Борис Акунин
Смъртта на Ахил (8)

Глава осма

В която се случва ужасно нещастие

— Какво врещиш като заклана, Настася? — сопна се Ксаверий Феофилактович и надникна в преддверието.

Готвачката беше глупава жена, цапната в устата и непочтителна към стопанина. Грушин я търпеше само по навик, а и защото проклетницата му правеше изключителни пирожки с ревен и дробчета. Но сприхавото й гласище, което тя изобщо не щадеше във вечните кавги с комшийската Палашка, с кварталния стражар Силич, с просяците, често стряскаше Ксаверий Феофилактович, вглъбен в „Бюлетин на московската полиция“, отдаден на философски размишления или дори потънал в сладка следобедна дрямка.

И сега така се беше разкрещяла тая жена, че го измъкна от поспаливата отпуснатост. Жалко, тъкмо сънуваше, че изобщо не е пенсиониран пристав, а поникнала зелка. Главата му стърчи от пръстта, а до него кацнал гарван, кълве го по лявото слепоочие, но изобщо не го боли, напротив, много му е спокойно и приятно. За никъде не бърза, за нищо не се тревожи. Благодат. Но после гарванът взе да безчинства — закълва го болезнено, жестоко, с трясък, а и се разграчи с всичка сила — и Грушин се събуди с главоболие от олелията на Настася.

— На кука да се превиеш, мискинино! — въпиеше готвачката оттатък. — А ти, поганецо, какво ми жмиш? Искаш да те шляпна с парцала по суратя мазен?

Ксаверий Феофилактович се заслуша в тези филипики и му стана интересно. Кой се е превил? Какъв поганец? С пъшкане се надигна и тръгна да обуздава страстите.

Смисълът на загадъчните й думи му се проясни веднага щом погледна навън. Ами да, пак просяци. Тия дрипльовци от сутрин до вечер само обикалят жалостивите замоскворецки къщурки. Единият — дърт гърбушко, свит доземи, се подпрял на две тояжки. Другият — мърляв киргизец с лекьосан халат и съдрана шапка. Божке, куцо и сакато все към Москва приижда.

— Стига, Настася, ще оглушея от теб — подвикна й той. — Дай им по копейка и да си вървят.

— Ама те за вас питат — обърна се гневно готвачката. — Ей този — посочи с пръст гърбавия — ми вика: събуди го стопанина, че ми требе. Ще ти дам аз едно „събуди го“. Гледай го ти! Не оставят човека на мира.

Ксаверий Феофилактович се взря по-внимателно в просяците. Стоп! Киргизецът нещо познат му се вижда. И не е никакъв киргизец.

Приставът се хвана за сърцето:

— Да не е станало нещо с Ераст Петрович? Къде е той?

Тоя пък бъкел не разбира.

— Фандорин ли те праща, старче? — приведе се към гърбавия. — Какво се е случило?

Инвалидът се изправи и щръкна половин глава над детектива в оставка.

— Е щом и вие не ме п-познахте, Ксаверий Феофилактович, значи маскарада си го бива — рече той с гласа на Ераст Петрович.

Грушин се захласна от възхищение:

— Как да ви позная? Хитро, хитро. Да не беше слугата ви, изобщо нямаше да се досетя. Само че не е ли много уморително все така превит да ходите?

— Няма нищо — махна с ръка Фандорин. — Преодоляването на трудностите е една от насладите на живота.

— По този въпрос съм готов да ви оборя — каза Грушин и поведе гостите в къщата, — не сега де, някой друг път, като седнем край самовара. А сега, доколкото разбирам, сте тръгнали с някаква специална цел?

— Да, искам да ида в Хитровка, ще търся някаква пивница с романтичното име „Каторгата“. Казаха ми, че на Миша Малкия там му е нещо като щаб.

— Кой ви го каза?

— Пьотър Пармьонович Хуртински, началник на секретното отделение в канцеларията на генерал-губернатора.

