Борис Акунин
Смъртта на Ахил (9)

Глава девета

В която Фандорин е подложен на нови изпитания

Ераст Петрович се съвзе постепенно, сетивата му оживяваха едно след друго. Първо се включи обонянието. Смърдеше на кисело, прах и барут. После възкръсна осезанието — бузата му почувства грапава дървена повърхност, китките го боляха. В устата си усети солен вкус — сигурно е кръв. Последни се върнаха слухът и зрението и заедно с тях най-накрая заработи съзнанието му.

Той разбра, че лежи на пода ничком, ръцете му са вързани зад гърба. Отвори едно око, видя мръсно дюшеме, кафява хлебарка, която изчезна встрани, и няколко чифта ботуши. Едните бяха контешки, от шевро, със сребърен обков на върховете и много малки, като детски. По-натам, зад ботушите, Ераст Петрович видя нещо, от което веднага си спомни всичко: право в него гледаше мъртвото око на Ксаверий Феофилактович. Приставът също лежеше на пода и лицето му беше недоволно, дори сърдито, сякаш щеше да каже: „Голяма глупост стана.“ До него видя и окървавеното чернокосо теме на Маса. Ераст Петрович стисна очи. Искаше отново да се върне в тъмнината, за да не вижда и не чува нищо повече, но резки гласове болезнено кънтяха в мозъка му.

— … сече ти пипето, Абдул! — възбудено гъгнеше един като сифилитик. — Оня като заплямпа по нашему, и си викам, че не е той, пък Абдул прас! — с топуза.

Бавен глас по татарски сдъвкваше окончанията:

— Как да не, кратун глупав! Каза т’се — койт е с китайчон, нег удряй!

— Ама тоя не е китайчон, а киргизец.

— Ти с’киргизец! Да н’са толкоз мног’ тия с дръпнати очи тук в Хитровка? А и д’сбъркам — голям работ. Ш’го фърлим в рекат, и т’ва й.

— Ами Фиска — заговори трети глас, подлизурски, но с истерични нотки. — Ако не беше тя, дядкото щеше да ни избие всичките. А ти викаше, че ще са двама, а, Миша? На, Къшея го гръмна. Умира Къшея, Миш. Всичките му вътрешности са разкъсани.

Щом чу името „Миша“, Фандорин окончателно се отказа от връщане в тъмнината. Болеше го главата, но Ераст Петрович пропъди болката, изтласка я в пустотата, в онази мрачина, от която току-що се беше измъкнал. Сега нямаше време за нея.

— Ти, Фиска, заслужаваш камшик в мутрата за туй пиене — вял, отпуснат фалцет. — Но заради този случай ти прощавам. Добре го цапардоса фантето.

Приближиха се чифт пурпурни сахтиянени ботушки и спряха срещу шеврото.

— Ако щеш и камшик, Мишенка — продран женски глас, — само не ме пъди. Трети ден не съм те виждала, соколе. Домъчня ми за теб. Ела днес да се гушкаме.

— После ще се гушкаме — контешките ботуши направиха крачка към Фандорин, — а сега да видим какъв е тоя бръмбар. Обърни го, Шуха. Я виж как му святка окото.

Обърнаха Фандорин възнак.

Значи това бил Миша Малкия. На ръст едвам стига до рамото на циганката, а спрямо апашите е съвсем недорасляк. Лицето му е слабо, нервно, крайчецът на устата му потръпва. Неприятни очи, сякаш риба те гледа, а не човек. Но иначе е хубавец. Косата му с разделена на прав път, по краищата е къдрава. Неприятна подробност: черни мустачки, същите като на Ераст Петрович и по същия начин засукани. Фандорин моментално се зарече никога повече да не си слага фиксаж на мустаците. И веднага си помисли, че няма и да се наложи.

В едната си ръка бандитският крал държеше херщала, в другата — камата, която колежкият асесор носеше на глезена си. Значи са го претърсили.

— Кой си ти? — попита през зъби Миша Малкия. Гледан отдолу, не изглеждаше никак малък, а напротив, цял Гъливер. — От кое отделение си? От Мясницкото? Сигурно. Там са се събрали всичките ми угнетители, вампири ненаситни.

