Борис Акунин
Смъртта на Ахил (30)

6.

За да не рискува и да не губи време, Ахимас не уви букетчето в стотачка, а го втъкна в пръстен с изумруд, купен през деня на Кузнецки. Жената може да откаже пари, но скъпо мъничко бижу — никога.

Идеята, разбира се, има успех. Ванда с любопитство разгледа подаръка, а после с интерес потърси с очи дарителя. Ахимас леко се поклони. Днес беше с английски смокинг и бяла вратовръзка с брилянтена игла. На вид или британски лорд, или модерен предприемач — новата космополитна порода, която вече даваше тон в Европата и Русия.

Днес го нямаше снощния безцеремонен блондин, за който Ахимас получи изчерпателни (и много интересни) сведения.

Ванда си допя песента, седна срещу него, погледна го и ненадейно каза:

— Какви прозрачни очи. Като ручей.

От думите й сърцето му за миг, кой знае защо, се сви. Парна го някакъв смътен, чезнещ спомен от рода на ония, които французите наричат deja vu. Той леко се намръщи. Какви глупости, Ахимас Велде няма да се хване на женски хитрини.

— Николай Николаевич Клонов, търговец от първа гилдия, председател на Рязанското търговско дружество — представи се той.

— Търговец ли? — учуди се зеленооката. — Не ми приличате. По-скоро на моряк. Или разбойник.

Тя дрезгаво се засмя и Ахимас пак се смути: никой никога не беше му казвал, че прилича на разбойник. Видът му трябваше да е обикновен и благопристоен — професионално задължение.

А певачката продължаваше да го изумява.

— И не говорите като рязанец — присмехулно вметна тя. — Да не сте чужденец?

В изговора му наистина май имаше съвсем слаб, почти незабележим акцент — лека неруска металичност още от детските му години, но за да я долови човек, трябваше да има абсолютно безпогрешен слух. Толкова по-странно беше да го чуе от немкиня.

— Дълго съм живял в Цюрих — каза той. — Там имаме представителство на компанията. Руски лен и басма.

— И какво искате от мен, швейцарско-рязански господин търговец? — продължи невъзмутимо жената. — Да направим сделка? Познах ли?

Ахимас се успокои — певицата просто кокетираше.

— Точно така — отговори той спокойно и уверено, както винаги говореше с жени от този тип. — Имам делово конфиденциално предложение към вас.

Тя се разсмя, белите й равни зъбки блеснаха.

— Конфиденциално ли? Колко прекрасно се изразявате, мосю Клонов. Обикновено именно конфиденциални предложения ми се правят.

Това му изплува веднага — същото и с подобни думи беше отговорил преди седмица на „барон Фон Щайниц“. Неволно се усмихна, но веднага заговори все така строго:

— Не е което мислите, госпожице. Рязанското търговско дружество, на което имам честта да съм председател, ми възложи да направим много скъпоценен и необичаен подарък на един наш земляк, човек много именит и достоен. Мога да избера подарък по свое усмотрение, но нашият земляк непременно трябва да остане доволен. В Рязан много обичаме и почитаме този човек. Бихме желали да го дарим деликатно, без самоизтъкване. Дори анонимно. Той няма и да разбере, че парите са събрани с подписка сред търговците в родния му Рязан. Дълго мислих с какво да изненадаме щастливеца, комуто съдбата е подарила абсолютно всичко. Но щом ви видях, ми просветна, че най-големият дар ще е жена като вас.

Колкото и да е странно, тя поруменя.

— Как смеете! — от очите й пръснаха искри. — Аз не съм вещ, за да ме подарявате!

— Не вас, мадмоазел, а само време с вас и професионалната ви изкусност — сурово рече Ахимас. — Или са ме заблудили и не продавате времето и изкуството си?

Тя го погледна с омраза.

— Вие знаете ли, търговецо от първа гилдия, че една дума да кажа — и ще ви изхвърлят оттук?

Той се усмихна само с устни.

— Досега никой от никъде не ме е изхвърлял, госпожо. Уверявам ви, това е абсолютно изключено — приведе се напред и взрян право в бясно искрящите й очи, каза: — Няма куртизанка наполовина, госпожице. Най-добре честни делови отношения — работа срещу пари. Или практикувате занаята си само за удоволствие?

Искрите угаснаха, широката чувствена уста се изви в крива усмивка.

— Как не, удоволствие… Поръчайте ми шампанско. Само шампанско пия, няма как, заради „занаята“ — иначе ще се пропия. Днес повече няма да пея. — Ванда направи знак на сервитьора и той, явно запознат с навиците й, донесе бутилка „клико“. — Прав сте, господин философ. Продажност наполовина е просто самозалъгване.

