Борис Акунин
Смъртта на Ахил (11)

Глава единайсета

В която се стига до неочакван обрат

Владимир Андреевич Долгорукой, свъсил вежди, вече за трети път четеше редовете, написани с добре познатия му почерк: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди.“ Редовете бяха разкривени, накачулени един връз друг, а последният дори завършваше с мастилено петно, сякаш горепосоченият автор съвсем беше изнемощял от непосилното разкаяние.

— Та какво рече секретарят? — бавно запита губернаторът. — Разкажете ми още веднъж, моля ви, Евгений Осипович, и най-подробно.

Караченцев за втори път, сега по-свързано и спокойно, отколкото преди, изложи онова, което бяха успели да изяснят.

— Хуртински се явил в службата както винаги в десет часа. Изглеждал съвсем обичайно, секретарят не забелязал никакви признаци на смут или възбуда. Хуртински прегледал кореспонденцията и започнал да приема посетители. В единайсет без пет при секретаря се явил жандармерийски офицер, представил се като капитан Певцов, куриер от Петербург, изпратен при надворния съветник по спешен въпрос. Капитанът носел кафява чанта, по описание точно съответстваща на откраднатата. Певцов незабавно бил въведен в кабинета, приемът на посетители временно бил спрян. Скоро Хуртински се появил на вратата и му наредил до второ разпореждане да не пуска никого и въобще за нищо да не бъде обезпокояван. Според секретаря началникът му изглеждал извънредно развълнуван. След десетина минути капитанът излязъл и потвърдил, че господин надворният съветник е зает и по най-строг начин е забранил да го безпокоят, защото проучва секретни книжа. А след още четвърт час, в единайсет и двайсет, сме се появили ние с Ераст Петрович.

— Какво каза докторът? Да не е убийство?

— Казва, че е типично самообесване. Завързал си е въжето от завесата и е увиснал. Има характерното прекършване на вратните прешлени. А и бележката, както виждате, не дава основания за съмнение. Изключена е фалшификация.

Генерал-губернаторът се прекръсти и отбеляза философски:

— „И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси.“^[1] Сега съдбата на престъпника е в десницата на Съдия, по-праведен от нас, господа.

Ераст Петрович остана с впечатлението, че подобна развръзка е изключително добре дошла за княза. Затова пък полицейският началник явно беше сломен: смятал е, че е хванал скъпоценната нишка, която да разплете цяло златно кълбо, а нишката да вземе да се скъса!

Самият Фандорин размишляваше не върху държавните тайни и междуведомствените интриги, а за загадъчния капитан Певцов. Съвсем очевидно е, че именно този човек четирийсет минути преди появата си при Хуртински е измъкнал Соболевия милион от горкия Маса. От „Малая Никитская“ жандармерийският капитан (или, както по-скоро предполагаше колежкият асесор, някой преоблечен в син мундир) се е насочил право към „Тверской“. Секретарят го беше огледал по-добре от адютанта на полицейския началник и го описа по следния начин: ръст над метър и седемдесет, широки рамене, сламеноруса коса. Особен белег: много светли, почти прозрачни очи. От този детайл Ераст Петрович потръпна. Навремето се беше сблъскал с едного, който имаше точно такива очи, и оттогава не обичаше да си спомня въпросната история, която му бе коствала много. Впрочем този тягостен спомен нямаше връзка със случая и той отпъди мрачната му сянка.

Въпросите се нареждаха в следната последователност: Наистина ли този човек е от жандармерията? Ако да (и особено ако не), каква е ролята му в случая „Соболев“? И най-важното — откъде тази дяволска осведоменост, тази фантастична вездесъщност?

В същия момент и генерал-губернаторът формулира интересуващите го въпроси. Но те прозвучаха малко по-различно:

— Какво ще правим, господа детективи? Какво да докладвам горе? Убит ли е Соболев или е умрял от естествена смърт? С какво се е занимавал Хуртински под носа ни, тоест под носа ви, Евгений Осипович? Къде се е дянал милионът? Кой е този Певцов? — в уж добродушния глас на княза прозвучаха заплашителни нотки. — Какво ще кажете, ваше превъзходителство, защитнико наш скъпоценни?

