Борис Акунин
Смъртта на Ахил (38)

14.

Пристигна с каляска пред входа на жандармерията, скочи в движение и нетърпеливо попита часовия:

— Двама наши докараха тук арестант, къде са?

Дежурният хич не се учуди на подвикването на парцаливеца с началнически блясък в очите.

— Направо при негово превъзходителство отидоха. Няма и две минути. А задържаният е в дежурната стая, записват му данните.

— По дяволите задържания! — гневно махна с ръка маскираният. — Трябва ми Фандорин. Значи при негово превъзходителство?

— Тъй вярно. По стълбите и коридора вляво.

— Знам и без теб!

Ахимас изкачи ниските стъпала от фоайето към първия етаж. Погледна вдясно — в дъното на коридора се белееше врата, иззад която се чуваше метален звън.

Ясно, гимнастически салон. Нищо опасно.

Обърна се наляво. Широкият коридор беше празен, само от време на време от кабинетите излизаха делови служители в и без униформи и влизаха в други кабинети.

Дъхът му секна — след дългия низ нелепости и несполуки фортуната най-после се беше смилила. Пред вратата с надпис „Приемна“ клечеше японецът с чантата.

Фандорин сигурно докладваше за нощните събития. Защо е влязъл без чантата? Прави се на интересен, търси ефекта? Тази нощ беше изпълнена със събития, детективът имаше какво да разкаже, така че Ахимас разполага с няколко минутки.

Бавно да се доближи. Да го удари с ножа под ключицата. Да вземе чантата. Да си излезе точно както беше влязъл. Ще стане за секунди.

Внимателно се взря в японеца. Онзи гледаше право пред себе си, прегърнал чантата с две ръце, и приличаше на стегната пружина. Ахимас беше виждал в Хонгконг как японците владеят изкуството на боя без оръжие. Пред тях бледнееха дори победителите в английския бокс и френската борба. Тази тапа с един замах беше сринала на земята якия татарин пред кръчмата. За секунди ли?

Не бива да рискува. Малка грешка, шум — ще наизскачат всички.

Врътна се и бързо стигна дъното на коридора, където звънтяха рапирите. Отвори вратата с надпис „Офицерски гимнастически салон“ и видя десетина души с маски и бели фехтовални дрехи. Мускетари и половина.

А, ето входа за гардеробното помещение.

Свали дрипите и цървулите, облече някакъв мундир, но ботуши си избра по мярка — това е важно. Бързо, бързо.

Докато препускаше в делови тръс обратно по коридора, мярна табелка „Експедиция“. Вътре един чиновник разпределяше пощата.

— За капитан Певцов няма ли кореспонденция? — това име му хрумна в бързината.

— Съвсем не.

— Проверете все пак.

Чиновникът сви рамене и заби нос в книгата за пратките, запрелиства страниците.

Ахимас неусетно дръпна някакъв плик с печати и си го мушна в маншета.

Удари крак пред японеца и му козирува:

— Господин Маса?

Азиатецът скочи, поклони се.

— Идвам по поръчение на господин Фандорин. Фандорин, разбрахте ли?

Японецът се поклони още по-усърдно. Чудесно, май не знае нито дума на руски.

— Ето писменото разпореждане да ми предадете чантата — протегна му плика и едновременно посочи чантата.

Японецът се поколеба. Ахимас изчака, отброявайки секундите. В лявата ръка, скрита зад гърба му, държеше нож. Пет секунди, и ще трябва да го убие. Не може да чака повече.

Пет, четири, три, две…

Японецът се поклони за пореден път, подаде чантата, взе плика с двете ръце и го допря до челото си. Имал още дни да живее…

Ахимас козирува, завъртя се и влезе в приемната. Сега не можеше да си тръгне по коридора — на японеца това можеше да му се види съмнително.

Голямо помещение. Отпред — кабинетът на началството. Фандорин сигурно е там. Отляво — прозорец. Отдясно — табелка „Секретен отдел“.

Адютантът беше отишъл до вратата на началството, това е добре. Ахимас му направи знак да не се безпокои и влезе в дясната врата. Там също му провървя — Фортуна се смиляваше просто пред очите му. Не кабинет, в който би се наложило да импровизира, а коридор с прозорци към двора.