Ксаверий Феофилактович сви рамене:

— А, този много нещо знае. Има уши и очи навсякъде. Значи отивате в „Каторгата“?

— Да. Разкажете ми каква е тази кръчма, какви са им порядките и главно как да стигнем дотам — помоли Фандорин.

— Седнете, приятелю. Не на креслото, по-добре там на миндера, че с тия одеяния… — седна и той самият, запали си лулата. — Едно по едно. Първи въпрос: каква е тази кръчма. Отговарям: собственост на действителния статски съветник Еропкин.

— Как така? — изненада се Ераст Петрович. — Предположих, че е някакъв вертеп, бандитска клоака.

— Правилно сте предположили. Но къщата принадлежи на генерала и му носи сериозен доход. Негово превъзходителство, разбира се, не е там, той дава къщата под наем. Нали знаете, парите не миришат. Горе са стаите с евтините брантии, а долу е пивница. Но най-важното предимство на генералската къща е друго. На това място по времето на цар Йоан Василиевич^[1] е имало подземна тъмница с килии за изтезания. Зандана отдавна го няма, но подземният лабиринт е останал. А за триста години още толкова тунели са направени, не ти е работа. Върви го търси там Миша Малкия. Сега по втория ви въпрос: какви са им порядките — Ксаверий Феофилактович уютно примлясна. Отдавна не беше се чувствал толкова прекрасно. И главоболието му мина. — Порядките са страшни. Бандитски. Там няма ни полиция, ни закон. В Хитровка оцеляват само две човешки разновидности: който се слага на силния и който притиска слабия. Среден път няма. А „Каторгата“ им е нещо като аристократичен клуб — там се пласира краденото, там се превъртат и много пари, там и апашките главатари често наминават. Прав е Хуртински, в „Каторгата“ може да се хванат следите на Миша Малкия. Въпросът е как. На това място случаен човек не може да припари.

— Третият ми въпрос не беше този — любезно, но упорито припомни Фандорин, — а къде се намира.

— Обаче няма да ви кажа — усмихна се Ксаверий Феофилактович и се облегна удобно назад.

— Но защо?

— Защото лично ще ви заведа. Не възразявайте, не искам да ви слушам — приставът се направи, че си запушва ушите, щом видя протестиращия жест на събеседника. — Първо, без мен все едно няма да я намерите. Второ — и да я намерите, няма как да влезете. Ако пък влезете, живи няма да излезете. — Установи, че аргументите му не минават, и се примоли: — Не ме изоставяйте, душко. Заради едно време, а? Пожалете стареца, ощастливете ме, разсъхнах се тук от безделие. Така чудесно ще се поразходим!

— Ксаверий Феофилактович, миличък — търпеливо като на малко дете му рече Фандорин, — за Бога, в Хитровка и кучетата ви познават.

Грушин хитро се усмихна:

— Хич да не ви е грижа. Мислите, че само вие знаете да се маскирате?

И се подхвана безкраен, изтощителен спор.

 

 

Когато стигнаха до къщата на Еропкин, вече се беше смрачило. Фандорин никога не беше стъпвал в печално знаменитата Хитровка по тъмно. То се оказа страховито място, някакво подземно царство, обитавано не от живи хора, а от сенки. По кривите улички нямаше нито една лампа, паянтовите къщи се бяха килнали наляво и надясно, от сметищата се носеше смрад. Тук никой не вървеше, всеки се приплъзваше, шмугваше, завираше нанякъде: изплува сива сянка от входа или от невидима врата, огледа се напред-назад, промъкне се край стената и пак се скрие в някоя пролука. Страна на плъховете, помисли си Фандорин, който куцукаше с тояжките. Само дето плъховете не пеят с пиянски гласове, не крещят с псувни и сълзи и не задирят минувачите с непонятни заплахи.

— Ей я „Каторгата“ — посочи Грушин ниска мрачна сграда със зловещо осветени мътни прозорчета и се прекръсти: — Боже помози и живи ни пази.

