Борис Акунин
Смъртта на Ахил (35)

11.

Влезе В жилището на Ванда, без никой да го забележи. Както и очакваше, певицата още не се беше прибрала от „Алпийска роза“. Между будоара-гостна и антрето имаше малка гардеробна стаичка с окачени вътре рокли и купища кутии с обувки и шапки. Разположението й беше просто идеално: с врата към будоара и друга към антрето.

Ако Ванда си дойде сама, всичко ще стане бързо, без усложнения. Тя ще отвори вратата, за да се преоблече, и в същата секунда ще умре, без изобщо да е разбрала какво става. Ахимас никак не искаше тя да се мъчи в предсмъртен ужас или болка.

Беше обмислил кое ще е по-уместно — нещастен случай или самоубийство — и се спря на самоубийство. Млада дама от вида на леките жени може да има какви ли не причини да посегне на живота си.

Улесняваше го, че Ванда не ползваше услугите на камериерка. Ако си свикнал да живееш сам, с по-удобно без слуги — знаеше го от собствен опит. На остров Санта Кроче прислугата ще живее отделно, ще им построи къща възможно по-далеч от графските покои. Потрябват ли му — ще ги вика.

Ами ако Ванда не се прибере сама?

Е, самоубийството ще стане двойно. Те са модни сега.

Чу се звук от отключване на вратата, леки стъпки.

Сама е.

Сети се с какъв глас му каза: „Нали няма да ме излъжеш, Коля?“, и се смръщи. В същия миг вратата на гардеробната се открехна откъм будоара, тънката й ръка дръпна от закачалката китайски копринен халат с дракони.

Изпусна момента. Ахимас погледна през пролуката. Ванда стоеше пред огледалото, без да си свали роклята, и държеше халата в ръка.

Три беззвучни крачки — и всичко ще свърши. Тя само ще види в огледалото изникналата фигура зад себе си.

Той открехна вратата още малко и веднага се дръпна назад — кратко дрънна електрическият звънец.

Ванда излезе в антрето, размени с някого няколко думи и се върна в гостната, разглеждайки някакво картонче. Визитна картичка?

Сега тя стоеше полуизвърната към него и той видя как трепна лицето й.

Почти веднага на врата пак се звънна.

Пак не можа да чуе какво се говори в антрето, защото вратата от тази страна беше затворена. Но Ванда и късният гост почти веднага влязоха в гостната, тъй че Ахимас можеше не само да чува, но и да вижда всичко.

И тогава съдбата му сервира неочакван сюрприз. Когато посетителят — строен млад мъж в моден сюртук — влезе в осветения от абажура кръг, Ахимас веднага го позна. През изминалите години лицето му се беше променило, възмъжало, беше загубило юношеската мекота, но той несъмнено беше същият човек. Ахимас завинаги запечатваше в съзнанието си външността на „обектите“, задържаше в паметта си чертите им до най-дребните детайли, а това лице съвсем пък не би могъл да забрави.

Беше стара история, от онзи интересен период, когато Ахимас работеше на постоянен договор с една организация на име „Азазел“. Бяха много сериозни господа и плащаха по най-висша категория, но романтици. Например преди всяка акция трябваше да произнася думата „Азазел“. Сантименти. Но Ахимас спазваше смешното им условие — договорът си е договор.

Беше му неприятно да види красавеца брюнет. Най-вече задето още диша и ходи по земята. През цялата си професионална кариера Ахимас беше имал само три неуспешни акции и сега виждаше живото напомняне за една от тях. Грехота е да се кахъри, три неудачи за 20 години работа си е много висока резултатност. Но настроението му, и без това лошо, се развали съвсем. Как се казваше този младок? Нещо с „Ф“…

— На картичката ви, господин Фандорин, пише „Аз всичко знам.“ Кое всичко? Кой сте вие всъщност? — неприязнено попита Ванда.

Да, Фандорин, така се казваше. Ераст Петрович Фандорин. Гледай ти, сега бил чиновник за специални поръчения към генерал-губернатора.

Ахимас внимателно слушаше разговора в стаята и се опитваше да разбере какво означава тази неочаквана среща. Той знаеше: подобни неща не стават случайно, те са някакъв съдбовен знак. Но за хубаво или за лошо?