Сбогом, господа жандармеристи.

Ахимас Велде пристъпва към последната — трета — точка от програмата си.

В генералгубернаторската сграда влезе жандармерийски капитан с юначен вид, строго попита служителя къде е кабинетът на надворния съветник Хуртински и закрачи в нужната посока, размахал тежката чанта.

Хуртински посрещна „спешния куриер от Петербург“ с фалшиво-любезна усмивка. Ахимас се усмихна също, но без капка фалш, съвсем искрено — отдавна жадуваше тази среща.

— Здравей, мерзавец — каза той и погледна в блудкавите сиви очи господин Немо, лукавия роб на мосю NN. — Аз съм Клонов. Това е чантата на Соболев. А това е твоята смърт — и щракна ножа.

Лицето на надворния съветник стана от бяло по-бяло, а очите от черни по-черни, така се разшириха зениците му.

— Всичко ще ви обясня — беззвучно мръдна устни началникът на секретната канцелария. — Само не ме убивайте.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си заклан. Но друго искам от теб — надигна глас Ахимас уж в ледена ярост.

— Каквото пожелаете! Само по-тихо, за Бога! — надникна в приемната и нареди на секретаря да не пуска никого. — Вижте, всичко ще ви обясня…

— Ще обясниш на великия княз, юдо — прекъсна го Ахимас. — Сядай да пишеш. Пиши! — замахна с ножа и Хуртински заотстъпва в ужас.

— Добре, добре. Какво да пиша?

— Истината. — Ахимас застана зад гърба на разтреперания чиновник.

Надворният съветник се обърна уплашен, но очите му отново бяха станали от черни сиви. Изглежда, хитроумният господин Немо вече кроеше как да се измъкне.

— Пиши: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди. Довеждам до знанието на Ваше Императорско Височество…“

Когато Хуртински дописа думата „съди“, Ахимас с ребрен удар му строши вратните прешлени.

Закачи го на връвта на пердето. Със задоволство погледна учуденото лице на трупа. Неблагодарна работа е да си играеш игрички с Ахимас Велде.

Край, в Москва си беше свършил работата.

 

 

От пощата, все още с жандармерийския мундир, прати телеграма на мосю NN по допълнителния адрес. От вестниците се знаеше, че Кирил Александрович вчера е заминал за Петербург.

Депешата съдържаше следния текст:

„Възнаграждението получено. Г-н Немо се оказа недобросъвестен партньор. Получиха се усложнения с г-н Фандорин от московския филиал на фирмата. Нуждая се от Вашето съдействие.

Клонов.“

 

 

Поколеба се и посочи адреса в „Троица“. Разбира се, рискуваше, но в рамките на допустимото. Сега, когато знаеше кой е мосю NN, вероятността за двойна игра му се струваше минимална. Твърде високопоставена персона е, за да хитрува на дребно.

А помощта му наистина беше необходима. Операцията е завършена, но не искаше в Европа да го последва полицейското разследване. За какво му е такова нещо на бъдещия граф Санта Кроче? Господин Фандорин е прекалено съобразителен и бърз. Да го поозаптят.

После отиде до Брянската гара, купи си билет за парижкия влак. Утре в осем Ахимас напуска града, в който изпълни последната си поръчка. Бляскавата му професионална кариера завършваше с подобаващ размах.

Изведнъж изпита желание да си направи подарък. Волният човек, особено вече напусналият кариерата, може да си позволи малка слабост.

Написа писмо: „Утре в шест сутринта ела в Троицкия метох на «Хохловски». Живея в номер 7, вход откъм двора. Чукни два пъти, после три, после още два. Заминавам, искам да се сбогуваме. Николай.“ Прати писмото от гарата с градската поща, посочи на плика: „За г-жа Толе лично. Гостоприемница «Англия», ъгълът на «Петровка» и «Столешников».“

Сега вече може. Всичко е разчистил. Той самият, разбира се, по-добре да не ходи в „Англия“ — Ванда може да я следят. Но скоро наблюдението ще бъде прекратено и разследването закрито, за това ще има грижата мосю NN.

Ще направи на Ванда прощален подарък — ще й даде тези нещастни петдесет хиляди, за да се почувства свободна и да заживее както иска.