Ераст Петрович се учуди на „угнетители“ и „вампири“, а освен това си отбеляза за в бъдеще, че в Мясницкото отделение, изглежда, не вземат подкупи. Полезна информация. Ако доживее да я използва, разбира се.

— Защо сте трима? — зададе Миша не много понятен въпрос. — Или ти си сам, а те са отделно?

Понечи да кимне, но реши, че е по-добре да не отговаря. Да види какво ще последва.

Последваха лоши работи. Миша леко се засили и го ритна в слабините. Ераст Петрович видя замахналия крак и се подготви за удара. Представи си, че скача в ледена вода. Тя така го опари, че в сравнение с нея ударът с обкования ботуш му се стори нищо работа. Фандорин дори не изохка.

— Корав дядка — изненада се Миша. — Явно ще му трябва по-голяма обработка. Нищо де, така е още по-интиресантно, а и време дал Господ. Засега го хвърлете в зимника. Да хапнем, после ще му се порадваме. Хубавичко да загрея, пък Фиска после да ме охлади.

И в съпровод на вреслив женски смях го помъкнаха за краката отначало зад тезгяха, после по някакъв тъмен коридор. Със скърцане се отвори капак и в следващия миг Ераст Петрович полетя в черния мрак. Доколкото можа, се стегна, но пак си удари рамото и хълбока.

— Дръж си патериците, гърбушко! — отново екна смях горе. — Разтъпчи се там за милостиня.

И тояжките му паднаха една след друга, мъждивият квадрат светлина с трясък изчезна, а Ераст Петрович затвори очи, защото все едно нищо не се виждаше.

Прегъна китка и опипа с какво са му вързани ръцете. А, най-обикновено въже. Трябва му нещо твърдо, по възможност ръбесто, и малко търпение. Какво е това тук? Стълбата, в която току-що се беше ударил. Колежкият асесор се извъртя с гръб и започна бързо и ритмично да претрива въжето о гредата. Това щеше да отнеме около трийсет минути.

Той започна да брои до хиляда и осемстотин — не за да убие времето, а за да не мисли за страшното. Но броенето не пречеше на черните мисли да се забиват като игли в клетото му сърце.

Какво направихте, господин Фандорин! Няма прошка за вас и никога вече няма да има.

Как можа да домъкне в този зверилище стария си учител! Горкият Ксаверий Феофилактович повярва в младия си приятел, зарадва се, че още може да е полезен на отечеството, а ето какво стана. И не по вина на съдбата, на фаталната случайност, а заради недомислието и некомпетентността на този, комуто пенсионираният пристав повярва като на себе си. Но хитровските бандити са очаквали Фандорин. По-точно онзи, който е щял да дойде с „китайчона“. На вярна смърт доведе близките си хора бездарният детектив Фандорин. А Грушин го предупреди, че Миша Малкия е подкупил цялата полиция. Изпуснал се е пред някого от своите хора несимпатичният Хуртински, а онзи е уведомил в Хитровка. Много просто. После ще се изясни, разбира се, кой е тоя юда в секретния отдел, но това няма да върне Маса и Грушин. Непростима грешка! Не, не грешка, а престъпление.

Ераст Петрович изстена от непоносимата душевна болка, задвижи по-бързо ръце и въжето по-скоро от очакваното се разхлаби и падна. Но той не се зарадва, а само захлупи лице в освободените си длани и заплака. Ох, Маса, Маса… Преди четири години в Йокохама Фандорин, втори секретар в руското посолство, беше спасил живота на младия якудзи. Оттогава Масахиро му стана верен — не, единствен приятел, и неведнъж беше спасявал живота на дипломата авантюрист, но пак се чувстваше завинаги задължен на Ераст Петрович. Защо, господин Фандорин, докарахте през девет морета в чуждия свят добрия японски човек? За да загине нелепо — по ваша вина! — от подлия удар на душегубеца?

Тежко, много тежко му беше на душата и ако не си разби от мъка главата във влажната стена, то беше само заради предвкусваното отмъщение. Ах, как безжалостно ще отмъсти на убийците! За Ксаверий Феофилактович като християнин може и да е все едно, ала японската душа на Маса сигурно ще се възрадва в очакване на следващото прераждане.

