Борис Акунин
Смъртта на Ахил (23)

3.

Етиен Ликол съжаляваше само за едно — че майка му не доживя. А как мечтаеше синът й да се изучи за адвокат и да сложи черната мантия с бялата правоъгълна вратовръзка. Таксата за обучение в университета гълташе цялата й вдовишка пенсия, тя не си позволяваше доктори и лекарства и ето че не доживя — умря миналата пролет. Етиен стисна зъби, не си позволи да се разкисне. Денем даваше уроци, нощем кълвеше учебниците и все пак се изучи — взе скъпоценната диплома с кралския печат. Майка му можеше да се гордее със сина си.

Другите новозавършили адвокати го поканиха „да полеят мантията“ в извънградски ресторант, но Етиен отказа. Нямаше пари за гуляи и най-вече — този ден искаше да остане сам. Бавно слезе по широкото мраморно стълбище на Двореца на правосъдието, където се проведе тържествената церемония. Целият град с островърхите силуети, кулите и статуите на покривите лежеше долу, в подножието на хълма. Етиен поспря да се наслади на пейзажа, който сега му се стори приветлив и гостоприемен. Брюксел сякаш отваряше обятията си за младия правист и му загатваше за безброй разнообразни изненади — повечето приятни, разбира се.

И дума да не става, дипломата е половината работа. Без връзки и полезни познанства няма как да намери платежоспособни клиенти. А и не разполага с пари да отвори своя кантора. Ще трябва да стане помощник на адвокат Винер или адвокат Ван Гелен. Но както и да е, поне ще му плащат.

Етиен Ликол притисна към гърдите си папката, в която се намираше дипломата му с червения печат, подложи лице на топлото септемврийско слънце и замижа от напиращите емоции.

В това нелепо положение го завари Ахимас Велде.

Беше харесал момчето още в аулата, докато се точеха скучните префърцунени речи. По типаж пасваше идеално: миловиден, без да е хубавец. Слаб, с тесни рамене. Широко отворени честни очи. Когато излезе да произнесе клетвата, се убеди, че и гласът му е подходящ — звънлив, момчешки, тръпнещ от вълнение. Но най-хубавото е, че веднага си личи — не е някое богаташко синче, а плебейско чедо, работяга.

По време на безкрайната церемония Ахимас успя да направи нужните справки. Разсеяха се и последните му съмнения: това е нужният материал. Останалото беше нищо работа.

Той нечуто пристъпи към слабия юноша и се прокашля.

Етиен трепна, отвори очи, обърна се. И видя незнайно откъде изникнал господин с пътно облекло и бастунче. Очите му бяха сериозни, внимателни. И много странни на цвят — някак прекалено светли.

— Maitre^[1] Ликол? — попита човекът с лек акцент.

За първи път го наричаха „maitre“ и му стана приятно. Както можеше да се очаква, момчето веднага светна при предложението да поеме дело, а като чу името на клиента, изпадна в ужас. Докато се възмущаваше, размахваше ръце и настояваше, че никога и за нищо на света няма да защитава това чудовище, Ахимас мълчеше. Заговори чак когато Ликол, изчерпал цялото си негодувание, смънка:

— А и не мога да се справя с такъв процес. Мосю, още съм много неопитен, тъкмо днес си получих дипломата.

Тогава дойде редът на Ахимас. Той каза:

— Какво искате, двайсет, ако не и трийсет години да блъскате за грошове, а на ваш гръб да печелят богатство и слава други адвокати. Да, така накрая ще спестите нужните сантими, за да започнете собствена практика, но дотогава вече ще сте плешив, беззъб неудачник с болен черен дроб и най-важното — ще ви е напуснала цялата жизнена сила. Тя капка по капка ще изтече между пръстите ви, скъпи адвокате — срещу спастрените грошове. Предлагам ви нещо много по-добро, и то веднага. Още на двайсет и три години ще сте направили добри пари и име. Даже в случай че загубите процеса. Във вашата професия името е дори по-важно от парите. Да, славата ви ще е леко скандална, но по-добре така, отколкото цял живот чирак. Ще имате обаче достатъчно пари за собствена адвокатска кантора. Мнозина ще ви намразят, но ще има и хора, които да ви оценят като млад адвокат, безстрашно застанал срещу общественото мнение. — Ахимас помълча, за да остави на момчето време да смели чутото. После мина към втората част, която според него трябваше да даде окончателния подтик. — Или може би просто се боите? Току-що чух клетвата ви „да браните справедливостта и правото на защита за всеки въпреки всячески пречки и натиск“. Знаете ли защо избрах точно вае от целия випуск? Защото бяхте единственият, който произнесе тези думи е истинско чувство. Поне така ми се стори.

Етиен мълчеше и с ужас усещаше как го подхваща устремното течение, на което не можеше да се противи.

— И най-важното — сниши глас непознатият. — Пиер Фехтел не е виновен. Той не е никакъв Ловец на плъхове, а жертва на стечение на обстоятелствата и на усърдното полицейско престараване. Ако не се намесите, невинен човек ще отиде на ешафода. Да, за нас ще е много трудно. Ще ви залеят с помия от оскърбления, няма да откриете склонни да свидетелстват в защита на „чудовището“. Но не сте сам. Аз ще ви помагам. Без да излизам наяве, ще стана вашите очи и уши. Вече имам някои доказателства, които и да не потвърждават изцяло невиновността на Пиер Фехтел, във всеки случай поставят под въпрос уликите на обвинението. Ще намеря и други.

— Какви доказателства? — безпомощно попита Етиен.