Майката на Лоран погледна умоляващо Артур Доуел. Той улови този поглед и каза:

— Вашата постъпка, мадмоазел Лоран, от каквито и благородни чувства да се диктува, е безразсъдно…

Но Лоран го прекъсна:

— Има безразсъдство, което струва колкото мъдрост. Не мислете, че искам да изляза в ролята на героиня-изобличителка. Аз просто не мога да постъпя иначе. Това иска моето нравствено чувство.

— Но какво ще постигнете? Та вие можете да кажете всичко това на съдебния следовател, нали?

— Не, аз искам Керн да бъде посрамен публично! Керн си създава слава върху нещастието на другите, върху престъпления и убийства! Утре той иска да пожъне лаврите на славата. И той трябва да пожъне слава, каквато е заслужил.

— Аз съм против тази постъпка, мадмоазел Лоран — каза Артур Доуел, защото се страхуваше, че излизането на Лоран може силно да разтърси нервната й система.

— Много съжалявам — отговори тя. — Но аз няма да се откажа от тази постъпка, ако ще целият свят да е против мене. Вие още не ме познавате!

Артур Доуел се усмихна. Тази младежка разпаленост му харесваше, а самата Мари, с почервенелите бузи, още повече.

— Но това ще бъде необмислена крачка — започна той отново. — Вие се подхвърляте на голям риск…

— Ние ще я защищаваме! — възкликна Ларе, дигайки ръка с такъв вид, като че ли държи шпага, готова за удар.

— Да, ще ви защищаваме — гръмогласно подкрепи другаря си Шауб, разтърсвайки юмрук във въздуха.

Виждайки тази поддръжка, Мари Лоран погледна с упрек Артур.

— В такъв случай аз също ще ви съпровождам — каза той. В очите на Лоран блесна радост, но веднага тя се намръщи.

— Вие не бива… Още не сте здрав.

— А аз все пак ще дойда.

— Но…

— И няма да се откажа от тази мисъл, ако ще целият свят да е против мене! Вие още не ме познавате — усмихвайки се, повтори той нейните думи.