А може би ще си уговорят нова среща? В новия, свободния живот?

Гласът, заселил се от някое време отляво в гърдите му и доскоро заглушаван от деловите доводи, сега съвсем се разпаса. „А защо да се сбогувате? — прошепна той. — Граф Санта Кроче е нещо съвсем различно от Ахимас Велде. Не е задължително негово сиятелство да е сам.“

Заповяда на гласа да млъкне, но се върна на касата, смени билета и си взе двуместно купе. Сто и двайсет рубли отгоре нищо не са, а ще му е по-приятно да пътува без спътници. „Ха-ха“ — изкоментира гласът.

Утре по време на срещата ще реша, си каза Ахимас. Тя или ще получи петдесет хиляди, или ще дойде с мен.

Внезапно си спомни: това вече се беше случвало. Преди двайсетина години с Евгения. Само че тогава не предприе нищо и не взе кон за нея. Сега конят е готов.

До края на деня мислеше само за това. Вечерта лежеше в стаята си и не можеше да заспи, което никога не беше му се случвало.

Накрая мислите му се объркаха, изместени от мимолетни образи.

Яви му се Ванда, лицето й трепна, някак се промени и се превърна в лицето на Евгения. Странно, мислеше, че образът й отдавна се е изтрил в паметта му. Ванда-Евгения го погледна нежно и каза: „Какви са ти прозрачни очите, Лия. Като вода.“

При лекото почукване на вратата още сънен подскочи в леглото, седна и измъкна револвера изпод възглавницата. Навън се сипваше сивкава зората.

Пак се почука — бързо, без интервали.

Той безшумно се спусна по стълбите.

— Господин Клонов! — чу се глас. — Имате спешна депеша. От мосю NN.

Ахимас скри ръката с револвера зад гърба си и отвори.

Видя висок човек с пелерина. Под дългата козирка не се виждаше лицето му, а само засукани по военному мустаци. Пратеникът подаде плика, тръгна си безмълвно и се стопи в мътната предутринна светлина.

„Господин Велде, разследването е прекратено, но има малко усложнение. Колежкият асесор Фандорин, действайки на своя глава, е научил адреса ви и възнамерява да ви арестува. За това ни уведоми московският главен полицейски началник и изиска нашата санкция. Наредихме му да не предприема никакви действия, но без да уведомява за каквото и да било колежкия асесор. Фандорин ще дойде при вас в шест сутринта. Ще бъде сам, няма да знае, че не разполага с полицейско подкрепление. Този човек застрашава с действията си резултата от цялата операция. Постъпете с него по свое усмотрение.

Благодаря ви за добре свършената работа.

NN.“

Обзеха го две чувства — приятно и гадно.

С приятното всичко беше ясно. Да убие Фандорин ще е прекрасен щрих в края на цялото му служебно досие. Хем от необходимост, хем ще уреди старите сметки. Всичко ще свърши чисто и прецизно.

Но с второто чувство нещата бяха неясни. Откъде Фандорин е научил адреса? Със сигурност не от NN. Освен това в шест часа е срещата му с Ванда. Тя ли го е издала? Това променяше всичко.

Погледна си часовника. Четири и половина. Повече от достатъчно време за подготовка. Разбира се, нищо не рискува, има всички предимства, но господин Фандорин е сериозен противник, грешки са недопустими.

И още нещо: както не очаква нападение, лесно ще го убие, обаче Фандорин първо трябва да отговори откъде знае адреса.

Само да не е от Ванда.

Сега за Ахимас нямаше нищо по-важно.

 

 

В пет и половина застана до прозореца, зад щората.

В шест и три минути в двора, облян в млечна утринна светлина, влезе човек с контешко кремаво сако и модни тесни панталони. Сега Ахимас имаше възможност най-подробно да разгледа стария си познайник. Хареса лицето му — енергично, умно. Достоен опонент. Само на съюзници никога не му бе вървяло.

Фандорин спря пред вратата, вдъхна с пълни гърди. Наду бузи, изпусна въздуха на малки порции. Това да не е някаква гимнастика?

Вдигна ръка и леко почука.

Два пъти, три, после още два.