Борис Акунин
Смъртта на Ахил (5)

Глава пета

В която Москва е същинска джунгла

— А п-предложенията ми се свеждат до следното — приключи рапорта си Фандорин. — Незабавно да се предприеме негласно наблюдение на германския поданик Ханс-Георг Кнабе и да се изясни с кого е свързан.

— Не е ли по-добре да арестуваме мерзавеца, Евгений Осипович? — сви боядисаните си вежди генерал-губернаторът.

— Без улики е абсолютно невъзможно да го арестуваме — отвърна полицейският началник. — А и безсмислено. Врял и кипял човек е той. По-скоро, ваше сиятелство, бих я пипнал аз тази Ванда. Току-виж изскочили уликите.

Четвъртият участник в секретното съвещание Пьотър Пармьонович Хуртински остана мълчалив.

Отдавна вече заседаваха, още от сутринта. Ераст Петрович изложи вчерашните събития и как беше проследил тайнствения гост, който се оказа немски търговец на име Ханс-Георг Кнабе, живущ на „Каретний“, представител на берлинската банкова фирма „Кербел унд Шмит“ в Москва. Когато колежкият асесор преразказа зловещия разговор между Кнабе и Ванда, се наложи да прекъсне временно рапорта, защото княз Долгорукой изпадна в невероятно вълнение и размахал юмрук, се разкрещя:

— Ах, мръсници, ах, подлеци! Нима са погубили витяза на земите руски? Нечувано злодеяние! Световен скандал! О, германците ще си платят за това!

— Моля ви, ваше сиятелство — успокоително се произнесе началникът на секретното отделение. — Много съмнителна хипотеза. Да отровят Белия генерал? Измислици. Не ми се вярва немците да се изложат на такъв риск. Цивилизована нация са, не някаква си Персия!

— Цивилизована ли? — ядно се озъби генерал Караченцев. — От Руската телеграфна агенция ми изпратиха материали от днешни вестници — британски и немски. Знайно е, че Михаил Дмитриевич не понасяше и двете държави и никога не го е крил. Сравнете тона обаче. Ако може, ваше високопревъзходителство — полицейският началник си намести пенснето и извади лист от папката. — Английският „Стандарт“ пише: „Едва ли някой може да замести Соболев в сърцата на съотечествениците му. Самата му поява на белия кон пред бойната линия стигаше, за да събуди у бойците ентусиазъм, какъвто едва ли е обземал и ветераните на Наполеон 1. Кончината на подобна личност в настоящия критичен период е непоправима загуба за Русия. Той беше враг на Англия, но в страната следяхме подвизите му вероятно с не по-малък интерес, отколкото в родината му.“

— Ами да, откровено и благородно — одобри князът.

— Именно. А сега да ви прочета от съботния „Бьорзен куриер“ — Караченцев взе друг лист. — М-мда. Да речем, оттук: „Руският мечок е вече безопасен. Нека плачат панславистите над гроба на Соболев. Колкото до нас, германците, ние честно си признаваме, че сме доволни от смъртта на лютия си враг. Не изпитваме никакво чувство на жал. Умря единственият човек в Русия, който действително беше способен да превърне словата в дела…“ — и тъй нататък в същия дух. Каква цивилизованост, а?

Губернаторът се възмути:

— Безсрамие! Естествено, антигерманските настроения на покойния бяха всеизвестни. Всички помним, че парижката му реч по славянския въпрос направи истински фурор и едва не скара императора с кайзера. „Пътят към Константинопол минава през Берлин и Виена!“ — силно казано, без дипломации. Обаче да стигнат до убийство? Нечувано! Незабавно ще известя негово величество! На тия колбасари и без Соболев такава клизма ще им ударим, че…

— Ваше сиятелство — Евгений Осипович възпря меко кипналия губернатор, — дали да не доизслушаме първом господин Фандорин?

И го доизслушаха нататък, без да го прекъсват, ала предложението, с което тегли калема — да се ограничат до проследяване на Кнабе — явно разочарова присъстващите, което удостовериха гореизложените им реплики.