За собствения си живот Фандорин вече не се безпокоеше. Миша Малкия имаше прекрасен шанс да го довърши още там горе, когато той лежеше безпаметен, свързан и обезоръжен. А сега ще извинявате, ваше бандитско величество. Както казват картоиграчите, цакам.

Синджирът с медния кръст и чудноватата верига от звезди все така висяха на врата му. А тези тъпаци дори му хвърлиха тояжките — истински подарък. Това означаваше, че в зимника той разполага с цял японски арсенал.

Свали веригата от врата си и я раздели на звезди. Пипна ръбовете им — остри като бръсначи. Звездите се наричаха шаринкен и умението да се мятат без грешка влизаше още в първата степен от подготовката на нинджите. В по-сериозни случаи звездите дори се намазват с отрова, но колежкият асесор беше решил, че няма нужда. Сега оставаше да си сглоби нунджакото — оръжие, по-страшно от всякакви саби.

Той си свали синджира с кръста. Него остави на пода, а синджира разкопча и закачи от двата му края тояжките — за целта те имаха специални кукички. Младият мъж, без да става, изсвистя с нунджакото над главата си мълниеносна осморка и остана изключително доволен. Гощавката е готова, да заповядат гостите.

Опипом се изкачи в тъмното по стълбата. Напъна с глава капака — беше заключен от другата страна. Добре, ще почакаме. Овесът не ходи при коня.

Скочи пак долу и на четири крака заопипва пода. След миг се натъкна на някакъв влажен чувал, който непоносимо смърдеше на гнилоч. Е, не е време за капризи.

Ераст Петрович подпря глава на импровизираната възглавница. Беше съвсем тихо, само бързи животинки притичваха в тъмното — сигурно мишки, а може и плъхове. Дано не се забавят, рече си Фандорин и дори не усети как потъна в сън — миналата нощ не беше мигнал.

Събуди го скърцането на капака и той веднага си спомни къде е и защо. Не знаеше само колко време е минало.

По стълбата с поклащане слизаше човек с дълга риза и меки ботуши, понесъл свещ. Ераст Петрович позна един от Мишините апаши. След него видя познатите ботуши от шевро с обкова отпред.

Гостите бяха общо петима — Миша и четирима от одевешните. За съжаление липсваше Абдул — Фандорин се огорчи и чак въздъхна.

— Въздишай, фанте, въздишай — озъби се в бисерна усмивка Миша. — Сега така ще се разпищиш, че плъховете ще се разбягат. С мърша ли се прегръщаш? Правилно. Скоро ще си същият.

Фандорин погледна чувала, който беше използвал за възглавница, и от ужас седна. От пода го гледаше с хлътнали очни кухини разложен труп. Апашите зацвилиха. Всички освен Миша Малкия носеха запалени свещи, а един държеше и някаква маша или клещи.

— Не ти ли харесва? — подигравателно попита недораслякът. — Миналата есен фанахме шпионин, също от Мясницкото. Да не ти е познайник?

И отново избухнаха в смях, а гласът на Миша стана гальовен и бавен:

— Колко се мъчи клетият. Като почнахме да му вадим червата от търбуха, и маменцето, и татенцето взе да споменава.

Ераст Петрович можеше да го убие на секундата, в ръцете зад гърба си имаше по един шаринкен. Но за благородния е недостойно да следва пътя на емоциите. Трябваше да говори с Миша. Както казваше йокохамският консул Александър Иванович Пеликан, „много въпросителни се натрупаха“. Може, разбира се, първо да обезвреди свитата на негово хитровско величество. Много са му на сгода — двама отдясно, двама отляво. Никой няма огнестрелно оръжие, само Миша премята малкия херщал. Но това не е проблем — той не знае за специалния предпазител, а с него револверът не може да стреля.

Може би е по-добре да се опита да му изкопчи нещо, докато Миша Малкия се чувства всесилен, че не се знае после ще иска ли да говори. Явно дребосъкът е своенравен. Ами ако се заинати?

— Една чанта търсъ, Мишутка. А в нея паре, млогу илядарки — припя Фандорин с гласа на мошеника гърбушко, — де йъ дяна ти, ъ?

Лицето на Миша се изкриви, а един от хората му попита носово:

— Кви ги плещи, Миш? Кви илядарки?