Влязоха според уговорката: Ксаверий Феофилактович и Маса напред, Фандорин малко след тях. Това беше условието на колежкия асесор. „Да не ви притеснява, че моят японец не знае руски — обясни Ераст Петрович, — той е минал през какви ли не премеждия и опасностите инстинктивно ги усеща. Бил е якудзи, това са японските бандити. Реакциите му са мълниеносни, а ножа го владее като Пирогов скалпела. С Маса гърбът ви е защитен. Но да се намъкнем и тримата заедно — това е вече подозрително, като арестна команда.“

В общи линии ги бе убедил.

Доста тъмно е в „Каторгата“, местните обитатели не обичат светлината. Само на тезгяха гори газена лампа — да се броят парите, и по грубите дървени маси са запалени дебели лоени свещи. Люшне се пламъкът — и по ниския каменен свод пробягват зловещи сенки. Но за обиграното око полумракът не е пречка. Като посвикнеш, всичко се вижда. Ето в дъното на отрупана маса, дори застлана с покривка, седи мълчалива апашка компания. Пият умерено, още по-малко ядат, общуват помежду си с кратки фрази, непонятни за чуждото ухо. Явно се ослушват за нещо юнаците — или предстои удар, или са в очакване на важен разговор. Останалите посетители са безинтересна гмеж. Пачаври, впиянчени дрипльовци и постоянното присъствие — джебчии с помагачите си. Те, както си е редно, делят плячката, тоест разпределят дневния доход, налитат да се бият и обсъждат до най-малките подробности кой какво е свил и кому какво се пада. Един вече са го натикали под масата и яростно го ритат. Той вие и драпа да се измъкне, но те го сритват обратно: „Не укривай от свои, не укривай!“

Влезе гърбав дядко. Постоя на вратата, повъртя си гърбицата наляво и надясно, огледа се и закуцука с тояжките към ъгъла. На шията му — тежък кръст с позеленял синджир и чудновата верига от нещо като железни звезди. Гърбавият с пъшкане се курдиса на масата. Хубаво местенце: отзад стена, на съседните маси мируват. Отдясно сляп парцаливец: ококорил мътни гледци, равномерно преживя — вечеря. Отляво със захлупена на масата чернокоса глава и с полупразна чаша в ръка спи мъртвешки пияна мома — сигурно е дружка на някой от апашите, облечена е по-чисто от останалите брантии, носи тюркоазени обички и най-важното — никой не я закача. Явно има забрана. Уморила се е — спи. Като се събуди, ще си допие.

Дойде прислужникът и мнително попита:

— Отде си, дядо? Досега май не съм те виждал.

Гърбавият се ухили с гнили зъби и подхвана в скоропоговорка:

— Отде ли? Ту оттук, ту оттам, ту нагоре пълзешком, ту надоле въртешком. Донеси ми от акцизната водчица, синко. Наморих се цял ден сгънат одве. Не се бой, имам пари — дрънна грошовете. — Жалят православните патравия старец — бъбривият дядо намигна, измъкна изпод дрехата си ватена възглавничка, разкърши рамене, протегна се. Гърбицата беше изчезнала. — Ох, намъчих си кокаляците от тежък труд! Сега колаче да ручаме кравай и млада булка да ни приласкай — протегна се наляво и бутна спящата: — Ей, момичке хубавичке! Ти коя беше? Ще гушнеш ли старичока?

И каза нещо, от което слугата хлъцна. Посъветва го:

— Остави я Фиска, не е за твойте плепорции. Ако искаш женска, ей тамо по стълбата нагоре. Ще ти струва полвин рубла и пиенето.

Донесе му штоф^[2], но дядката не бързаше — и тук, изглежда, му беше добре.