Фандорин се обърна към полицейския началник:

— Арест на Ванда ще означава скандал. Само ще опозорим п-паметта на покойния, а надали ще постигнем нещо. Най-много да подплашим хер Кнабе. Пък и от подслушания разговор останах с впечатлението, че мадмоазел Ванда не е убила Соболев. Нали Уелинг при аутопсията не откри никаква отрова.

— Именно — многозначително се обади Пьотър Пармьонович, обърнат изключително към княза. — Най-обикновена сърдечна смърт, ваше сиятелство. Жалко, но се случва. Дори в такава цветуща възраст като на покойника. Мисля си, да не бърка нещо господин колежкият асесор. Или да си е изфантазирал? Нали сам си призна, че немският му доста куца.

Ераст Петрович го погледна много внимателно, без нищо да отговори.

Затова пък рижият жандармерист подскочи:

— Какви фантазии? Соболев беше здравеняк човек. На лов за мечки ходеше с вила, в ледени дупки се гмуркаше! Какво излиза — в Плевен удържа на огъня и Туркестанската пустиня прекоси, а любовните игри божем не му понесли? Глупости! Вие, господин Хуртински, най-добре си гледайте градските клюки, а шпионажа го оставете на нас!

Откритата конфронтация изненада Фандорин, ала губернаторът сякаш отдавна беше свикнал с такива сценки. Той помирително вдигна ръце:

— Господа, господа, не се карайте. И без това ще ми се пръсне главата. Толкова работа ми се отвори с тази смърт. Телеграми, съболезнования, депутации, целият „Театрален“ е затрупан с венци, не може да се мине. Височайши особи идват за погребението, трябва да се посрещнат, да се настанят. Довечера пристигат военният министър и началникът на генщаба. Утре сутринта направо за погребението — великият княз Кирил Александрович. Днес ме чака визита при херцог Лихтенбургски, той със съпругата си случайно е в Москва. Жена му, графиня Мирабо, е сестра на покойния. Трябва да им поднеса съболезнования, вече пратих да ги предупредят. Вие ще дойдете с мен, драги Ераст Петрович, в каретата ще ми разкажете всичко още веднъж. Заедно да помислим какво да правим. А вас, Евгений Осипович, ще ви моля да се нагърбите засега с проследяването и на двамата: на немеца и на оная девица. Най-добре ще е да докопаме отчета, за който е споменал накрая Кнабе. Вижте какво. Оставете го да си напише рапорта за шпионското началство, после го пипнете направо с уликата. И щом разпоредите за следенето — заповядайте пак тук при мен. Ще се върнем с Ераст Петрович и ще решим окончателно. Нещо да не оплетем конците. Че на война ми мирише.

Генералът тракна токове и излезе, и веднага Хуртински подскочи към писалището на губернатора.

— Ваше сиятелство, неотложни книжа — каза той, прегънат до ухото на княза.

— Толкова ли са неотложни? — изгъгна князът. — Нали чу, Петруша, бързам, херцогът ме чака.

Надворният съветник сложи ръка на колосания си нагръдник с ордена:

— Безусловно належащи, Владимир Андреевич, не търпят отлагане. Тук, Владимир Андреич, благоволете да погледнете, е разчетът за завършителните дейности по иконописването на Храма. Предлагам да възложим поръчката на господин Гегечкори, превъзхитителен живописец и с твърде похвални възрения. Доста пари иска, но пък ще свърши всичко навреме — човекът си държи на думата. Едно подписче ето тук — и смятайте, че работата е изпълнена — Пьотър Пармьонович сръчно мушна документа на губернатора и подготви следващия. — А това, Владимир Андреич, е проект за прокопаване на подземен метрополитен по подобие на лондонския. Предприемач е търговският съветник Зиков. Имах честта да ви докладвам.

— Помня — измърмори Долгорукой. — Сега пък метрополитен. Скъпо ли ще струва?

— Нищо работа. Зиков иска за проучването само половин милионче. Прегледах му сметките — сумата е благоразумна.