Генералът притеснен избърса с кърпа потното си чело.

— В моето управление няма никакъв Певцов. Възможно е наистина да е пристигнал от Петербург и да е бил в пряка връзка с Хуртински през главата на губернското началство. Предполагам следното — Караченцев нервно подръпна рижия си бакенбард. — Хуртински тайно от вас и от мен… — той преглътна — е изпълнявал някакви конфиденциални поръчения от най-високо място. Измежду тях вероятно и надзор по посещението на Соболев. Защо е бил нужен — не знам. Очевидно Хуртински е научил отнякъде, че Соболев носи у себе си много голяма сума, а свитата изобщо не знае. В нощта на четвъртък срещу петък са му докладвали за скоропостижната кончина на генерала в гостоприемница „Англия“ — вероятно агенти, които негласно са следили Соболев, и… Както знаем, надворният съветник беше алчен и не подбираше средствата. Съблазнил се е да присвои невероятния трофей и е пратил касоразбивача Миша Малкия да открадне чантата от сейфа. Но аферата, предприета от Хуртински, е била разкрита от капитан Певцов, който най-вероятно е бил изпроводен да наблюдава наблюдаващия — в нашето ведомство това често се прилага. Певцов изземва чантата, явява се при Хуртински и го обвинява в двуличие и грабеж. Веднага след напускането на капитана надворният съветник си дава сметка, че песента му е изпята, пише бележката, с която се покайва, и се обесва… Това е единственото обяснение, което ми хрумва…

— Звучи правдоподобно — призна Долгорукой. — Какви действия предлагате?

— Незабавно да пратим запитване в Петербург относно личността и пълномощията на капитан Певцов. А ние с Ераст Петрович засега ще се заемем да прегледаме книжата на самоубиеца. Аз ще взема бумагите от сейфа, а господин Фандорин ще проучи бележника на Хуртински.

Колежкият асесор неволно се подсмихна: много хитро дели плячката генералът за едного целият сейф, за другиго бележникът за делови записки, изложен открито върху писалището на покойния.

Долгорукой почука с пръсти по бюрото и с привично движение нагласи леко накривилата се перука.

— Тоест, Евгений Осипович, изводите ви се свеждат до следното: Соболев не е убит, а е умрял от естествена смърт; Хуртински е жертва на прекомерното си користолюбие; Певцов е човек от Петербург. Съгласен ли сте с тези заключения, Ераст Петрович?

Фандорин кратко отговори:

— Не.

— Любопитно — оживи се губернаторът. — Дайте да чуем какви ги тъкмите вие: „това първо“, „това второ“, „това трето“.

— На услугите ви, ваше сиятелство… — Младият мъж помълча — сигурно за по-впечатляващо — и решително заговори: — Генерал Соболев е участвал в някакво секретно начинание, за което още нищо не знаем. Д-доказателства? — тайно от всички е събрал огромна сума пари. Това първо. В хотелския сейф е имало поверителни документи, които свитата на генерала е укрила от властите. Това второ. Самият факт, че негласно е бил наблюдаван — а мисля, че Евгений Осипович е прав и Соболев е бил следен, — това трето. — Мислено добави: „Казаното от госпожица Головина — това четвърто“, но не искаше да намесва в разследването минската учителка. — Още не съм готов с изводите, но ще си позволя п-предположения. Соболев е убит. По някакъв хитър начин, имитиращ естествена смърт. Хуртински е жертва на алчността си, сбъркал се е от чувство за безнаказаност. В това също съм съгласен с Евгений Осипович. А истинският престъпник, основната задкулисна пружина е онзи, когото знаем като „капитан Певцов“. От тази личност до смърт се е ужасил Хуртински — хитрец и разбойник от к-класа. У тази личност е чантата. „Певцов“ всичко знае и е вездесъщ. Такива свръхестествени способности много ме смущават. Блондина със светли очи, който два пъти се появява с жандармерийския мундир — него трябва да открием на всяка цена.

Полицейският началник уморено разтърка клепачи:

— Не е изключено Ераст Петрович да е прав, аз да бъркам. В дедукцията господин колежкият асесор е много по-добър от мен.