Професионалният перфекционизъм му подсказваше да убие брюнета, макар че онази поръчка беше приключила преди много години, а самите поръчители бяха изчезнали безследно. Всяка работа трябва да се върши докрай. От друга страна, непрофесионално беше да се поддава на емоциите. Нека господин Фандорин върви по пътя си. В края на краищата по онова време Ахимас нямаше нищо лично срещу него.

Чиновникът обърна разговора в най-опасната насока — за „шато икем“-а, и Ахимас вече беше на път да си промени мнението: никъде няма да си тръгне оттук господин Фандорин. Но сега пък го учуди Ванда — тя не спомена изобщо рязанския търговец и удивителната му осведоменост относно вкусовете на покойния герой. Смени темата. Какво ли значеше това?

Скоро брюнетът си тръгна.

Ванда седеше до масата, закрила с длани лицето си. Сега можеше съвсем лесно да я убие, но Ахимас се поколеба.

Защо да я убива? Тя издържа разпита, не издаде нищо. Щом властите са толкова проницателни, че са разплели самодейната конспирация на Соболевата свита и са стигнали до мадмоазел Ванда, по-добре засега да я остави на мира. Внезапното самоубийство на свидетелката ще изглежда съмнително.

Ахимас сърдито тръсна глава. Какво ли се самозалъгва, не му е в стила. Просто си търси оправдание да я остави жива. Тъкмо сега самоубийството на неволната виновница за националната трагедия ще изглежда съвсем обяснимо: разкаяние, нервност, страх от възможните последици. Стига е протакал, хайде!

И пак дрънна звънецът.

Каква е тая върволица!

Посетителят пък се оказа отново познат, само че не стар познайник като Фандорин, а нов. Германският резидент Ханс-Георг Кнабе.

Още от първите му думи Ахимас наостри слух.

— Не съм доволен от вас, фройлайн Толе.

А сега де! Ахимас слушаше и не вярваше на ушите си. Какъв „препарат“? Ванда е имала заповед да отрови Соболев? „Бог пази Германия“? Глупости! Или е невероятно стечение на обстоятелствата, от което трябва да се възползва?

Щом немецът си тръгна, Ахимас излезе от укритието си. Ванда се върна в стаята и отначало не разбра, че в ъгъла има някой, а като го видя, се хвана за сърцето и тихо възкликна.

— Германска агентка ли сте? — с любопитство попита той, готов да й затисне устата, ако понечи да вика. — Заблуждавали сте ме?

— Коля? — измънка тя и закри с длан устата си. — Подслушвал ли си? Кой си ти?… Кой сте вие?

Той нетърпеливо тръсна глава, сякаш да отпъди муха.

— Къде е този препарат?

— Как влязохте? Защо? — бъбреше тя, сякаш не чуваше въпросите му.

Ахимас я хвана за раменете, накара я да седне. Тя го гледаше с ужасени очи, в зениците й светеха два малки абажура.

— Какъв е този чудноват разговор, мадмоазел? — каза той и седна срещу нея. — Само въпроси и никакви отговори. Някой трябва да започне пръв. Добре, нека съм аз. Попитахте ме три неща: кой съм, как съм влязъл и защо. Отговарям. Аз съм Николай Николаевич Клонов. Влязох през вратата. А защо — мисля, че е ясно. Възложих ви ангажимент с цел да доставите наслада на прочутия ни земляк Михаил Дмитриевич Соболев, а той не само че не се наслади, ами се гътна. Това не трябва ли да се обсъди? За мен като търговец сделката е нередна. Какво да кажа в дружеството? А и парите отидоха.

— Ще ви върна парите! — веднага отговори Ванда и понечи да стане.

— Какви пари — спря я Ахимас. — Постоях тук, послушах за какво си говорите с вашите гости и гледам — съвсем друга излиза работата. Значи вие с господин Кнабе сте имали своя си игра. Настоявам да ми кажете какво направихте с народния герой, мадмоазел.

— Нищо. Кълна се! — тя скочи, отиде до шкафчето и извади нещо. — Ето шишенцето, което ми даде Кнабе. Виждате, че с пълно. А чужди игри не играя.