— „Само“? — въздъхна князът. — Толкова ли си се замогнал, Петруша, та половин милион ти се вижда нищо работа? — и като забеляза погледа на Фандорин, удивен от фамилиарните отношения на губернатора и началника на секретното отделение, обясни: — Пьотър Пармьонович ми е като свой, като роднина. В моя дом израсна, на покойния ми готвач е син. Да те чуеше отнякъде Пармьон, лека му пръст, как пръскаш сега милионите.

Хуртински изгледа с омраза Ераст Петрович, явно недоволен от напомнянето за плебейския му произход.

— И още относно цените на газта, Владимир Андреич. Написал съм ви докладна. За поевтиняване на уличното осветление би било добре да се свали тарифата. До три рубли за хиляда кубически фута^[1]. И без това е скъпа.

— Добре, дай си книжата, в каретата ще ги прочета и ще ги подпиша — Долгорукой стана. — Да вървим, кое време стана. Не бива да караме височайшата особа да ни чака. Хайде, Ераст Петрович, по пътя ще побеседваме.

 

 

В коридора Фандорин почтително попита:

— А императорът няма ли да пристигне, ваше сиятелство? Все пак става дума за самия Соболев.

Долгорукой му хвърли кос поглед и многозначително каза:

— Не е намерил за възможно. Изпраща брат си Кирил Александрович. А защо — не е наша работа.

Фандорин мълчаливо кимна.

По пътя не можаха да „побеседват“. Вече се бяха настанили в каретата — губернаторът на меките възглавници, колежкият асесор срещу него на кожената седалка, — когато вратата се отвори и в каретата с пъшкане се намърда камердинерът на княза Фрол Ведишчев. Безцеремонно се натъкми до него и викна на кочияша:

— Давай, Мишка, тръгваме. — После, без да се интересува от присъствието на Ераст Петрович, се извъртя към Долгорукой. — Идвам с вас, Владимир Андреич — съобщи той с категоричен тон.

— Фролушка — меко подхвана князът, — изпих си лекарството, сега не ми пречи, имам важен разговор с господин Фандорин.

— Няма нищо, ще почака разговорът ви — ядно махна с ръка деспотът. — Какво ви пробута за подпис Петка?

— Ето виж — князът отвори папката. — Поръчка за художника Гегечкори относно завършването на Храма. Ето и разчетите, нали виждаш. А това е договор за търговеца Зиков. Ще прокопаем железница под Москва, че навсякъде да се стига бързо. Ето и за намаляване цените на газта.

Ведишчев прегледа документите и направо заяви:

— Храма няма да го давате на Гегечкори, тоя прословут негодник. По-добре на някого от нашите, московските, го дайте. И те душа носят. Хем по-евтино ще излезе, хем откъм красота нищо няма да се пожертва. Откъде пари? Пари няма. А Гегечкори обещал да изрисува вилата на вашия Петка в Алабин, затуй толкоз му се слага.

— Значи мислиш, че не трябва да възлагаме поръчката На Гегечкори? — угрижено попита Долгорукой и прибра документа.

— Какво толкова ще му мисля? — отсече Фрол. — А и метрополитенът си е чиста глупост. За кои дявол ще се копае под земята и ще се пуска отвътре влак? Само да се хвърлят на вятъра държавни пари! Измишльотини!

— Не, тук не си прав — възрази князът. — Метрото е умна работа. Виж какво е движението тук — едвам пълзим.

Губернаторската карета наистина беше заседнала на завоя за „Неглинная“ и колкото и да се мъчеха конвойните жандармеристи, не смогваха да разчистят пътя, по случай съботния ден задръстен с каруците и талигите на търговците от Охотний ряд^[2].

Ведишчев поклати глава, сякаш князът и сам трябваше да проумее, че напразно упорства.

— В Думата градските съветници ще кажат, че Долгорукой съвсем е откачил. И враговете в Питер няма да ви подминат. Не подписвайте, Владимир Андреич.

Губернаторът с тежка въздишка прибра и тази бумага.

— Ами за газта?

Ведишчев взе докладната, отдалечи я от очите си и замърда устни.

— Това може, да. Хем за града полза, хем за московчани облекчение.

— И аз тъй мисля — светна князът, отвори закрепената на вратата поставка с писалищни принадлежности и драсна едър подпис.