— Менти копоят му скапан! — ревна „кралят“. — Гледа как да сее раздори. Ама сега кръв ще ми храчиш тук, кучи сине! — измъкна от кончова дълъг тесен нож и пристъпи напред.

Ераст Петрович си направи изводите. Чантата е откраднал Миша. Това първо. В тайфата не знаят, значи няма намерение да дели плячката. Това второ. Страх го е да не бъде разобличен и ще затвори устата на пленника. Завинаги. Това трето.

Трябваше да смени тактиката.

— Чакай, чакай — заломоти Фандорин, — аз съм дядко необикновен: ти ме лаеш — аз си трая, ако ме послушаш — аз ще ти пошушна.

— Не го убивай, Миш — хвана го за ръкава гъгнещият. — Да чуем какви ги дрънка.

— От Пьотър Пармьонич господин Хуртински много поздрави — намигна на Малкия колежкият асесор, без да го изпуска от очи — да провери хипотезата. Но Миша този път не трепна.

— Дядката се прави на откачен. Бърбори ми за някакъв Пармьонич. Нищо де, ще му пречистим мозъка. Пиле, седни му на краката. А ти, Проня, дай клещите. Друга песен ще запее проклетникът.

И Ераст Петрович разбра, че хитрованският монарх няма да му каже нищо интересно — пази се от своите.

Фандорин въздъхна и за миг затвори очи. Радостното нетърпение е най-опасното чувство. То често проваля най-важните начинания.

Отвори очи, усмихна се на Миша и посегна напред с дясната, после и с лявата ръка. Шшъх-шшъх — изсвистяха две малки въртеливи сенки. Първата се заби в гърлото на Пилето, втората — на Проня. Те още хриптяха, пръскаха кръв и не разбираха, че умират, а колежкият асесор вече беше грабнал нунджакото от пода и скочи прав. Миша Малкия не дръпна предпазители, дори ръката си не успя да помести — тояжката го шибна в тиквата, но не много силно — само колкото да го замае. Якият, наречен одеве Шуха, понечи да отвори уста, но го сполетя такъв мощен удар в главата, че той се строполи и не помръдна повече. Последният бандит, чието име Фандорин така и не научи, се оказа по-пъргав от останалите: отскочи от нунджакото, измъкна от кончова нож, отскочи и от втория удар, но безпощадната осморка му счупи ръката с ножа, а после му сцепи черепа. Ераст Петрович спря, за да си успокои дишането. Двама главорези се гърчеха на пода, ритаха и напразно се мъчеха да запушат с ръка разкъсаните си гръкляни. Двама лежаха неподвижно. Миша Малкия седеше и тъпо въртеше глава. Херщалът блестеше на пода с черната си стомана.

Фандорин си каза: „Току-що убих четирима и изобщо не съжалявам.“ Много му беше загрубяла душата през тази страшна нощ.

Като за начало Ераст Петрович хвана замаяния за яката, здравата го разтърси и му отпука два яки шамара — не за отмъщение, а по-бързо да го свести. Ала плесниците подействаха просто магично. Миша Малкия сви глава в раменете си и захленчи:

— Не ме бий, дядо. Всичко ще си кажа! Не ме убивай! Не погубвай младостта ми.

Фандорин гледаше плачливо сгърчената му миловидна муцунка и не можеше да се начуди. Човешката природа не спираше да го изумява с непредсказуемостта си. Кой би предположил, че разбойническият главатар, страшилище за московската полиция, така ще се разпадне от два плесника. Фандорин полюшна експериментално нунджакото, Миша веднага прекрати хленча и вперил очи в кандилкащата се тояжка, се разтрепери. Виж ти — действа. Крайната жестокост е обратната страна на малодушието, философски си помисли Ераст Петрович. И нищо чудно, защото това са най-отблъскващите черти на човешкия род.

— Ако искаш да те закарам в полицията, а не да те очистя направо тук, отговаряй на въпросите ми — каза колежкият асесор с истинския си глас, а не с престорения старчески.

— Ако отговоря, няма ли да ме убиеш? — попита плахо Миша и подсмръкна.

Фандорин се намръщи. Тук нещо не е наред. Не може такъв плужек да е всявал страх у целия престъпен свят в големия град. За това се иска желязна воля, изключително силен характер. Или нещо друго, което успешно замества тези качества. А то е?