Князът с пъшкане стана от писалището, отиде до прозореца и пет минути гледа файтоните, запълнили „Тверской“ като река.

Обърна се и с необичайно делови глас каза:

— Ще докладвам горе. Спешно, с шифрована депеша. Щом получа отговор, ще ви повикам. Трябва да мога веднага да ви намеря. Евгений Осипович, къде ще бъдете?

— В кабинета си тук. Ще прегледам бумагите на Хуртински.

— Аз ще съм в „Дюсо“ — докладва Фандорин. — Честно казано, капнал съм от умора. Две денонощия п-почти не съм спал.

— Вървете, драги, поспете час-два. Ще пратя да ви вземат.

Всъщност Ераст Петрович не възнамеряваше да си ляга, но искаше да се освежи с ледена вана, после и един масаж ще му дойде добре. А за спане — какво ти спане, когато стават такива чудеса. До сън ли му е?

Фандорин отвори вратата на стаята и отскочи назад — право в краката му падна Маса и почти удряйки бинтованата си глава в пода, занарежда:

— Господарю, няма прошка за мен, няма прошка. Не предпазих вашия онши, не опазих важната кожена чанта. Но с това прегрешенията ми не свършиха. Заради непоносимия позор исках да се самоубия и си позволих да се възползвам от вашия меч, но той се счупи и сега ми тежи още едно тежко престъпление.

На масата лежеше счупена на две парадната шпагичка.

Ераст Петрович седна на пода до страдалеца. Леко го погали по главата — дори през кухненската кърпа се усещаше огромната цицина.

— Маса, не си виновен за нищо. Грушин-сенсей го погубих аз и никога няма да си го простя. И за чантата не си виновен. Не си проявил нито страх, нито малодушие. Просто тук животът е друг и правилата са други, още не си им свикнал. А шпагата е боклук, тенеке, с нея не можеш да се заколиш. Ще купим друга, струва само петдесет рубли. Не е ф-фамилен меч.

Маса вдигна глава, по изтерзаното му лице се стичаха сълзи.

— Но аз настоявам, господарю. За мен е невъзможно да живея, след като така ужасно измамих очакванията ви. Заслужавам наказание.

— Добре — въздъхна Фандорин. — Ще научиш наизуст още десет страници от речника.

— Не, двайсет!

— Добре, обаче не в момента, а като ти мине главата. Сега по-добре ми приготви ледена вана.

Маса се втурна с празната кофа, а Ераст Петрович седна до масата и отвори бележника на Хуртински. Всъщност не беше бележник, а английски schedule-book, записник-календар с отделна страница за всеки ден от годината. Удобно измислено, Ераст Петрович и друг път ги беше виждал. Взе да прелиства, но не очакваше да намери нещо съществено. Всичко важно и секретно надворният съветник, естествено, е съхранявал в сейфа, а в календара бяха записани само разни паметни бележки — насрочените делови срещи, аудиенции, посещения. Много от имената бяха означени с една или две букви. Ще трябва да провери всичко това. На 4 July, Tuesday (тоест на 22 юни, вторник) окото му се задържа на някакво продълговато мастилено петно. Дотук в бележника нямаше никакви петна и дори задрасквания — явно Хуртински е бил изключителен чистофайник. И формата му чудновата — все едно мастилото не е капнало от перодръжката, а е размазано нарочно. Фандорин вдигна страницата към светлината. Не, нищо не се вижда. Прокара леко пръст. Май нещо е било написано. Покойният е ползвал стоманено перо, натискът е силен. Но не успяваше да го разчете.

Маса донесе кофа вода, затропа в банята, чу се шуртене на вода.

Ераст Петрович взе куфарчето с инструментите, намери нужното приспособление. Обърна страницата с петното, от задната страна наложи тънко листче оризова хартия и няколко пъти мина отгоре му с каучуково валяче. Листчетата не бяха обикновени, а напоени със специален разтвор, който реагираше и на най-леките следи. С тръпни от очакване пръсти вдигна листчето. На матовия фон се беше очертал слаб, но отчетлив контур: Метропол №19 Клонов.