Потресен от невероятната сценка, Ераст Петрович с всички сили даваше вид, че не намира нищо особено, и с повишен интерес гледаше през прозореца. Междувременно стигнаха пред дома на княгиня Белоселска-Белозерска, където бяха отседнали херцог Лихтенбургски и жена му Зинаида Дмитриевна, Соболева по баща, с морганатическия брак добила титлата графиня Мирабо.

Ераст Петрович знаеше, че Евгений Лихтенбургски, генерал-майор в руската армия и военачалник на потсдамските лейбкирасири, е внук на император Николай Павлович. Но херцогът не беше наследил прочутия отровен поглед на страховития си дядо — очите на негово височество имаха цвета на син саксонски порцелан и гледаха през пенснето благо и радушно. Графинята обаче много приличаше на именития си брат. Нито имаше стойката му, нито войнствената му осанка, и лицето й беше с нежен овал, но сините й очи бяха досущ като неговите, и излъчването й беше същото — недвусмислено соболевското излъчване.

Аудиенцията още отначало не потръгна.

— С графинята сме дошви в Москва по съвсем друга работа, а ни споветя такова нещастие — подхвана херцогът с много трогателно затруднение с „л“-то и помагайки си с жестикулации — на безименния му пръст проблясваше старинен сапфир.

Зинаида Дмитриевна не остави мъжа си да довърши.

— Как можа да се случи, как?! — проплака тя и очарователното й лице, макар и подуто сега от плач, се обля в поток от сълзи. — Владимир Андреич, княже, какво нещастие! — устата й се изви като кобилица и тя не можа да продължи.

— Всичко е в ръцете Божии — смутено измънка херцогът и панически погледна към Долгорукой и Фандорин.

— Евгений Максимилианович, ваше височество, уверявам ви, че фактите, свързани с преждевременната кончина на сродника ви, ще се разследват най-прецизно — с развълнуван глас го увери губернаторът. — Ето, господин Фандорин, мой чиновник за свръхважни поръчения, се е заел със случая.

Ераст Петрович леко се поклони и херцогът задържа поглед върху лицето му, а графинята заплака още по-неудържимо.

— Зинаида Дмитриевна, мила — изхлипа и князът, — Ераст Петрович е боен другар на брат ви. Най-случайно е отседнал в същия хотел — в „Дюсо“. Той е много проницателен и опитен следовател, ще проучи всичко и ще докладва. Не се измъчвайте, сълзите няма да го върнат…

Пенснето на Евгений Максимилианович блесна с началническа студенина:

— Ако господин Фандорин открие нещо важно, ще го мовя незабавно да ми докуадва уично на мен. Докато не е пристигнау вевикият княз Кириу Авександрович, аз представлявам тук императорската особа.

Ераст Петрович пак леко се поклони, без да пророни нито дума.

— Да, императорът… — Зинаида Дмитриевна с разтреперани ръце измъкна от чантичката си смачкана телеграма. — Дойде височайша депеша. „Поразен съм и огорчен от внезапната смърт на генерал-адютант Соболев. — Изхлипа, издуха си носа и продължи: Трудно прежалима загуба за руската армия и много скръбна за всички истински военни. Тъжна е загубата на тъй полезни и предани на делото си деятели. Александър.“

Фандорин леко вдигна вежди — телеграмата му се стори доста студена. „Трудно прежалима“? Тоест все пак може да се прежали? „Тъжна“ — и толкова?

— Утре е поклонението и опелото — рече Долгорукой. — Московчани искат да изпратят героя. После сигурно ще се проводи с влак тялото в столицата? Негово величество най-вероятно ще разпореди официално погребение. Мнозина ще искат да си вземат последно сбогом с Михайло Соболев — губернаторът се изпъна. — Ваше височество, направено е всичко необходимо. Тялото е балсамирано, така че няма да се явят никакви пречки.

Херцогът хвърли поглед на жена си, която бършеше несекващите си сълзи, и обясни полугласно:

— Вижте какво, княже, императорът се съобразява с пожеванията на бвизките и позвови да погребем Мишеу по семейному в рязанското имение.