— Къде е милионът? — мрачно попита Ераст Петрович.

— Пак си е там — бързо отвърна Малкия.

Нунджакото страховито се полюшна.

— Ще прощаваш, Миша. Предупредих те. Още по-добре за мен, ще ти видя сметката и заради приятелите си.

— Кълна ти се! — кльощавото сплашено човече закри с ръце главата си и на Фандорин изведнъж му призля от цялата сцена. — Наистина, дядо, ей честен кръст! Плячката си е там, в чантата.

— А чантата къде е?

Миша преглътна, устните му потръпнаха нервно. Отговори едва чуто:

— Тук, в едно тайно стайче.

Ераст Петрович изостави нунджакото — повече не му трябваше. Вдигна от пода херщала, рязко изправи на крака Миша:

— Ела да ми покажеш.

Докато Малкия се катереше по стълбата, Фандорин го побутваше в задника с цевта и продължи с въпросите:

— Откъде разбра за „китайчона“?

— От него, от Пьотър Пармьонич — Миша се извърна, вдигнал ръце. — Ние к’во, ние сме малки хора, той ни е благодетелят, той ни е застъпникът. Но пък строго изисква и ни взима почти половината.

Чудесно, скръцна със зъби Ераст Петрович. Просто чудесно. Началникът на секретното отделение, дясната ръка на генерал-губернатора — шеф и покровител на московската престъпност. Ясно тогава защо тази отрепка Миша все не могат да го хванат и защо има такава власт в Хитровка. Е, браво на Хуртински, браво на надворния съветник!

Измъкнаха се в тъмния коридор и тръгнаха по лабиринт от тесни задушни ходници. Два пъти свърнаха наляво, един път надясно. Миша се спря пред незабележима ниска врата, чукна по някакъв условен начин. Отвори му одевешната Фиска — по нощница, косата й разпусната, лицето й сънено и пияно. Изобщо не се учуди на гостите, изобщо не погледна Фандорин. Изшляпа по пръстения под до кревата си, пльосна се и веднага захърка. В ъгъла имаше богаташко трикрило огледало, явно прибрано от будоара на някоя дама. Върху плота му димеше кандило.

— При нея съм я скрил — съобщи Малкия. — Тя е загубенячка, но няма да ме издаде.

Ераст Петрович здраво хвана мухльото за тънката шия, придърпа го към себе си, загледа го право в кръглите рибешки очи и го попита, натъртвайки на всяка сричка:

— А какво направи на генерал Соболев?

— Нищо — Миша три пъти се прекръсти. — Да умра на бесило, ако лъжа. За генерала нищо не знам. Пьотър Пармьонич каза да взема чантата от сейфа и да действам акуратно. Каза, че там няма да има никой и никой няма да я потърси. И каза, че щом се поуталожат нещата, ще делим на две и с чисти документи ще ме отпрати от Москва. Ако нещо не е наред — ще ме намери и на оня свят. Наистина щеше да го направи, такъв е.

Миша свали от стената ковьорчето, на което бяха избродирани Стенка Разин и княгинята, отвори някаква вратичка в стената и заопипва с ръка. А Фандорин стоеше плувнал в студена пот и се мъчеше да възприеме целия чудовищен смисъл на чутото.

Няма да има никой и никой няма да я потърси? Така ли е казал Хуртински? Значи надворният съветник е знаел, че Соболев няма да се върне жив.

Ераст Петрович беше подценил хитрованския монарх. Не беше глупав Миша, не беше и такъв мухльо, на какъвто се простори. Той се озърна през рамо, видя, че детективът, както и очакваше, е смаян от съобщението и е отпуснал ръката с револвера. Пъргавото човече рязко се обърна, Ераст Петрович видя срещу себе си цевта на рязана пушка и едва успя да я ритне отдолу. Пушката гръмна с трясък и огън, облъхна лицето му с жарка вълна. От тавана се посипа мазилка. Колежкият асесор машинално натисна спусъка и херщалът, с освободен предпазител, пушна безропотно. Миша Малкия се хвана за корема и се свлече на пода с тих стон, а Ераст Петрович с едно наум за бутилката се обърна да види Фиска. Тя дори не надигна глава в цялата шумотевица — само си закри ухото с възглавницата.