Записано на 22 юни. Какво имаме тогава? Командващият 4-ти корпус генерал Соболев е завършил маневрите и е подал рапорт за отпуск. Така, а в хотел „Метропол“, в 19-а стая, се е намирал някакъв господин Клонов. Каква връзка може да има между тези два факта? Вероятно никаква. Но защо Хуртински е замазал името и местонахождението му? Много интересно.

Ераст Петрович се съблече и влезе в ледената вана, която за миг го накара да забрави всички грижи и да напрегне цялата си душевна и физическа енергия. Гмурна се под водата и преброи до сто и двайсет, а когато подаде глава навън и отвори очи, ахна и пламна от неудобство: на вратата на банята беше застинала графиня Мирабо, морганатичната съпруга на негово височество Евгений Максимилианович, граф Лихтенбургски, и тя поруменяла.

— Моля да ме извините, мосю Фандорин — смотолеви на френски графинята. — Вашият слуга ме пусна в стаята и ми посочи тази врата. Предположих, че тук е кабинетът ви.

Възпитанието инстинктивно го подтикна да скочи прав в присъствието на дама, но в същия миг той още по-панически се бухна обратно във водата. А графинята още по-изчервена отстъпи назад.

— Маса! — гневно изрева Фандорин. — Маса!!!

Мръсникът палач се появи с хавлията в ръце, поклони се:

— Какво ще желаете, господарю?

— Ще ти дам едно желание! — изпадна вече в необуздана ярост Ераст Петрович. — Този път аз ще те принудя да си изкормиш червата! И не с тенеке, а с клечка за ориз! Не ти ли го набих в главата, безмозъчен борсук, че в Европа банята е интимно място! Заради теб изпаднах в неудобно положение, а дамата умря от срам! — и викна на руски: — Моля да ме извините! Заповядайте, графиньо, сега идвам! — и пак на японски: — Дай ми риза, панталон, сюртук, гнусен плазмодий!

Той се появи в гостната облечен и безукорно сресан на път, но все още изчервен. Не можеше да си представи как ще погледне графинята в очите след случилото се скандално произшествие. Ала графинята за разлика от него вече беше дошла на себе си и съвсем спокойно и с любопитство разглеждаше окачените по стените японски гравюри. Погледна сконфузения чиновник и в сините й соболевски очи светна усмивка, но лицето й веднага доби сериозен вид.

— Господин Фандорин, осмелих се да дойда при вас, защото сте стар другар на Мишел и разследвате обстоятелствата около смъртта му. Мъжът ми замина снощи с великия княз по някакви спешни дела. А аз ще закарам тялото на брат ми да го погребем в имението. — Зинаида Дмитриевна млъкна, сякаш се поколеба дали да продължи. После, решително, все едно се хвърляше с главата надолу, изговори: — Мъжът ми замина без багаж. И в една от дрехите му, оставени тук, прислугата намери това нещо. Йожен е толкова разсеян човек!

Графинята му подаде сгъната хартийка и Фандорин забеляза, че в ръката й остана още една. На бланка на 4-ти армейски корпус с едрия почерк на Соболев беше написано на френски: Йожен, ще те чакам в Москва на 25-и сутринта за последно уговаряне по известния ти въпрос. Часът удари. Ще отседна в „Дюсо“. Прегръщам те крепко. Твой Мишел.

Ераст Петрович я погледна въпросително в очакване на разяснения.

— Много странно — кой знае защо, прошепна тя. — Йожен не ми каза, че в Москва трябва да се види с Мишел. Изобщо не знаех, че брат ми е тук. Той само ми обясни, че имаме да направим някакви посещения тук, а после се връщаме в Петербург.

— Наистина странно — потвърди Фандорин, който по щемпела видя, че депешата е била изпратена по куриер от Минск още на 16-и. — Но защо не попитате негово височество?

Графинята прехапа устна и подаде другото листче.

— Защото е скрил от мен това.

— Какво е то?

— Бележка от Мишел за мен. Очевидно е дошла с депешата. Но Йожен не ми я е дал, не знам по каква причина.