Владимир Андреевич с малко прибързано според Фандорин одобрение припряно заяви:

— Правилно, така е по-човечно, без много фанфари. Какъв човек беше само, душа-човек!

По-добре да не беше го казвал. Графинята, която тъкмо беше започнала да се успокоява, се разплака още по-безутешно. Губернаторът замига, извади огромна носна кърпа, бащински й попи сълзите, размекна се и шумно се изсекна в същата кърпа. Евгений Максимилианович с известно смущение наблюдаваше неудържимото славянско разчувстване.

— Защо та… така, Влади… Владимир Андре… Андреевич? — графинята захлупи лице върху изпъчените от корсета гърди на княза. — Само шест… години беше по-голям от мен… Ууу — отекна съвсем простонародния й женски, вой, без капка аристократизъм, и Долгорукой съвсем се сломи.

— Хайде, драги — с гъгнив от вълнението глас рече той на Фандорин над русата глава на Зинаида Дмитриевна — вие таковата… тръгвайте. Аз ще поостана тук, а вие… вървете с Фрол, вървете. Каретата да се върне после да ме вземе. Поговорете лично с Евгений Осипович, решавайте сами… Нали виждате…

 

 

През целия обратен път Фрол Григориевич ругаеше интригантите (наричаше ти „антрегани“) и пладнешки разбойници.

— Не ги е срам, мошеници! Всеки гледа да граби. Например търговец иска да отвори сергия — да продава, да речем, плюшени горни гащи. Ми моля ти се! Плати си градския налог петнайсет рубли и продавай — ама не. На полицейския инспектор дай, на акцизния дай, на санитарните дай! А в хазната нищо не влиза! И гащите, да са рубла и половина най-много, ти идват вече по три рубли. Не Москва, ами жунгла.

— Моля? — не разбра Фандорин.

— Жунгла, викам. Зверове. Или пък да вземем водката. Еее, господине, с водката е същинска трагедия. Да ви разправям…

И последва драматична история как търговците противно на всякакви Божии и човешки закони купуват от акцизните чиновници гербови марки по копейка бройката и ги лепят на бутилките самогон, уж са фабрични. Ераст Петрович не знаеше какво да каже по въпроса, но за щастие от него изобщо не се изискваше участие в разговора.

Когато каретата, трополейки по дървената настилка, пристигна пред главния вход на губернаторската резиденция, Ведишчев прекъсна филипиките си насред думата:

— Вие вървете в кабинета, полицейският началник сигур отдавна ви чака. И аз си имам работа — и с неочаквана за годините си и важните бакенбарди пъргавина се юрна към страничното коридорче.

 

 

Разговорът им мина сърдечно и професионално. Фандорин и Караченцев се разбираха от половин дума и това стопляше душите и на двамата.

Генералът се беше разположил на волтеровското кресло до прозореца, Ераст Петрович седна на кадифения стол насреща му.

— Да ви разкажа първо за хер Кнабе — подхвана Евгений Осипович с готова папка на коленете, но още без да поглежда в нея. — Добре познато за мен лице, просто не исках пред цялото множество — той изразително изкриви устни и Фандорин разбра, че намеква за Хуртински. Генералът потупа папката. — Тук имам секретен циркуляр още от миналата година. От департамента, от Трето делопроизводство, което, както знаете, се занимава с всички политически дела, ми възлагат да наглеждам този Ханс-Георг Кнабе. Да не се самозабрави.

Ераст Петрович въпросително килна глава настрани.

— Шпионин — обясни полицейският началник, — според нашите сведения — капитан от германския генщаб. Резидент на кайзеровото разузнаване в Москва. Тъй като съм наясно с всичко това, повярвах на думите ви веднага и безпрекословно.

— И не искате да го арестувате, защото е по-добре знаен резидент, отколкото незнаен? — по-скоро уточни, а не попита колежкият асесор.

— Именно. Но има си и правила на дипломатическото благоприличие. Арестувам го, изпъждаме го — и какво? Немците веднага ще натирят някой наш. Кому е нужно? Без специално разпореждане нямаме право да закачаме резидентите. Обаче даденият случай минава всякакви граници на джентълменството.