По лицето й се стичаха сълзи, но тя не гледаше нито умолително, нито жалостиво. Наистина необикновена жена! Не захленчи, макар че бе изпаднала наистина в ужасна безизходица: притиска я руската полиция, притиска я немското разузнаване, притиска я и той, Ахимас Велде, който май е по-ужасен от всички полиции и разузнавания, взети заедно. Само дето тя не го знае. Той погледна напрегнатото й лице. Или се досеща?

Ахимас разклати шишенцето, погледна го срещу светлината, помириса го. Очевидно е най-вулгарен цианкалий.

— Мадмоазел, разкажете ми всичко. Откога сте свързана с немското разузнаване? Какво ви е възложил Кнабе?

Забеляза у нея някаква непонятна промяна. Ванда вече не трепереше, сълзите й бяха секнали, а в очите й се появи онова особено нещо, което беше открил, когато снощи тя го попита не му ли е криво да я дава на друг.

Тя седна по-близо, на страничната облегалка на неговото кресло, сложи ръка на рамото му. Гласът й беше тих, уморен.

— Разбира се, Коля. Ще ти разкажа всичко. Кнабе е германски шпионин. Трета година идва при мен. Тогава бях тъпачка, исках час по-скоро да събера парите, а той плащаше щедро. Не за любов — за сведения. При мен идват много мъже, повечето са големи клечки. Случват се и много големи — като твоя Соболев. А в леглото на всеки мъж му се развързва езикът — тя прокара пръст по бузата му. — На човек като теб надали. Но такива сте малко. Мислиш, че само в леглото съм спечелила петдесетте си хиляди? Не, мили, аз съм придирчива, трябва да харесам мъжа. Случвало се е и Кнабе да ме предложи на някого нарочно. Както ти на Соболев. Опитах се да протестирам, но той веднага ме укроти. Първо сладко ми нареждаше. Защо ви е да живеете в Русия, фройлайн, вие сте германка, имате си родина. Тя няма да забрави предаността ви, там ви чакат почит и безопасност. Тук винаги ще сте кокотка, макар и с пари, а в Германия никой няма да знае за миналото ви. Щом пожелаете, ще ви помогнем да заживеете там волно и комфортно. А после запя друга песен: за дългата ръка и за това, че правото на немско поданство трябва да се заслужи. Вече не им искам проклетото поданство, но няма къде да мърдам. Държи ме в юмрука си. Може и да ме убие. Без да му мигне окото. За обица на останалите. Защото той има и други такива като мен — Ванда потръпна, но веднага отметна безгрижно коси. — Завчера, щом чу за Соболев — аз самата му разказах като последна глупачка, исках да се похваля, — и взе да ме тормози. Заразправя, че Соболев е смъртен враг на Германия и че имало някакъв военен заговор. Ако не бъдел премахнат, щяло да се стигне до голяма война, а Германия още не била готова. Каза: „Аз се чудя как да го пипна този вандал, а той направо ми идва на крака. Това е Божията промисъл!“ И ми донесе шишенцето с отрова. Обещаваше ми златни планини — а аз не и не! Тогава взе да ме заплашва. Стана бесен. Реших да не споря с него и му обещах. Но не съм сипвала отрова на Соболев, честна дума. Той просто умря, пръсна му се сърцето. Коля, повярвай ми. Аз съм лоша, цинична, продажна, по не съм убийца.

Сега в зелените й очи се четеше молба, но не и унижение. Горда жена. Обаче не можеше да я остави жива. Жалко.

Ахимас въздъхва и сложи дясната си ръка на голата й шия. Палецът му беше на артерията, средният пръст — на четвъртия прешлен, точно под черепа. Оставаше силно да стисне и тези ярки очи, които го гледаха така доверчиво от горе на долу, ще се замъглят и ще угаснат.

Но стана нещо неочаквано — изведнъж самата Ванда обгърна шията му, притегли го към себе си и притисна гореща буза в челото му.

— Ти ли си? — прошепна тя. — Теб ли толкова дълго чаках?

Ахимас гледаше бялата й нежна кожа. Чувстваше се странно.