Ераст Петрович взе листчето. Личеше, че е писано набързо в последната минута:

„Мила Зизи, непременно ела в Москва с Йожен. Много е важно. Сега не мога нищо да ти обясня, но има вероятност [половин ред е зачертан] дълго време да не се видим.“

Фандорин отиде до прозореца и долепи бележката до стъклото, за да разчете задрасканото.

— Няма нужда, прочетох го вече — обади се зад гърба му Зинаида Дмитриевна, гласът й трепна: — Пише: „тази среща да е последна“.

Колежкият асесор разроши току-що сресаната си мокра коса. Значи Соболев е знаел, че го заплашва опасност? И херцогът е знаел? Я виж ти…

Обърна се към графинята:

— Сега не мога нищо да ви кажа, мадам, но ви обещавам всичко да изясня — и като срещна объркания й поглед, додаде: — По най-д-деликатния начин, разбира се.

 

 

Щом графинята си тръгна, Ераст Петрович седна до масата и за съсредоточаване се вглъби в калиграфско упражнение — взе да изписва йероглифа „спокойствие“. Но още на третия лист, когато беше много далече от съвършенството, на вратата се почука — рязко и властно.

Маса плахо погледна господаря, унесен в свещенодействието си, отиде на пръсти до вратата и отвори.

Там стоеше Екатерина Александровна Головина, златокосата възлюбена на покойния Ахил. Тя пламтеше от гняв и така изглеждаше дори още по-прекрасна.

— Вие изчезнахте! — викна вместо поздрав. — Аз чакам, обезумяла от неизвестността. Какво изяснихте, Фандорин? Съобщих ви толкова важни сведения, а вие сте седнали тук да си рисувате! Искам обяснение!

— Госпожо! — рязко я прекъсна колежкият асесор. — Аз ви искам обяснение. Седнете, ако обичате — хвана за ръката неочакваната гостенка, отведе я до фотьойла и я накара да седне. За себе си придърпа стол. — Не ми съобщихте всичко, което сте знаели. Какво е смятал да направи Соболев? Защо се е опасявал за живота си? Какво т-толкова опасно го е чакало по време на пътуването? Защо са му трябвали толкова пари? Защо е изобщо тази тайнственост? И за какво сте се скарали в крайна сметка? Заради недомлъвките ви, Екатерина Александровна, неправилно прецених ситуацията, което д-доведе до гибелта на един много добър човек. И на няколко лоши, които обаче също душа носят.

Головина сведе глава. Нежното и лице отрази цяла гама силни чувства, които очевидно се бореха помежду си. За начало призна:

— Да, излъгах ви, че не съм знаела какво го беше въодушевило. Той смяташе, че Русия загива, и искаше да я спаси. Напоследък все това говореше — за Цариград, за немската заплаха, за велика Русия… а преди месец по време на последната ни среща изведнъж спомена за Бонапарт и ми предложи да бъда неговата Жозефина… изпаднах в ужас. Винаги сме имали разлика във възгледите. Той вярваше в историческата мисия на славянството и че Русия трябва да върви по свой особен път, аз пък мислех, че на Русия не й трябват Дарданелите, а просвета и конституция — гласът и изневери и тя ядно замахна с юмруче, като че си помагаше да прескочи трудното място. — Щом чух за Жозефина, се уплаших. Ужасих се, че Мишел като безстрашна нощна пеперуда ще изгори в жаркия огън на честолюбието си… а още повече се ужасих, че може да постигне мечтата си. Би могъл. Той беше толкова целеустремен, силен, несломим… Беше. Какъв ли щеше да стане, ако добиеше възможност да диктува съдбините на милиони? Не смея да си помисля. Той вече нямаше да е Мишел, а някакъв съвсем друг човек.

— И вие го издадохте? — директно попита Ераст Петрович.

Головина се стресна:

— Как можахте да си го помислите? Не, просто казах: или аз, или твоето начинание. Знаех отговора… — яростно обърса сълзите си. — Но и през ум не ми минаваше, че всичко ще приключи с такъв гаден и пошъл фарс. Бъдещият Бонапарт убит за пари… Казано е в Библията: „дойде ли гордост, ще дойде и посрама^[2]“. — Тя махна с ръка, сякаш да каже: край, не мога, и се разрида, вече не издържаше.