Ераст Петрович неволно се усмихна на подобен understatement^[3].

— Меко казано.

Генералът също се усмихна.

— Тъй че хер Кнабе ще го задържим. Въпросът е кога и къде — усмивката му грейна още повече. — Мисля — довечера в ресторант „Алпийска роза“. Според данните, с които разполагам (той пак потупа затворената папка), Кнабе често вечер е там. И днес е телефонирал, запазил е маса за седем часа. Странно, че с името „Розенберг“, макар че, както се досещате, в ресторанта отлично го познават.

— Интересно — кимна Фандорин. — Наистина трябва да бъде задържан.

— Имам вече разпореждане за арест от генерап-губернатора. Оттук нататък съм войник: началството заповядва — аз изпълнявам.

— Откъде ви е известно, че Кнабе е т-телефонирал и е запазил маса с чуждо име? — след кратки размишления попита Ераст Петрович.

— Технически прогрес! — очите на полицейския началник лукаво блеснаха. — Телефонните разговори може да се подслушват от централата. Но да си остане между нас. Ако се разчуе, губя половината информации. Впрочем вашата Ванда също ще пее днес в „Розата“. Поръчала е на портиера каляска за шест часа. Предвиждам интересна среща. Да можеше заедно да ги арестуваме двете гугутки. Само че как да го направим?

— Р-решително, но без да оплетете конците.

Караченцев въздъхна:

— С решителността нямат грижа моите орли. С конците сме по-зле.

Ераст Петрович заговори с недомлъвки:

— Ами аз самичък? Като частно лице? И да стане напечено — поне няма да има дипломатически конфликти. Вашите само за подсигуровка, а? Обаче без дублиране, в-ваше превъзходителство, не като вчера в „Англия“.

„По дяволите, да се работи с теб е направо удоволствие“ — каза си генералът наум, а на глас:

— За вчера ви поднасям извинения. Няма да се повтори. А за днес… Двама навън, двама в салона, как ви се вижда?

— В салона няма нужда — професионалистът веднага ще ги разпознае — уверено заяви колежкият асесор, — а навън: един с каляска пред главния вход и един на задния. За всеки случай. Според мен стигат. Все пак не е терорист, а резидент.

— Как смятате да действате?

— Още не знам. Както се получи. Ще поогледам, ще понаблюдавам. Да не изпреварваме събитията…

— Разбирам — кимна генералът — и изцяло се доверявам на мнението ви. Имате ли оръжие? Хер Кнабе ще изпадне в отчаяно положение. В случая няма да се отърве само с екстрадиране, а и началството му ще се отметне от него, ако се оплескат нещата. Нищо че не е терорист, може да прояви нервност.

Ераст Петрович бръкна някъде под сюртука и след секунда на дланта му лъсна малък симпатичен револвер със захабена от честата употреба ръкохватка.

— Херщал-агент? — с уважение попита Евгений Осипович. — Бива си го. Ако позволите да полюбопитствам? — генералът взе револвера, ловко отвори барабана, изцъка с език. — Пружинен изхвърляч? Красота. Може скоростно да се изстрелят всички патрони. А спусъчният механизъм безопасен ли е?

— Тук има специален предпазител — посочи лостчето Фандорин. — Така че да не ти изстреля в джоба. Със спусъчното обтягане точността на попадението намалява, но за нас по-важна е бързината на огъня, нали така? Няма да целим норка в окото.

— Абсолютно — съгласи се Евгений Осипович и върна оръжието. — Обаче тя ще ви познае. Ванда.

— Не се б-безпокойте, ваше превъзходителство. Нося си цяла гримьорна. Няма да ме познае.

Предоволен от всичко това, Караченцев се облегна назад в креслото и макар че деловият разговор очевидно беше приключил, не бързаше да се сбогува. Предложи на събеседника пура, но онзи извади собствената си изящна велурена кутия.

— Истинска „батавия“^[4], Евгений Осипович — ще опитате ли?

Генералът взе елегантната кафява пура, запали и с наслада изпусна струя дим. Определено му се нравеше господин Фандорин и затова накрая реши да обърне разговора към най-деликатния въпрос.

