Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Ераст Фандорин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Смерть Ахиллеса, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Деница Минчева (2011 г.)

Издание:

Борис Акунин. Смъртта на Ахил

Превод: София Бранц

Редактор: Боряна Джанабетска

ИК „Еднорог“, София, 2003 г.

ISBN: 954–9745–58–9

История

  1. — Добавяне

3.

Стигна в скировското манастирско сиропиталище, преоблечен като момиче — открадна от простряно пране басмена рокля и забрадка. На главната монахиня, към която трябваше да се обръща с „майко Пелагея“, се представи като Лия Велде, бежанка от село Нойесвелт, нападнато от планинците. Велде му беше истинското презиме, а Лия се казваше негова втора братовчедка, също Велде, гадно луничаво момиче с писклив глас. — За последен път я беше видял паднала по гръб, с разсечено лице.

Майка Пелагея погали немкинчето по светлокосата остригана главица и попита:

— Приемаш ли православната вяра?

Така Ахимас стана руснак, защото сега твърдо знаеше, че няма Бог, молитвите са глупост и тогава руската вяра с нищо не е по-лоша от бащината му.

В сиропиталището му хареса. Хранеха ги два пъти дневно, спяха на истински легла. Само дето много се молеха и роклята му се сучеше в краката.

На втория ден го доближи момиченце с тясно личице и големи зелени очи. То се казваше Женя, родителите му също били убити от разбойници, само че отдавна, още миналата есен.

— Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода — рече Женя.

Ахимас се учуди — обикновено хората не харесваха прекалено светлите му очи. Дори селският полицай, когато го биеше, все повтаряше „чухонец белоок“.

Малката Женя му ходеше навсякъде по петите, където той — там и тя. На четвъртия ден го завари, докато пикаеше зад плевнята, запретнал роклята.

Значи пак трябваше да бяга, но вече не знаеше къде. Реши да изчака, докато го изпъдят, но не го изпъдиха. Женя не го издаде.

На шестия ден, в събота, щяха да ходят на баня. Сутринта Женя му пошепна:

— Не идвай, кажи, че ти е дошло.

— Какво ми е дошло? — не разбра Ахимас.

— То е да ти тече кръв и да не можеш да ходиш на баня. Някои от момичетата вече го имат — и Катя, и Соня — спомена тя две от най-големите. — Майка Пелагея няма да те провери, гнус я е.

Речено-сторено. Монахините се учудиха, че му идва толкова рано, но позволиха да не ходи на баня. Вечерта той каза на Женя:

— Другата събота ще избягам.

По лицето й потекоха сълзи. Тя му отвърна:

— Ще ти трябва хляб за из път.

И престана да си яде хляба, тайно му го даваше, а той събираше в бохча всички къшейчета.

Но не му се наложи да бяга, защото още в петъка, преди деня за баня, в сиропиталището се появи вуйчо му Хасан. Той потърси майка Пелагея и я попита има ли тук едно момиче от немското село, опожарено от кавказеца Мохама. Хасан рече, че иска да види момичето, за да го пита как са загинали сестра му и племенникът. Майка Пелагея повика Лия в стайчето си, а тя самата излезе, за да не чуват ушите й за такива злодейства.

Хасан изобщо не изглеждаше както си го беше представял Ахимас. Той беше бузест, с червен нос, гъста черна брада и малки хитри очички. Ахимас изпита омраза, защото вуйчо му досущ приличаше на чеченците, които бяха опожарили село Нойесвелт.

Разговорът не вървеше. Сирачето отговаряше с да и не или изобщо не отговаряше, а погледът му изпод белезникавите мигли беше остър и упорит.

— Не се е намерил племенникът ми Ахимас — каза Хасан на руски с гърлено клокочене. — Може Мохама да го е отвел?

Момичето сви рамене.

Хасан се умисли и извади от торбата сребърни мъниста.

— Нося ти ги подарък — показа ги той. — Красиви са, чак от Шемаха. На, поиграй си, аз да питам игуменката може ли да пренощувам тук. Много път бих, капнал съм. Инак трябва да спя на открито.

Той остави оръжието си на стола и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Ахимас заряза мънистата и скочи да пипне тежката сабя в черна кания със сребърна шарка. Леко издърпа ръкохватката и ивица стомана блесна с ледени искри на светлината на газеничето. Истинска старинна, помисли си Ахимас и прокара пръст по арабската буквена плетеница.

Вратата леко изскърца. Момчето се извърна и видя в пролуката засмените черни очи на Хасан.

— Наша кръв — рече вуйчото на чеченски и блесна белозъбата му усмивка, — тя е по-силна от немската. Да се махаме оттук, Ахимас. Ще нощуваме в планината. Под небето се спи по-сладко.

А доста по-късно, когато Скировск вече беше останал оттатък прохода, сложи ръка на рамото му:

— Ще те пратя да се изучиш, но първо ще те направя мъж. Трябва да отмъстиш на Мохама за баща си и майка си. Няма как, такъв е законът.

И Ахимас разбра: този закон е правилният.