Изпи чашата до дъно, но не му позволи да й налее пак. Всичко вървеше благополучно и Ахимас се тревожеше само от едно — като избраник на Ванда всичко живо го зяпаше. Нищо, ще си тръгне сам, те ще го сметнат за поредния несретник и веднага ще го забравят.

— Никой не си позволява да ми говори така. — От шампанското гласът й не се разведри, а стана тъжен. — Повечето ми се подмилкват. Отначало. После ми говорят на „ти“ и настояват да им стана държанка. Знаете ли какво искам аз?

— Знам. Пари. Свободата, която те дават — разсеяно отговори той, в ума му се въртяха вече по-нататъшните стъпки.

Тя го погледна слисана:

— Откъде знаете?

— Същият съм. Колко пари ви трябват, за да се почувствате най-после свободна?

Ванда въздъхва:

— Сто хиляди. Отдавна съм ги изчислила, още като бях наивница и се изхранвах с уроци по музика. Както и да е… Това не е интересно. Дълго живях в бедност, почти мизерствах. До двайсетгодишна възраст. После си казах: край. Ще стана богата и свободна. Оттогава минаха три години.

— И станахте ли?

— Още толкова — и ще стана.

— Значи имате вече петдесет хиляди? — подсмихна се Ахимас. Певицата определено му харесваше.

— Имам — изсмя се и тя, но вече не с горчивина и мъка, а игриво, както пееше парижките си шансонетки.

Това също му хареса — че не изпада в самосъжаления.

— Мога да ви спестя поне половин година от каторгата — рече той и подхвана скаридата със сребърната виличка. — Дружеството събра за подаръка десет хиляди. — По израза й разбра, че тя не е в настроение да разсъждава хладнокръвно и сега ще го прати по дяволите с десетте му хиляди, затова побърза да добави: — Не се отказвайте, ще съжалявате. Освен това не знаете за кого става дума. О, мадмоазел Ванда, той е велик човек, такъв човек, че за една нощ с него много дами, и то високопоставени, дори биха платили.

И млъкна, знаеше, че сега ще се хване. Не се е родила още жена на този свят, у която гордостта да надвие любопитството.

Ванда сърдито го изгледа, после не издържа и прихна:

— Казвайте, Змей рязански, не ме тормозете.

— Лично генерал Соболев, безподобният Ахил и рязански помешчик — с важен вид произнесе Ахимас. — Него ви предлагам, а не някой търгаш с шкембе до коленете. После в свободния живот може и мемоари да напишете. Десет хиляди плюс Ахил — мисля, че не е зле.

По лицето й видя, че се колебае.

— И още нещо ще ви предложа — произнесе съвсем тихо, дори пошепна Ахимас. — Мога веднъж завинаги да ви отърва от компанията на хер Кнабе. Стига да пожелаете, разбира се.

Ванда потръпна. Уплашено попита:

— Кой си ти, Николай Клонов? Не си търговец, нали?

— Търговец съм, търговец — той щракна с пръсти за сметката. Лен, басма, док. Колкото до моята осведоменост, не се учудвайте. Дружеството ми е възложило тази отговорна работа, а аз обичам всичко да изпипвам.

— Значи затова така ме зяпаше, когато снощи седях тук с Кнабе?

Наблюдателна е, рече си Ахимас, без да се задълбочава засега това добре ли е или зле. И че беше минала на „ти“, също трябваше да се обмисли. Кое ще е по-удачно: близост или дистанция?

— Как можеш да ме отървеш? — живо попита Ванда. — Ти даже не знаеш кой е… — и сякаш се усети, смени тона:

— Защо пък мислиш, че искам да се отърва от него?

— Ваша работа, мадмоазел — сви рамене Ахимас — май дистанцията в случая ще е по-ефективна. — Е, съгласна ли сте?

— Съгласна — въздъхна тя. — Нещо ми подсказва, че все едно няма да ме оставиш на мира.

Ахимас кимна:

— Вие сте много умна жена. Утре не идвайте тук. Привечер около пет си бъдете у вас. Ще мина да ви взема от „Англия“ и за всичко ще се разберем. Гледайте да сте сама.

— Ще бъда сама. — Тя го погледна някак странно и той не можа да си обясни какво означава този поглед.

— Коля, да не ме излъжеш? — внезапно каза тя. Не толкова думите, а интонацията, с която ги произнесе, изведнъж му се стори болезнено позната.

И той си спомни — наистина deja vu. Вече се беше случвало.

Същото му каза някога Евгения — преди двайсет години, когато щяха да ограбят желязната стая. И за прозрачните очи — пак тя, малката Женя от скировското сиропиталище.

Ахимас разкопча колосаната си яка — задушаваше го.

С безчувствен глас каза:

— Имате честната ми дума на търговец. И така, мадмоазел, до утре.