— Вие сте нов човек в нашите московски джунгли… — подхвана отдалеч полицейският началник.

Пак тия джунгли, учуди се мислено Ераст Петрович, но не се издаде. Каза само:

— И в руските също.

— Тъй-тъй. А по време на отсъствието ви много неща са се променили…

Фандорин с внимателна усмивка чакаше продължението — май се очертаваше сериозна тема.

— Какво ще кажете за нашия Володя Голямото гнездо? — ненадейно попита Евгений Осипович.

След миг колебание Фандорин отговори:

— Мисля, че негово сиятелство не е толкова простодушен, колкото се прави.

— Уви — генералът енергично издуха нагоре гъст дим, — навремето князът съвсем не беше простодушен, дори никак. Шестнайсет години държи първопрестолния ни град с желязна ръка — не е малко. Но сега вече старият вълк сдава багажа. Нищо чудно, гони осемдесетака. Остаря, охлаби юмрука — Евгений Осипович се приведе напред и доверително сниши глас: — Остават му броени дни. Нали видяхте — тези негови помпадури Хуртински и Ведишчев го въртят на малкия си пръст. А прословутият Храм? Източи целия град. Защо, да ви питам. Колко приюти и болници можеше да се построят с тези пари! Ама не, новоизлюпилият се нашенски Хеопс държи непременно да остави подире си пирамида.

Ераст Петрович слушаше съсредоточено, без да се обажда.

— Разбирам, че за вас е неуместно да се бъркате — Караченцев пак се облегна назад, — но просто чуйте мнението на човек, който искрено ви симпатизира. Няма да крия от вас, в двореца са недоволни от Долгорукой. Допусне ли най-малката грешка — и сбогом. Чака го заслужен отдих в Ница. И тогава, Ераст Петрович, цялата му московска хунта ще се разпадне. Ще дойде нов човек, читав. Ще си доведе свои хора. Те впрочем са вече тук — неговите хора. Подготвят се.

— Например вие?

Евгений Осипович одобрително примижа:

— Схватлив сте. Значи няма нужда да продължавам. Същината на предложението ви е ясна.

Наистина не първопрестолен град, а някаква джунгла, помисли си Ераст Петрович, взрян в приветливо блещукащите очи на рижия полицейски началник — безспорно честен и разумен човек. Колежкият асесор се усмихна най-доброжелателно и разпери ръце:

— Оценявам доверието ви и дори съм п-поласкан. Може би с нов губернатор за Москва ще е по-добре. Не се наемам да преценявам впрочем, защото още нищо не разбирам от московския живот. Обаче четири г-години, ваше превъзходителство, живях в Япония и знаете ли, съвсем се пояпончих, чак понякога сам си се чудя. При японците самураят — а ние с вас според техните понятия сме самураи — трябва да е предан на сюзерена си независимо дали е калпав. Просто няма как, иначе цялата система ще рухне. Владимир Андреевич не ми е точно сюзерен, но не мога да се чувствам безотговорен към задълженията си спрямо него. Дано ме разбирате.

— Е, жалко — въздъхна генералът, преценявайки, че е безсмислено да го придумва. — Чакаше ви голямо бъдеще. Както и да е. Вероятно не всичко е загубено. Винаги можете да разчитате на подкрепата ми. Да се надявам, че разговорът ще си остане между нас?

— Да — кратко отговори колежкият асесор и Караченцев веднага му повярва.

— Време е — надигна се той. — Отивам да разпоредя за „Розата“. Ще ви избера най-оправните помощници, а вие от своя страна…

И напуснаха кабинета, обсъждайки пътем последните подробности от предстоящата операция. Миг след това се отвори малка врата в дъното — там имаше стая за отдих, в която князът обичаше да подремва следобед. Отвътре безшумно излезе Фрол Григориевич Ведишчев по чехли с плъстени подметки. Надвисналите му вежди бяха сурово сключени. Княжеският камердинер се приближи до креслото, на което допреди минута бе седял полицейският началник, и свирепо заплю кожата с кафява тютюнева плюнка.