Гаврътна първата чаша, с тънък глас запя някаква песничка и взе да хвърля погледи наоколо с млади шавливи очи. Бързо огледа посетителите, задържа очи на апашите и се извърна към тезгяха, където кръчмарят Абдул, флегматичен жилав татарин, полугласно си говореше с прошарен вехтошар. Последният повечко дрънкаше, а кръчмарят му отговаряше накратко и бавно забърсваше ръбата чаша с мръсна кърпа. Но брадатият вехтошар с прилична памучна дреха на гърба и с галоши върху обущата не го оставяше на мира — току му шепнеше нещо, приведен над тезгяха, и от време на време сочеше с пръст коша, окачен на рамото на спътника му, дребен киргизец, който зорко се оглеждаше с тесни будни очички.

Засега всичко вървеше по план. Ераст Петрович знаеше, че Грушин се прави на прекупвач, който случайно се е снабдил с цял комплект прекрасни инструменти за взлом и търси подходящ купувач, дето ще ги оцени. Идеята не беше лоша, но Фандорин се тревожеше от вниманието, с което апашите разглеждаха вехтошаря и помощника му. Да не са ги разпознали? Но как? Ксаверий Феофилактович се беше маскирал виртуозно и беше неузнаваем.

Явно и Маса усеща опасността — стои с ръце в джобовете, притворил тежки клепачи. В ръкава си носи кинжал, а позата му означава готовност да отговори на удар откъдето и да дойде.

— Ей ти, с дръпнатите очи! — извика един от апашите и се надигна. — Откъде си ти?

Вехтошарят бързо се обърна.

— Киргизец е, човече — любезно, но без капка притеснение обясни той. — Ням сирак, поганци му отрязали езика. Но за мен си е екстра — Ксаверий Феофилактович направи някакъв хитър знак с пръсти. — Алъш-веришът да върви, квот’ кастисам — кяр да пада, приказливци ми не требат.

Маса, разбрал откъде се предвижда истинската опасност, също се извъртя натам. Очите му съвсем се затвориха, но в тях току бляскаше искрица.

Апашите се спогледаха помежду си. Загадъчните думи на вехтошаря, кой знае защо, ги успокоиха. На Ераст Петрович му олекна — бива си го Грушин, знае как да се оправи. Пое си дъх и извади изпод масата ръката, с която се канеше да измъкне херщала.

А не трябваше да я вади.

Кръчмарят се възползва, че двамата му бяха обърнали гръб, внезапно хвана вързания с канап килограмов топуз и с уж леко, но страшно мощно движение удари с него „киргизеца“ по кръглото теме. Чу се отвратително изпращяване и Маса се свлече на пода като чувал, а подлият татарин — чувстваше се дългогодишната му практика — тресна в лявото слепоочие Грушин, който тъкмо се обръщаше, но не успя да се дообърне.

Ераст Петрович катурна масата и издърпа револвера от джоба си, без да разбира какво става.

— Стой! — с див глас изкрещя той. — Полиция!

Един от апашите посегна под масата и Фандорин веднага гръмна. Оня нададе вой, хвана се с две ръце за гърдите, падна на пода и се замята в конвулсии. Останалите притаиха дъх.

— Който мръдне — ще го убия!

Ераст Петрович бързо местеше цевта ту към апашите, ту към кръчмаря, а същевременно трескаво премисляше ще му стигнат ли патроните за всички и какво да прави. Лекар, лекар трябва да викне! Макар че ударите е топуза бяха толкова силни, надали лекар ще помогне… огледа помещението. Отзад е стена, отстрани май също е спокойно: слепият си седи, само върти глава и се пули с ужасните си зъркели, женската се събуди от изстрела и надигна миловидно, но много изпито лице. Очите й черни, лъскави — сигурно е циганка.

— Теб, мръснико, пръв ще те застрелям — викна Фандорин на кръчмаря — няма да чакам, направо тук…

Не довърши, защото циганката скочи безшумно като котка и го удари с бутилка в тила. Ераст Петрович впрочем нищо не успя да види. На него просто му причерня внезапно и съвсем безпричинно.