Борис Акунин
Смъртта на Ахил (20)

4.

Хасан и Ахимас се изкачиха пеша до къщата на кръстения — оставиха конете в горичката при рова, та чаткането на копита да не вдигне на крак стражата. В долината долу едва мержелееха светлинки — Семигорск вече спеше. По черно-зеленото небе леко се плъзгаха прозрачни облаци и нощта ту просветляваше, ту притъмняваше.

Ахимас беше подготвил плана. Евгения ще отвори градинската порта при условеното почукване. Те ще се шмугнат в двора, ще обезвредят двамата часови и ще слязат в подземието. Евгения ще им отвори бронираната врата, защото Медведев й е показвал как става, а цифровата комбинация си записва на листче и го крие зад иконата в спалнята си. Страх го е да не забрави шифъра, че тогава ще трябва да се кърти целият каменен под — по друг начин не може да се влезе в желязната стая. Няма да вземат всичко, а само колкото могат да носят. Ахимас ще отведе Евгения с тях.

Когато се уговаряха, тя изведнъж го погледна в очите и попита: „Нали няма да ме излъжеш, Лия?“

Той не знаеше как да постъпи с нея. Вуйчо му отказа съвет. „Като му дойде времето, сърцето ще ти подскаже“ — тъй рече Хасан. Но взе три коня — един за себе си, един за Ахимас и един за плячката. Племенникът го гледаше мълчаливо как изкарва от яхъра само рижия, врания и дорестия, но нищо не каза.

Докато се движеха безшумно покрай бялата стена, Ахимас си мислеше: как така — сърцето ще му подскаже? Засега сърцето му мълчеше.

Градинската порта със смазани панти се отвори веднага. Пред тях се изправи Евгения с калпак и ямурлук. Готова за път.

— Върви отзад, жено — прошепна Хасан и тя се дръпна да им стори път.

Медведев имаше шестима стражи. Те пазеха по двама и се сменяха на всеки четири часа.

Ахимас се скри зад едно ябълково дърво и загледа какво става в двора. Единият часови дремеше, без да изпуска пушката, седнал до вратата. Другият крачеше отмерено от портата до къщата и обратно: трийсет крачки натам, трийсет обратно.

Трябваше, разбира се, да ги убият — когато в разговора с Евгения даде дума, че само ще ги замае и ще ги върже, той знаеше, че няма начин да спази обещанието.

Ахимас изчака будният запасняк да спре и да си разпали лулата, безшумно се метна към него и го удари с кастет над ухото. Кастетът няма равен като оръжие, когато убийството трябва да е мълниеносно. По-добър е от ножа, защото него трябва да измъкнеш от раната, а това е секунда в повече.

Войникът не гъкна, а и Ахимас подхвана падащото тяло, но вторият часовой, нащрек и в съня, трепна от изпращяването на костта и се обърна.

Тогава Ахимас отблъсна трупа и с три грамадни скока се намери до портите. Онзи зина, но тъмната уста остана няма — от удара в слепоочието главата му се килна назад и с тъп звук изпука в яките дъбови дъски.

Ахимас изтегли първия в тъмното, а втория нагласи пак да дреме.

Махна с ръка и в огрения от луната двор се промъкнаха Хасан и Евгения. Жената мълчаливо погледна седящия труп и обхвана с ръце раменете си. Зъбите й тракаха. Сега, на лунната светлина, Ахимас видя, че под ямурлука е в черкезка с патрондаши на гърдите и е затъкнала кинжал на кръста.

— Върви, жено, отвори желязната стая — побутна я Хасан.

Спуснаха се по стъпалата. Евгения отвори вратата с ключ. Долу, в квадратното помещение с едната стена изцяло стоманена, Евгения запали газената лампа. Хвана колелото на бронираната врата и взе да го върти ту на едната, ту на другата страна, като поглеждаше в листчето. Хасан я гледаше с любопитство и клатеше глава. Нещо прещрака, Евгения дръпна вратата към себе си, но стоманата се оказа твърде тежка за нея.

Хасан я измести, изпъшка и вратата отначало едва-едва, а после все по-лесно се заотваря навън.

Ахимас взе лампата и влезе. Стаята беше по-малка, отколкото си я беше представял — десетина крачки широка, петнайсетина дълбока. Вътре имаше сандъци, торбички и канцеларски папки.

Хасан отвори един от сандъците и веднага го затвори — беше пълен със сребърни кюлчета. Те са тежки, не можеш да отнесеш кой знае колко. Затова пък в торбичките звъннаха жълтици и вуйчото одобрително примлясна. Отначало ги пъхаше в пазвата си, после взе да ги събира в ямурлука.

Племенникът се заинтересува повече от папките. В тях откри акции и облигации. Заизважда измежду тях по-разпространените и с по-висок номинал. Акциите на Ротшилд, Круп и Хлудовите фабрики^[1] струваха повече от злато, но Хасан беше човек от старата гвардия и никога нямаше да го повярва.

Той с пръхтене нарами тежката бохча и жално се огледа — имаше още много торбички — въздъхна и тръгна към вратата. Ахимас прибра дебел куп ценни книжа. Евгения не взе нищо.

Когато вуйчото се заизкачва по стъпалата към двора, внезапно се чуха гърмежи. Хасан се катурна назад и се преметна по стълбите с главата надолу. Лицето му беше точно като на човек, застигнат от внезапна смърт. От развързалия се ямурлук, звънливи и лъскави, се посипаха жълтиците.

Ахимас клекна, излази по стъпалата на четири крака, с дългоцевен американски револвер колт в ръка, и предпазливо надникна навън.

В двора нямаше никого. Враговете явно бяха на верандата и отдолу не можеше да ги види. Но и Ахимас сигурно оставаше невидим, защото стълбата тънеше в мрак.

— Един от вас е убит! — чу се гласът на Лазар Медведев. — Кой, Хасан или Ахимас?

Младият мъж се прицели по посока на гласа, но не стреля — обичаше да е сигурен.

— Хасан беше, Хасан — уверено викна покръстеният. — Вие, господин Велде, сте с по-стройна фигура. Хайде излизайте! Нямате друг изход. Известно ли ви е какво е електрика? Щом се отвори вратата на хранилището, в спалнята си чувам сигнал. Тук сме четирима — аз и трима мои ратници. А четвъртия го пратих за пристава. Излизайте, не ми губете времето. Късно е.

И стреляха пак — явно за сплашване. Куршумите забарабаниха по каменните стени.

Евгения пошепна отзад:

— Аз ще изляза. Тъмно е, с ямурлука съм, няма да разберат. Ще помислят, че си ти. Ще се покажат от укритието си и ти ще ги застреляш.

Ахимас обмисли предложението й. Сега можеше да вземе Евгения със себе си — единият кон се беше освободил. Жалко само, че няма как да стигнат до горичката.

— Не — каза той. — Прекалено ги е страх от мен и веднага ще стрелят.

— Няма — възрази Евгения. — Ще си вдигна високо ръцете.

Леко прекрачи залегналия Ахимас и излезе в двора, разперила ръце встрани, сякаш пазеше равновесие. Направи няколко крачки — и думнаха гърмежи.

Евгения полетя назад. От тъмния ходник се спуснаха четири сенки, предпазливо доближиха проснатото тяло. „Прав бях — си каза Ахимас, — веднага стреляха.“ И уби и четиримата.

През следващите години рядко си спомняше за Евгения. Само ако нещо случайно го подсетеше.

Или насън.