Борис Акунин
Смъртта на Ахил (13)

1.

Отецът се казваше Пелет, което на староеврейски означава „бягство“. В годината на раждането му злочестина сполетя „Христовите братя“, които обитаваха Моравия от двеста години^[1]. Императорът отмени привилегията, с която религиозната им община се освобождаваше от военна повинност, защото беше започнал голяма битка с друг император и му бяха нужни много воини.

Сектата напусна още същата нощ, изоставила земи и къщи, и се пресели в Прусия. За „Христовите братя“ нямаше значение какво делят императорите — строгата вяра им забраняваше да служат на земните владетели, да дават клетва за вярност, да носят оръжие и да обличат мундири с гербове на копчетата, защото са белязани с печата на сатаната. Затова на дългите си кафяви одежди с почти непроменена през столетията кройка братята нямаха копчета, а признаваха само вървите.

В Прусия живееха съмишлениците им. Те отдавна бяха дошли по тези места, също спасявайки се с бягство от Антихриста. Кралят им дал земя за вечно ползване и ги освободил от военна служба с условието да пресушат безкрайните пруски блата. Две поколения се борили с непроходимите мочурища, третото ги победило и заживели в тучните земи богато и волно. Те приеха радушно братята по вяра от Моравия, поделиха с тях всичко, което имаха, и животът потече отново благ и спокоен.

На двайсет и една години Пелет се ожени. Господ му даде добра жена, а тя, когато й дойде времето, му роди син. Но после Всевишният реши да подложи верните Си слуги на тежки изпитания. Настана мор и мнозина издъхнаха, сред тях жената и синът на Пелет. Той го понесе смирено, макар че животът му си смени цвета и от бял стана черен. Но малко се стори това на Всевишния и Той реши да разкрие на избраните Своята любов в цялата й сурова непреклонност. Новият крал, просветен държавник, постанови, че в страната му всички са равни, и отмени закона, даруван от някогашния крал, който беше живял много отдавна. Сега и на евреите, и на меноните^[2], и на „Христовите братя“ се полагаше служба във войската и защита на отечеството с оръжие в ръка. Но отечеството на братята не беше сред пресушените пруски мочурища, а в небесата, затова Конвентът на духовните старейшини се събра и реши, че трябва да вървят на изток, при руския цар. Там също имаше тяхна община и понякога пристигаха писма, които пътуваха дълго по верни люде, защото официалната поща е от лукавия. В писмата си братята по вяра пишеха, че земите в онзи край са богати, а властите снизходителни и се задоволяват с малки дарения.

Събраха си багажа, което можаха — продадоха, останалото зарязаха. Седем седмици пътуваха с талигите и пристигнаха в страната с трудното наименование Melitopolstschina. Земята там наистина беше плодородна, но дванайсет млади семейства и вдовецът Пелет с тях решиха да продължат пътя, защото никога не бяха виждали планините, а само бяха чели за тях в свещените книги. Невъзможно им беше да си представят как така земната твърд се издига много хиляди аршина нагоре в небето и достига Божиите облаци. Младите искаха да го видят, а за Пелет беше все едно. Харесваше му да пътува с волската талига през гори и поля, защото това го разсейваше от мислите за Рахил и малкия Ахав, останали завинаги в мократа пруска земя.

Планината се оказа точно каквато я описват книгите. Тя се наричаше Кавказ и се простираше във всички посоки на хоризонта, докъдето стигаше поглед. Пелет забрави Рахил и Ахав, защото тук всичко беше друго и дори ходенето беше различно — от долу на горе и от горе на долу. Още първата година той се ожени.

Стана така: „Христовите братя“ изсичаха гората на единствения полегат склон, за да разчистят нива за оран. Местните моми гледаха как пришълците с дълги смешни одеяния сръчно секат вековните борове и вадят дълбоко вкоренените пънове. Девойките се кискаха и люпеха ядки. Една от тях, петнайсетгодишната Фатима, се заплесна по юначния богатир с бяла коса и бяла брада. Той беше як човек, но спокоен и добър, съвсем различен от мъжете в нейния аул^[3], злобни и буйни.

Наложи й се да се покръсти и да сложи други дрехи — черна рокля и бяло боне. Наложи се да си смени името и тя от Фатима стана Сара, наложи се от сутрин до вечер да шета в къщата, да учи чуждия език, а в неделите по цял ден да се моли и пее в молитвения дом, който вдигнаха още преди домашните си обиталища. Но всичко това не я плашеше, защото й беше добре с беловласия Пелет и защото Аллах не обещава на жената лек живот.

На другото лято, когато Сара-Фатима се гърчеше в родилни мъки, от планините се спуснаха люти чеченци, опожариха изкласилото жито и откраднаха добитъка. Пелет гледаше как му отмъкват коня, два бика и три крави и се молеше Богу да не го изостави и да не даде воля на гнева му. Затова на сина, който проплака точно когато по гладко издяланите стени на молитвения дом плъзнаха ненаситни огнени езици, бащата даде името Ахимас — от Ахимаас, което означава „брат на гнева“.

Момчето се роди голямо. Сара-Фатима едва не умря, докато детето излизаше на бял свят. Нямаше да може повече да ражда. И не искаше, защото нямаше да прости на мъжа си, че стоеше и гледаше как разбойниците му отнемат коня, биковете и кравите.

В детството си Ахимас имаше двама богове и три езика. Богът на баща му, строг и злопаметен, учеше: ударят ли те по дясната буза — обърни и лявата; който се радва в този живот, горчиво ще плаче в следващия; не се отвръщай от мъката и страданията, защото те са благо, знак на особена любов на Всевишния. Богът на майка му, за когото не биваше да споменава гласно, беше добър: позволяваше му да се радва, да играе и не го възпираше да мъсти на лошите. За добрия Бог можеше да се говори само шепнешком, когато няма никой наблизо освен майка му, а това значеше, че Богът на баща му е главният. Той говореше на език, който се наричаше Die Sprache^[4] и представляваше смесица от холандски и немски. Богът на майка му говореше на чеченски. А третият език беше руски, на него го научиха войскарите от отбранителната крепост. Много го привличаха техните пушки и войнишките им ножове, но това беше забранено, безпрекословно забранено, защото главният Бог не даваше да докосваш оръжие. Майка му пък пошепваше, че може, няма страшно. Тя водеше момчето в гората, разказваше му за смелите воини от своя род, учеше го да спъва с крак и да удря с юмрук.

Когато Ахимас на седем години стана ученик, деветгодишният Мелкиседек, син на ковача, нарочно напръска буквара му с мастило. Ахимас го препъна и го удари в ухото. Мелкиседек с рев се втурна да се жалва.

Последва дълъг и тягостен разговор с баща му. Очите на Пелет, светли като на сина, станаха сърдити и тъжни. После Ахимас трябваше цялата вечер да остане на колене и да пее псалми. Но мисълта му бягаше от бащиния Бог към майчиния. Момчето се молеше очите му от бели да станат черни като на майка му и природения й брат Хасан. Никога не беше виждал вуйчо си, но знаеше, че той е силен, храбър и честит и никога не прощава на враговете. Вуйчо му прекарваше по тайни планински пътеки пухкави килими от Персия, от Турция — денкове тютюн, а обратно през границата прехвърляше оръжие. Ахимас често си мислеше за Хасан. Представяше си го как от седлото зорко оглежда клисурата — да не се е спотаила в засада граничната стража. Хасан е с рунтав калпак и кавказки ямурлук, през рамото му е преметната пушка с гравиран приклад.