Значи затуй Миша беше толкова кротък. И успя да приспи бдителността му, доведе го точно където е искал. Откъде да знае, че Ераст Петрович беше прочут с бързата си реакция дори сред „невидимите“.

Въпросът е тук ли е чантата. Фандорин помести с крак гърчещото се тяло, пъхна ръка в нишата. Пръстите му докоснаха издута кожа. Тя е!

Фандорин се наклони над Миша. Онзи мигаше и конвулсивно облизваше пресъхналите си устни. На челото му блестяха капки пот.

— Дохтор! — прошепна раненият. — Всичко ще си кажа, нищо няма да крия!

Ранен е тежко, установи Ераст Петрович, но херщалът е с малък калибър, така че, ако веднага го откара в болница, може и да го спасят. Трябва да го спасят — такъв важен свидетел.

— Стой мирен и не мърдай — му каза. — Ще намеря файтон. Опиташ ли се да ми се криеш пълзешком, ще ти изтече кръвта.

В кръчмата беше празно. През мърлявите прозорчета влизаше мъждивата светлина на ранното утро. Насред мръсния под се въргаляха прегърнати мъж и жена. Жената беше с вдигнати поли — Ераст Петрович отвърна поглед. Май нямаше никой друг. Не, на пейката в ъгъла спеше снощният слепец: торбата под главата, бастунът на земята. Кръчмаря Абдул, с когото Фандорин непременно трябваше да се види, го нямаше. А, какво е това? Май някой хърка.

Ераст Петрович безшумно отвори басмената завеска и му олекна — ето я мръсната твар. Проснал се на сандъка, брадата му щръкнала, бърните му отворени. Колежкият асесор му втъкна цевта право в устата. И каза сърдечно:

— Ставай, Абдул. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Татаринът отвори очи. Те бяха черни, матови, абсолютно безизразни.

— Хайде, пробвай да ми избягаш — помоли го Фандорин, — да видиш тогава как ще те убия като куче.

— Защо д’бягам — спокойно отговори убиецът и се прозя, — не съм малчо д’бягам.

— Ще отидеш на бесилото — каза колежкият асесор и с омраза го погледна в равнодушните очички.

— Както с’нареди — съгласи се кръчмарят, — както е рекъл Аллах.

Ераст Петрович едва изтрайваше — така го сърбеше показалецът…

— За Аллах ли ще ми говориш, гадино! Къде са убитите?

— Засега ги прибрах в килера — охотно съобщи нечовешкото създание. — Мислех после в рекат’да фърлям. Ет’килер — и показа дървена врата. Тя беше затворена с райбер.

Ераст Петрович свърза Абдул със собствения му кожен колан и с натежало сърце отвори райбера. Вътре беше тъмно.

Постоя на вратата, после бавно пристъпи — веднъж, втори път, и внезапно отзад му се стовари мощен удар ребром с длан в тила. Без да разбира какво става, той полузамаян се срути на пода, а някой му се нахвърли отгоре и тежко задиша в ухото му:

— Къдзе господар? Убивам, кучше!

Със заплетен език и заеквайки — удара си го биваше, а и почти уцели снощната подутина, — Фандорин изфъфли на японски:

— Значи все пак учиш думи, безделнико? — и не издържа, заплака.

Но с това потресенията му не свършиха. След като превърза ранената глава на Маса и намери файтон, той се върна за Миша Малкия, ала циганката Фиска беше изчезнала, самият Миша пък вече не седеше, облегнат на стената, а лежеше на пода. Мъртъв. И не беше умрял от раната в корема, а някой майсторски му беше прерязал гърлото.

Ераст Петрович с револвера в ръка се втурна в тъмния коридор, но той се разклоняваше и чезнеше в непрогледен мрак. Не само че не можеше да намери никого, а имаше опасност дори да се загуби.

Излезе от „Каторгата“ и зажумя от изгрялото иззад покривите слънце. Маса седеше във файтона, с една ръка притискаше поверената му чанта, а с другата здраво, държеше за яката овързания Абдул. До тях стърчеше безформен вързоп — увитото в одеяло тяло на Ксаверий Феофилактович.

— Дий! — скочи на капрата до файтонджията Ераст Петрович. По-скоро до се махат от това проклето място. — Давай към „Малая Никитская“ — в жандармерийското!