Фандорин я изчака да се поуспокои и полугласно каза:

— Май цялата работа не опира с-само до парите.

— А до кое? — изхлипа Екатерина Александровна. — Все пак го убиха, нали? Не знам защо, но вярвам, че ще стигнете до същината. Закълнете се, че ще ми кажете цялата истина за смъртта му.

Ераст Петрович се извърна сконфузен и си помисли, че жените са много по на висота от мъжете — по-предани, по-искрени, по-устремни. Ако наистина обичат, разбира се.

— Да-да, непременно — измърмори той, отсега твърдо убеден, че никога за нищо на света няма да й разкаже цялата истина за смъртта на любимия й.

В този момент се наложи да прекъснат разговора, защото пристигна да го вземе пратеник на генерал-губернатора.

— Какво ще кажете за съдържанието на сейфа, ваше превъзходителство? — попита колежкият асесор. — Открихте ли нещо интересно?

— Много неща — с доволен вид отговори полицейският началник. — Картинката на безчестните дела на покойния доста се проясни. Ще трябва още да поумуваме над разшифровката на паричните му записки. От много цветчета е сбирала нектар нашата пчеличка, не само от Миша Малкия. А при вас?

— Да, намира се — скромно отвърна Фандорин. Разговаряха в кабинета на генерал-губернатора. Самият Долгорукой обаче отсъстваше — според секретаря негово сиятелство си довършвал обеда.

Най-накрая Владимир Андреевич се появи. Влезе със загадъчен и многозначителен вид, седна и официално се прокашля.

— Господа, по телеграфа пристигна отговор от Петербург на официалния ми рапорт. Както виждате, сметнали са случая за толкова важен, че са се задействали без обичайното протакане. В дадения момент аз съм само препредаващото звено. Ето какво ми пише граф Толстов: „Любезни господине Владимир Андреевич, в отговор на Вашата депеша довеждам до знанието Ви, че капитан Певцов наистина е на служба към шефа на Жандармерийския корпус и понастоящем се намира в Москва с нарочно предписание. По-специално му е възложено тайно да изземе чантата, в която би могло да се съхраняват документи от държавно значение. Постановява се разследването по случая с кончината на генерал-адютант М. Д. Соболев да се смята за приключена, за което ще бъде изпратено съответното нареждане и на Евгений Осипович. Чиновникът за специални поръчения Фандорин поради проявено самоволие — привличане към секретното разследване на частно лице, довело до смъртта на горепосоченото лице — по Височайше указание следва да бъде отстранен от длъжност и поставен под домашен арест до второ нареждане. Министър на вътрешните работи Д. А. Толстов.“ — Князът безпомощно вдигна ръце и рече на потресения Фандорин: — Такова ми ти нещо се получава, драги. Началството най-добре си знае.

Ераст Петрович пребледня и бавно стана от мястото си. Не, не строгото, но всъщност справедливо наказание на монарха вледени сърцето му. Най-ужасното беше, че с гръм и трясък се беше провалила версията му, предложена с такъв апломб. Да вземе тайния правителствен агент за главен злодей! Каква позорна грешка!

— Ще си похортуваме тук с Евгений Осипович, а вие, ще прощавате, най-добре си вървете в хотела и си починете — съчувствено каза Долгорукой. — И не увесвайте нос. Вие ми допаднахте и аз ще се застъпя за вас пред Петербург.

Колежкият асесор съсипан се помъкна към изхода. Вече беше на вратата, когато се чу гласът на Караченцев.

— Та какво открихте в онзи бележник? — попита генералът и незабелязано му смигна: не унивай.

Ераст Петрович помълча, после каза:

— Нищо интересно, ваше п-превъзходителство.

В хотела той от вратата съобщи:

— Опозорен съм, Маса, и съм под арест. Заради мен загина Грушин. Това първо. Изчерпаха ми се идеите. Това второ. Животът свърши. Това трето.

Стигна до леглото, стовари се, без да се съблича, и моментално заспа.